Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (24)

23

Над Северния Ледовит океан

 

Слънцето вече пламтеше зад „Лонг Рейнджър“ — алено-златиста лента по протежение на южния хоризонт. То представляваше ярък контраст, вмъкнат между скованите черни води, белия лед на пропукания пак и снижаващата се сивилка на облаците. Изгревът от юг беше леко смущаващ, в разрез с естествения ред на нещата, и подчертаваше колко чужд е светът, в който навлизаха.

— Червено небе сутрин… — измърмори първата част на стария израз за времето Валентина Метрас. След като бяха извадили пътническите седалки от хеликоптера, тя, Смит и Троубридж се справяха както можеха, приклекнали сред екипировката, прикрепена на пода.

Смислов се отчая да опитва радиопанела над главата си.

— От станцията — нищо. Досега трябваше да сме влезли в обсега на близките им честоти.

— Ами смущенията от Северното сияние? — попита Смит.

— Отново се появяват, но корабът още има връзка с нас. А ако корабът ни чува, ние би трябвало да чуваме Уензди.

— Защо не ни казаха? — внезапно проговори доктор Троубридж. — Това е престъпление! Да оставят членовете на експедицията ни изложени на биологично оръжие без нито дума предупреждение! Това е направо престъпление!

— Хората ви бяха предупредени да стоят далеч от мястото на катастрофата — отвърна Смит. — Неведнъж ги предупреждавахме, както ще покажат регистрите от съобщенията. От вашия кабинет ни увериха, че те го изпълняват. Освен това, каквото и да е поразило хората ви, не е било антракс.

— Толкова ли сте сигурен, полковник? — предизвика го Троубридж.

— Да, сигурен съм — търпеливо отвърна Смит. — Нека ви напомня, докторе, че аз съм лекар, който има определена компетентност в тази област. През последните години установих много близки служебни отношения с Бацилус антрацис и каквото и да се е случило, не е той причината.

Смит се обърна, втренчи се в очите на доктор Троубридж от разстояние четиридесет сантиметра и мина в нападение.

— Докторе, ако вие и вашите хора прикривате нещо, което става на острова, сега е идеалният момент да изясним въпроса.

За момент челюстта на учения беззвучно увисна.

— Аз? Какво може да прикриваме ние?

— Не съм сигурен. Там е проблемът. Може ли членовете на вашата експедиция да са направили незаконно посещение до катастрофиралия бомбардировач? Може ли да са научили за вероятния му заряд с биооръжие? Може ли да са препредали откритието си на някой друг извън острова?

Троубридж придаде много добро впечатление на човек, напълно слисан от тази идея.

— Не! Разбира се, че не. Ако имахме представа, че нещо подобно се случва на острова, щяхме… щяхме…

— Да почнете да търсите купувач в „Ибей“? — елегантно блокира Троубридж Валентина Метрас. Щом ученият се извърна срещу нея, дойде нейният ред да го смрази с поглед.

— Докторе, мога да ви назова половин дузина враждебни държави, които с радост ще изпразнят националната си съкровищница, за да притежават свой собствен биологичен арсенал, и е удивително какъв ефект може да има седемцифрена банкова сметка в швейцарска банка върху морала.

— Затова Съединените щати и Руската федерация не искаха евентуалният товар на този бомбардировач да става обществено достояние — добави Смит.

— За съжаление, докторе, явно е станало — още веднъж нападна Валентина. — Може да е бил някой руснак, може да е бил някой от нашите, а може и някой от вашите. Както и да е, някой знае за гадостта, натоварена на борда на самолета, и сега е отишъл да си я прибере. Аз и моите колеги едва не загинахме. Вашите хора на остров Уензди може да са умрели заради това. Със сигурност невинният живот на милиони хора е поставен в опасност!

Валентина Метрас се усмихна. Ако историчката имаше зъби на кръвопиец, сега щяха да проблеснат.

