Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (5)

4

Военен тренировъчен център

Хъкълбери Ридж Маунтин

 

През цялата сутрин из алпийските ливади и обраслите с дървета хълмове на Каскадните планини се вихреше малочислено сражение. Издрани от скалите, ожулени от дяволския опопанакс и с лица, боядисани в камуфлажни цветове, набраздени от потни струи, Джон Смит и другите трима членове на неговото учебно пехотно отделение се снижиха за прикритие зад един прогнил елов дънер.

Планинският хребет се намираше на около петдесет метра нататък, над тяхната позиция, в зоната, над която не растяха дървета, нагоре по оголен склон, осеян с призрачно бледи стърчащи дънери и обрасъл с ниски шубраци. Зад този хребет се намираше друг оголен хълм и друга зона, над чиято височина не растяха дървета, и много вероятно — друго пехотно отделение, подобно на тяхното. Група съкурсници, определени за деня като част от Червената сила — врагът.

Нищо не помръдваше, освен няколкото изсъхнали стръка трева, развени от ветреца. С очи, приковани в билото на хребета, Смит се бореше да се измъкне от коланите на раницата си.

— Ще се върна след миг, ефрейтор. Искам да видя дали нямаме компания отсреща.

— Какво искате да направим, сър? — поинтересува се неговият помощник-водач на екипа: млад, длъгнест парашутист от Осемдесет и втора въздушнодесантна. Той и другите двама членове на бойния патрул лежаха на разстояние един от друг в нападалите листа до дънера.

— Само стойте кротко — отвърна Смит разсеян. — Няма смисъл и друг да нарушава прикритието.

— Както кажете, сър.

Смит се плъзна над горния край на дънера. Хванал пушката в ръце, той почна да пълзи по корем нагоре към хребета. Вече беше набелязал накъде ще лази през оголения терен, избрал беше криволичещ маршрут, за да се възползва максимално от най-буйните храсталаци и най-големите повалени дънери и да се скрие възможно най-добре.

Смит не бързаше. Планира и набеляза наум всеки сантиметър от пълзенето, а също и как неговите движения ще повлияят на всяко едно надвиснало клонче или вейка. Ловуващият питон би нарушил повече покоя, докато се прокрадва към върха на хребета.

Достигна целта си. Пред него се разкри далечният край на хребета. Още гъсти храсталаци, още обвеяни от бурите дънери и още една линия от вечнозелена растителност, под чиито ниски клони се таяха плътни сенки. Притиснат към земята, Смит отпусна карабината SR-25 пред себе си. Отвори защитните капачки на телескопичния мерник и се промъкна до последните трийсетина сантиметра, определяйки обсега си за стрелба.

В оръжието му имаше известни подобрения, откакто последния път беше служил в екипите. Творение на оръжейния майстор Юджин Стоунър, SR-25 спадаше към тактическите снайперистки карабини. С телескопичен мерник, стреляща с натовските 7,65-милиметрови патрони чрез полуавтоматичен механизъм, тя се захранваше от двайсетпатронен кутиевиден пълнител. Със значително по-голям обхват, точност и стопираща сила, SR беше също така достатъчно лека и удобна да се носи като основно оръжие, поне от човек с размерите на Джон Смит.

През последните две седмици Смит беше пожелал да носи допълнителен товар и по-дълго оръжие, като любезно убеждаваше своите другари в предимствата на SR. Сега възнамеряваше да приведе качествата му в действие.

Смит бавно проследи през визьорния кръст линията на дърветата в подножието на билото. Всяка потенциална мишена вероятно беше толкова загрижена за прикритието си, колкото и той.

Някога, в рицарските времена, санитарите, фелдшерите и военните лекари се смятаха за цивилни. Не се допускаше да носят оръжие и да участват активно в сражението, освен това бяха закриляни от теоретичните правила на войната, според които бяха невалидни мишени на бойното поле.

