Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (37)

36

Глетчерът в седловината

Джон Смит чу тътена на експлозията зад тях — слаб на фона на връхлитащия вятър. Този вятър духаше направо от полюса, релефът не го обуздаваше и студът от него изгаряше. Все пак тази вечер Смит смяташе вятъра и ледените стружки, довети от него, за съюзници. Щяха да отрежат видимостта на техните преследвачи и да заличат следите от котките на неговата група от повърхността на глетчера.

Но да не забравяме и подсъзнателния човешки инстинкт да търси по-лесния път и да избягва директен сблъсък с тази река от замръзващ огън, да си пази гърба. Следователно Смит щеше да остави инстинкта на своите врагове, а той и хората му щяха да се гмурнат в бурята.

— Нашите приятели си взеха обратно ръчната граната — отбеляза Валентина. Тя беше сянка в края на обезопасителното въже, а думите й глъхнеха в снежната маса.

— Така изглежда — отвърна Смит. — По-добре да продължаваме да се движим. Сега няма много да ни се зарадват.

— Те и преди не си падаха много по нас, Джон. Виждам, че продължаваме да завиваме към северозапад. Не трябва ли да се обърнем на юг, за да хванем маршрута на флагчетата към станцията?

— Няма да се върнем по маршрута. Вероятно руснаците знаят за него. Ще се придвижат, за да ни отрежат пътя, или поне се надявам така да постъпят.

— Тогава накъде се движим?

— Към станцията. Но ще минем по панорамния път. Ще излезем от седловината откъм северната страна на острова или ще следваме заобиколния маршрут по крайбрежието.

— Ъъ, Джон, извинявай, ама това не означава ли, че първи в историята ще направим спускане от шестстотин метра по разтрошен леден водопад и стръмна отвесна скала през нощта и по време на адска снежна фъртуна?

— Общо взето, да.

Валентина повиши глас.

— И смяташ да го направиш с един абсолютен новак в катеренето, тоест с мен, и един пленник със завързани ръце?

Третият член на групата нямаше какво да добави. Майор Смислов стоеше мълчаливо до тях, ръцете му бяха завързани отпред, а обезопасителното въже беше стегнато на възел за коланите на раницата.

— Гледай оптимистично на нещата, Вал — отвърна Смит. — На руснаците никога няма да им хрумне, че ще опитаме.

— И съвсем основателно!

— Нямаме голям избор. Вал, ти имаш опорна точка, а аз ще заема централната пролука. Колкото по-надолу слизаме от северната страна на седловината, толкова по-разтрошен и коварен ще става ледът. Ако под теб се отвори пукнатина, мога да притегна въжето и да те издърпам.

— Добре, но дяволите да го вземат мъж, който се извинява с „първо дамите“.

Смит се обърна лице в лице срещу своя пленник.

— Майоре, разчитам на теб да не се държиш така самоубийствено, както политкомисаря на „Миша“. Ще отбележа обаче, че ако ти хрумне да опиташ някакъв раменен блокаж отзад на каквито и да е пукнатини или ръбове в скалата… — Смит рязко дръпна обезопасителното въже. — Накъдето отиваме ние, натам отиваш и ти.

— Разбрано, подполковник. — Лицето на Смислов не можеше да се види в сянката на качулката, а в отговора му нямаше и следа от емоция.

— Добре, да се махаме.

Започнаха бавно и предпазливо придвижване през глетчера. Видимостта в снежната нощ беше направо невъзможна. Валентина опипваше пътя пред себе си внимателно и обмислено, стъпка по стъпка, и постоянно изследваше леда с острия край на пикела си. Смит се придържаше в определената посока със светещия в зелено екран на GPS устройството, а между фиксираните точки носеше ценното апаратче допряно до кожата си, за да пази батериите заредени.

Както предполагаха, щом спускането надолу по лицевата страна на глетчера стана по-стръмно, деформираният, натрошен лед изглеждаше все по-нестабилен и опасността от пукнатини нарастваше. Скоростта, с която пълзяха, се забави още повече, когато бяха принудени да заобиколят нарастващ брой по-големи от човешки бой пукнатини в ледената повърхност. Накрая неизбежното се случи.

Валентина си проправяше път надолу, а на около четирийсет метра напред в по-малката сянка на глетчера се открои друго очертание. После изведнъж тя просто изчезна, а около предишната й позиция изригна грамадно снежно кълбо. Смит усети тежкото срутване на снежния мост, което отвори пролуката, и веднага се хвърли назад, като риеше с котките си в леда. Почувства разтърсването и опъването на въжето, което се изопна, когато го притягаше, но го беше скрепил внимателно и не й беше оставил луфт да падне далеч.

Притягането се получи добре и протриващото съоръжение на Смит издържа. С една ръка, здраво увита около въжето, той напипа фенерчето на колана си и напълни дробовете си, за да я попита дали е добре. Но почти веднага усети яростно движение в другия край на въжето.

Включи фенерчето и прокара лъча надолу по въжето до точката, в която то изчезваше под ръба на пукнатината. Дойде точно навреме, за да види как островърхият пикел на Валентина изскача над леда. След секунди тя се изтласка нагоре и вече изпълзяваше на повърхността.

— Това беше… доста интересно — запъхтяна изтърси тя и се срути до Смит.

Смит вдигна очилата си за сняг на челото и насочи фенерчето към лицето й.

— Добре ли си?

— Като изключим краткия експеримент, когато се сковах от страх, съм добре. — Валентина също вдигна очилата си и дръпна за малко настрани снежната маска, за да си поеме дълбоко въздух. — Какво чудесно изобретение е адреналинът! Тази проклета раница тежи колкото Стареца от планината^[1] на гърба на Синдбад, но когато се опитвах да се измъкна от ужасната дупка, може би тежеше колкото пакет носни кърпички!

Тя пак си пое огромна глътка въздух и се овладя.

— Джон… подполковник… скъпи… не искам да се оплаквам, но тук започна да става малко разнебитено.

— Знам — той непохватно се пресегна и стисна рамото й. — Трябва да намерим някаква скала под себе си. Според фотографските карти има едно място малко по-нататък, където можем да слезем от глетчера и да се прехвърлим върху лицевата страна на Западното възвишение. Оттам има стъпаловидна издатина, която води надолу до плажа. Не би трябвало да е толкова зле.

Смит запази за себе си факта, че фотографските карти изобщо не бяха толкова подробни, че да се направи истински точна преценка за спускането. Това беше още един урок как да се държи командирът. Добрият командир винаги трябваше да изглежда сигурен в себе си и в решенията си, дори когато не е.

Смит изключи фенерчето, пак се намести под товара на раницата си и стана, като подаде ръка на Валентина. После се обърна назад към Смислов и му помогна също да се изправи на крака. Когато снежният мост рухна, Смит усети как въжето зад него се опъва. Смислов също го беше подпомогнал.

— Благодаря, майоре. Оцених подкрепата.

— Както каза, подполковник… — гласът на руснака беше все така безизразен. — Накъдето отивате вие, натам отивам и аз.