— Може да разчитате, скъпи ми Троубридж, ние ще разберем кой точно се е полакомил. И когато това стане, той или тя ще бъде много, много обмислено наказан.

Троубридж нямаше какво да отговори, но тръпки го побиха.

— След „Хадес“ и „Лазар“ и редица противни случаи правителствата по света приемат тези проблеми много на сериозно — допълни Смит. — Аз също, както и останалите членове на този екип. И сега, след като ви оказахме нашето доверие, докторе, очакваме — не, зарежете това, — изискваме и вие да направите същото. Ясно ли е?

— Да.

Хеликоптерът внезапно се наклони в опит да се обърне по порива на вятъра.

— Малко подскача — коментира Ранди по вътрешната връзка. — Мисля, че пред нас има снежна вихрушка.

— Ще успеем ли да стигнем до острова? — попита Смит.

— Мисля, че да. Всъщност… — тя млъкна за момент, като се взираше през обсипаното със скреж предно стъкло. — Вече сме там.

Оттатък носа на „Лонг Рейнджър“, по замъгления от морски пари хоризонт, се материализира скалисто очертание — по-обширно от айсбергите, над които прелитаха; белият цвят на ледовете беше набразден от сивотата на камъка, а заострените краища на двете отличителни възвишения се губеха в мрачната облачна покривка.

Остров Уензди. Бяха пристигнали.

Професор Метрас се наведе съсредоточено напред.

— Можем ли да кацнем директно на мястото на сблъсъка? Ще отнеме само пет минути на земята, за да се уверим има ли оръжеен заряд.

Смислов погледна назад през рамо.

— Не съм сигурен, полковник. Небето на север от острова изглежда неприятно. Мис Ръсел е права, към нас се приближава буря. Може би снежна. Със сигурност ще духа вятър. Тук винаги ще духа вятър!

— Той е прав, Джон — намеси се Ранди. — Седловината е много лошо място за кацане, когато времето се разваля.

Смит сам виждаше това; смрачаващите се облаци от другата страна на острова се приближаваха пред очите му. Надпреварваха се да стигнат базата, преди промяната в арктическия климат да ги застигне.

— Добре, Ранди. Уведоми „Хейли“, че ще кацнем при научната станция. Ще се качим до мястото на катастрофата пеша.

Валентина тихо изстена.

— Боже, няма ли наистина да е забавно!

Пет минути по-късно кръжаха над изследователската база на остров Уензди. Мъдрото решение да кацнат тук вече ставаше очевидно. „Лонг Рейнджър“ започваше да подмята бурна вихрушка над гребена на хълма, а двете възвишения се превръщаха в сенки сред снежната мъгла.

Никой не излезе от постройките при шума на хеликоптерните двигатели.

Лагерната площадка за кацане се намираше на около осемдесет метра северно от къщичките. Там снегът беше наскоро събран и утъпкан, а върху него беше отбелязана с оранжев спрей буквата „Н“. Освен това от снежни блокове беше построена оформена като ъгъл защитна преграда срещу вятъра, за да може отчасти да приюти кацнал летателен апарат. Като подравни „Лонг Рейнджър“, Ранди се спусна на площадката. Снежната вихрушка се завъртя за последен път и понтоните тупнаха на земята.

Смит моментално скочи от пътническата врата на хеликоптера с карабината си диагонално върху гърдите. Приведен ниско, за да стои под перките, бързо отиде до края на преградата, от която се откриваше гледка към хижите. Той вдигна качулката на белия комбинезон, отпусна се на едно коляно и се долепи до края на стената от сняг с вдигната и насочена карабина.

Нищо не помръдна, не се чу звук, освен воя на вятъра и затихващото поскърцване на моторите.

— Няма движение зад прозорците на хижите — докладва един глас на няколко стъпки разстояние. Гъвкава като снежен леопард, Валентина Метрас легна в позиция за стрелба, а дулото на пушката й се люлееше в деликатни извивки, докато проверяваше за цели през мощния визьор на уинчестъра.