Но с настъпването на асиметричната война се появи и нова вражеска порода — такава, която се подчиняваше само на законите на варварството и според която лентата на Червения кръст представляваше отлична мишена. В подобна обстановка девизът на морските пехотинци „Всеки човек е стрелец“ стана въпрос на необходимост и здрав разум.

Смит завърши първия преглед на обхвата без резултат. Като ругаеше наум, той проследи района отново. Тези копелета трябваше да са някъде там, долу.

Ето ги! Мигновено движение в основата на онзи кедър. Глава, която се поклати, вероятно за да се отърси от онези вездесъщи оси. Смит вече различаваше точно очертанията на половин маскирано лице, което се оглеждаше около ствола.

Един-два метра по-нататък пред погледа на Смит се избистри друга добре замаскирана фигура, легнала под заплетения храсталак. Трябваше да има и други членове на отделението, но тези двамата бяха достатъчни. Дебнеха го така, както той дебнеше тях. Време беше да стреля и да бяга!

Мъжът зад кедъра беше по-трудната мишена. Смит щеше да повали първо него. Кръстчето на визьора подскочи обратно към обреченото чело на войника и пръстът на Смит натисна спусъка.

Карабината „Стоунър“ произведе само един изстрел, но единственото нещо, което прониза набелязаната траектория, беше незабележим светлинен импулс. Синхронизиран с шума и отката на халосния патрон, лъчът от лазерната тръба се стрелна зад тънката цев на карабината и се плъзна навън, маркирайки сензорите МИЛС върху униформата на набелязания човек.

МИЛС, Множествена интегрирана лазерна система за тренировки, беше средството на американската армия да отбелязва точките в своите зловещи, реалистични военни игри. Под кедровото дърво засия ослепителна мигаща светлина, обявявайки на света, че някой току-що е „умрял“.

Под близкия обрасъл храсталак се усети внезапно движение и Смит измести целта, като прати три последователни откоса. Втора мигаща светлина обяви поредното елиминиране.

Смит се изтъркаля надолу по склона. Достатъчно добър за правителствени цели. А сега да изчезва…

Линията на гората под него избухна в автоматична стрелба и сините светлинки на МИЛС заблестяха в сянката на дървото.

Беше се забавил твърде много! Някой беше обградил отзад останалите от неговия патрул! Смит се понадигна, като опитваше да прецени ситуацията. Престрелката, изглежда, се водеше в гората точно под него. Той буквално можеше да иде на хребета и да се оттегли… Не, по дяволите! Там, долу, беше неговият екип!

Като наруши прикритието си с вдигната карабина, Смит хукна надолу по хълма към линията на дърветата. Нечие учебно автоматично оръжие изтрещя продължително и без прекъсване и светлинките на МИЛС върху униформата на Смит започнаха да мигат; звуковото предупреждение го обяви за мъртъв.

Смит се изправи, напълно отвратен от себе си.

Халосните изстрели утихнаха и от дърветата се появи човек: същият сержант, който беше тренирал със Смит дългото спускане с двойно въже. Той беше един от инструкторите наблюдатели, които следяха тази фаза на дневните упражнения.

— Вие сте мъртъв, подполковник — провикна се той. — Да спрем за обяд.

Предстоеше рейнджърски обяд — енергийна вафла с фъстъци и дълго смучене на възтопла вода от бутилка в раницата. Убийците и жертвите, изнемощели, лягаха да почиват един до друг под дърветата.

Но не беше съвсем почивка. Подобна концепция беше чужда на програмата. Трябваше да се почистват оръжията и оборудването, чантите за амуниции да се зареждат с още халосни патрони, трябваше да се изучават картите и да се търпи критика за сутрешната тренировка. Но това беше възможност да свалят каските, да разхлабят униформите и да седнат на сянка, шанс да облекчат парещите си дробове и болезнените мускули за няколко безценни минути. Лукс, на който обаче Смит отказваше да се наслаждава.

Той мрачно разпъна пончо на горската поляна, не за себе си, а за карабината. Като извади принадлежностите за почистване на оръжие, той започна да разглобява карабината и да сваля нагара от частите й. Беше пуснал само два изстрела, но така имаше възможност да прави нещо, докато се ядосваше на себе си.

Инструкторът на рейнджърите отиде до мястото, на което Смит седеше с кръстосани крака върху пончото, и сам седна на един близък пън.

— Подполковникът ще си направи ли труда да ми каже как се прецака, сър?

Смит промуши смазания шомпол надолу в цевта на карабината.

— Не успях да си опазя гърба, шефе. Докато се фиксирах върху целта в далечния край на онзи хребет, оставих частите на Червените сили да дойдат зад мен. Това беше глупост, елементарна глупост.

Сержантът се навъси и поклати глава.

— Не, сър. Не схващате. Беше още по-голяма глупост. Не разрешихте на хората от вашия взвод да ви пазят гърба, нито да пазят своя.

Смит вдигна поглед.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че не използвахте своя отбор, сър. Не ги разгърнахте по наблюдателни позиции; само им казахте да стоят по местата си. Можеше да избегнете това с опитен сержант, какъвто е вашият помощник-командир на екипа. Той веднага щеше да определи отбранителен периметър, без да се налага да му заповядвате. Но вие разсъждавахте като младок и сметнахте, че по-висшият офицер трябва да мисли за всичко. Не взехте под внимание качествата на своя взвод. Това беше втората ви грешка.

Смит кимна в знак на съгласие.

— Какво друго?

— Горе, на хребета, можехте да използвате още един чифт очи освен своите. Щяхте да определите целта по-бързо.

Смит нямаше намерение да оспорва забележките. Човек не спори, когато знае, че е сбъркал.

— Всички забележки се приемат, шефе. Изпросих си ги.

— Да, сър. Така е. Но е важен начинът, по който си ги изпросихте… — Сержантът се поколеба. — Моля подполковника за извинение, но мога ли да говоря неофициално?

В гласа на рейнджъра се долавяше скованост, характерна за сержантите при поставяне на деликатен въпрос пред по-висшестоящ.

— Тук съм, за да се уча.

Инструкторът измери Смит със замислени, присвити очи.

— Вие сте оперативен, нали, подполковник? От истинските гадняри, а не само екскурзиант, на когото подпечатват билета.

Смит се забави, леко смазвайки разглобения затвор на карабината, като обмисляше отговора си.

Първи секретен отдел не съществуваше. Смит не беше член на подобна организация. В това нямаше съмнение. Но този прошарен командир на специални операции несъмнено се оказваше майстор в разпознаването на гадостта. Освен това Смит беше дошъл тук, за да се учи.

— Казвам ви, че не съм такъв, шефе — отвърна той, като внимателно подбираше думите си.

Рейнджърът кимна.

— Разбирам.

Сега беше ред на инструктора да замълчи замислено.

— Вие, изглежда, имате доста опит — продължи най-после той.

— Какво ви кара да смятате така? — внимателно попита Смит.

Рейнджърът сви рамене.

— Набива се на очи във всичко, което правите, сър. В много отношения сте добър. Имам предвид, дяволски добър. Изпълнихте всички индивидуални задачи безупречно. Рядко съм виждал по-добри показатели. Но става въпрос само за вашите ходове. Все се опитвахте да свършите всичко сам.

— Ясно — отвърна бавно Смит, като си припомни наум упражненията от сутринта.

— Да, сър. Забравяте хората си, забравяте да мислите за хората си — продължи сержантът. — Ситуацията, която разиграхте на хребета тази сутрин, вероятно щеше да свърши чудесна работа за един човек, но там имаше и други хора освен вас. Не знам какво точно правите в тази армия, но каквото и да е то, ви кара да забравяте как се командва.

Да забравя как се командва? Това беше груба оценка за всеки офицер — всъщност брутална. Имаше ли вероятност да е реална?

Стряскаща мисъл, но напълно възможна, като се имаха предвид особеностите на кариерата му досега.

Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести не беше стандартна армейска единица. Мнозинството от персонала й се състоеше от цивилни, като покойната му годеница доктор София Ръсел. Да ръководиш изследователски проект във „Форт Детрик“ означаваше по-скоро да работиш в някой голям университет или корпоративна лаборатория, отколкото във военна база. Човек се чувстваше равен сред равни, а това изискваше повече такт и умения в света на бюрокрацията, отколкото командни умения.

Що се отнася до другата особена част от живота му, според самата природа и структура на работата, оперативните агенти под прикритие често действаха сами. Откакто го вербуваха за Първи секретен отдел заради кризата „Хадес“, Смит беше работил с редица свои колеги в тази област, но не беше носил тежестта директно да отговаря за тях.

Едно беше да направиш погрешна стъпка и да се погубиш. Но съвсем друго, когато тази погрешна стъпка можеше да причини смъртта на някой друг. Смит разбираше това. Имаше такъв случай преди много години в Африка, преди Първи секретен отдел, когато Смит направи подобна погрешна стъпка. Отражението в личния му живот и болката от онова решение оставаха и до ден-днешен. То беше една от причините, които насочиха Смит към изтънчения свят на медицинските изследвания.

Той плъзна смазания затвор обратно към цевта на карабината. Този ход да не би да беше форма на малодушие? Възможно е. Заслужаваше си дълго и внимателно да се вгледа в него.

— Разбирам какво имате предвид, шефе — отвърна Смит. — Да кажем, че скоро не се е налагало да изпълнявам точно това изискване.

Инструкторът поклати глава.

— Сигурно е така, сър, но ако продължавате да носите тези дъбови листа^[1], ще се случи. Може да заложите задника си.

Или нечий друг задник.

Смит още размишляваше над думите на инструктора, когато външен шум наруши горската тишина — притъпеното пърпорещо ръмжене на мощен двуцилиндров двигател. Иззад дърветата се показа маскиран високопроходим четириколесен мотор, който подкопаваше пътеката от базовия лагер на Хъкълбери Ридж.

Младата военнослужеща спря всъдеходното возило в горичката недалеч от курса по планински бойни действия. Тя слезе и бавно тръгна към тях.

Щом куриерът се приближи, Смит и сержантът станаха на крака.

— Подполковник Смит? — попита тя, като отдаде чест.

— Пред вас, ефрейтор — отвърна Смит, отвръщайки на поздрава.

— Имаше телефонно обаждане за вас в базовия лагер, сър, от дежурния офицер в „Мейн Пост“. — Тя извади бял лист хартия от бележник от горния джоб на бойната си униформа. — Трябва да се обадите на този номер възможно най-бързо. Той отбеляза, че е много важно.

Смит прие подадената бележка и я погледна. Само това се изискваше. Смит отдавна беше запаметил този номер. Означаваше не толкова телефонен номер, колкото идентификация и повик да се яви на служба.

Смит сгъна обратно листчето и го прибра в джоба си, а по-късно щеше да го изгори.

— Трябва да се върна във форта — каза той с равен глас.

— Вече е уредено, сър — отвърна куриерът. — Може да вземете мотора до базовия лагер. Там ще ви чака автомобил.

— Ние ще се погрижим за принадлежностите ви, полковник — намеси се инструкторът.

Смит кимна. Най-вероятно нямаше да се върне.

— Благодаря, шефе — каза той, като протегна ръка към сержанта. — Програмата е хубава. Научих много неща.

Сержантът отвърна на здравото ръкостискане.

— Надявам се да ви е от помощ, сър… някой ден. Всичко хубаво.

 

 

Магистралата в посока към „Форт Луис“ лъкатушеше из обраслите с дървета подстъпи на Каскадните планини и минаваше през редица градчета, които преживяваха икономическо преустройство и от сечене на трупи преминаваха към туризъм. Шестото по големина военно укрепление в Съединените щати — „Форт Луис“ — служеше като средство за първична организация на американските отбранителни ангажименти в северната част на Тихия океан и като основна база за високотехнологичните армейски бригади „Страйкър“. Огромен брой от масивните осемколесни бронетранспортьори можеше да се видят как запълват автомобилния парк на укреплението и как с грохот се движат по достъпните пътища към полигоните.

Фортът служеше и за база на частите от Пети специални сили, от Втори батальон, на Седемдесет и пети боен отряд и на ескадрила от 160-и специален въздушен полк. Следователно членовете на базовия състав бяха добре запознати с изискванията и нуждите на секретните операции.

Когато Смит се представи в сградата на командването, дежурният офицер не зададе никакви въпроси. Бяха го предупредили да очаква този изгорял от слънцето, брадясал непознат, облечен в потна камуфлажна униформа. Освен това от най-високо ниво му беше заповядано да окаже на Джон Смит всякакво съдействие.

Накратко, Смит се озова седнал сам в кабинета на командването, със секретна комуникационна платформа на бюрото пред себе си. Набра номера, без да се консултира с листчето, което му бяха дали. На източния бряг на Съединените щати, в съоръжение, което обществеността мислеше за частен яхтклуб в Анакоста, Мериленд, звънна телефон.

— Да — отсреща отвърна делови женски глас.

— Обажда се подполковник Джон Смит — каза той предпазливо не заради човека от другия край на линията, а заради системата за гласова идентификация, която следеше обаждането.

Преценката на устройството трябва да е била благоприятна, защото Маги Темпълтън заговори отново, а в гласа й вече се усещаше значително повече топлота и оживление.

— Здравей, Джон. Как е във Вашингтон? Тоест в столицата.

— Целият е в зеленина, Маги, поне половината, която съм видял. Предполагам, че ти и шефовете имате нещо за мен.

— Така е. — Професионализмът отново завладя гласа й. Маргарет Темпълтън беше повече от изпълнителна асистентка на Фред Клайн. Вдовица на агент от ЦРУ, самата тя ветеран след години, прекарани в Ленгли, елегантна, побеляваща блондинка, тя щеше да бъде следващият командир на Първи секретен отдел. — Господин Клайн иска да те уведоми лично. Имаш ли устройство да получиш разпечатка?

Смит хвърли поглед към лазерния принтер на бюрото, свързан към секретната платформа, и забеляза неговите светещи зелени лампички.

— Да.

— Ще почна да ти изпращам данните за мисията. Сега те свързвам с господин Клайн. Да се пазиш.

— Опитвам се, Маги.

Щом настолният принтер започна да пърпори и да съска, телефонът прещрака и Смит видя как връзката прескочи от комбинираната работна станция кабинет с внушителна редица от компютърни и комуникационни устройства на Маги към втората, по-малка и по-празна стая.

— Добро утро, Джон — гласът на Фред Клайн беше тих и овладян. — Как върви обучението?

— Много добре, сър. Остават ни три дни до края на курса.

— Не, подполковник. Курсът за теб завърши току-що. Ще трябва веднага да приложим обучението на практика. Появи се проблем, с който единствено ти си способен да се справиш.

Смит се подготвяше за това, откакто получи бележката с номера. Все пак му се наложи да потисне внезапно потръпване. Това отново се случваше, случваше се толкова често след смъртта на Софи. Отново някъде нещо ужасно се беше объркало.

— От какво естество е, сър? — поиска да разбере Смит.

— По твоята специалност, биологично оръжие — отвърна директорът на Първи секретен. — Само че в този случай условията са малко необичайни.

Смит се намръщи.

— Как може биологично оръжие да не се смята за необичайно?

Отсреща се чу сподавен, горчив смях.

— Признавам, че сбърках, Джон. Нека да го нарека тогава извънредно необичайно.

— Как така, сър?

— От една страна, заради местоположението — канадската част на Арктика. А, от друга, заради нашите работодатели.

— Работодатели?

— Точно така, Джон. Това е дълга история, но този път, изглежда, ще работим за руснаците.