— Никъде няма движение — отбеляза Ранди Ръсел до него и остави дръжката на своя MP-5 върху снежната стена.

— Така изглежда — Смит стъпи на крака. Като метна през рамо карабината си, той извади бинокъла от чантичката и направи бавна панорама на запад по замръзналата долчинка и през хребета над станцията. Докъдето можеше да види, нямаше никакви други следи от плъзгане или спирачки на кацнал хеликоптер, никакво движение на хора. Абсолютно нищо живо.

Смит усети около очите си ужилването на първите бръснещи снежинки от настъпващата виелица.

— Майор Смислов — каза той, като върна в чантичката бинокъла. — Остани там с доктор Троубридж и пази хеликоптера. Установете интервалите си, дами. Да видим има ли някой вкъщи.

Ботушите им хрупаха и проскърцваха по зърнистия сняг върху дирята, докато се придвижваха към станцията.

Според картата на местността, която им бяха дали, най-северната от трите хижи беше постройката за складиране и общо ползване и от нея се разклоняваха по-къси следи към временните складове на лагера за лесно възпламеними въглища, газ и керосин.

Пред вратата на хижата Смит нямаше нужда да дава заповеди или изобщо да говори. Той само зае прикриваща позиция до вратата. Валентина изви изпъкналата дръжка на оптичната приставка „Пахмейр“ на своя модел 70, като бутна визьора настрани, за да освободи мерника за близко разстояние на пушката, а Ранди издърпа назад затвора на своя MP-5. След като носеше „късото оръжие“, на нея се падаше да влезе първа вътре. Смит и Валентина прикриваха от двете страни на навятия сняг, а Ранди влетя през външната и вътрешната врата в хижата.

Последва миг мълчание, после каза:

— Чисто.

Смит направи свой собствен бърз оглед във вътрешността на неотоплената постройка. Там се намираше само помощният газов генератор на лагера и рафтове, подредени с екипировка и запаси. Резервите бяха някак поизчерпани след цял сезон на терен, но все пак оставаше значително количество аварийни запаси. Открай време правеха така за всеки случай при полярни експедиции. Ако имаш един сезон престой, се запасяваш за два.

Централната хижа беше комбинирана лаборатория и радиокабина. Наблизо пърпореше ветрогенератор, монтиран върху къса, здраво обтегната мачта, и произвеждаше електроенергия. Втора, по-висока стоманена подпорна греда, на която стоеше антената за комуникации, стоеше на върха на ниско, покрито с лед хълмче на около стотина метра от района на лагера.

Последните думи на Кейла Браун бяха дошли от радиокабината.

Екипът отново повтори упражнението с влизането.

Отново: „Чисто!“

Със свалени по-ниско оръжия, Смит и Валентина влязоха в хижата след Ранди. Опушен, топъл въздух удари Смит в лицето, докато буташе вътрешната защитаваща от сняг врата. Тази постройка още пазеше следи от живот. Лабораторните пособия блещукаха недокоснати по работните места и централната маса. На пода лежаха куфари с проби и оборудване — някои затворени и обезопасени, готови за товарене. Други бяха отворени и в процес на напълване.

Топлината в хижата идваше от малка печка с въглища, поставена в средата на северната стена. Като отиде до печката, Метрас вдигна капака и откри светещата оранжева жар.

— Чудя се колко време такова нещо може да поддържа огън — замисли се тя, докато добавяше няколко бучки лъскави черни антрацитни въглища от кофата.

— Може би известно време — коментира Смит, като се оглеждаше из лабораторията. — Няма следи от борба, а тук има много крехки неща, които да се счупят.

— Ъ-хъ — съгласи се Валентина и посочи към редичка празни закачалки близо до вратата на изхода. — Мис Браун сигурно е имала възможност да си облече топлите дрехи. Явно е излязла оттук при контролирани обстоятелства.

Смит продължи нататък и влезе в радиокабината. Със свалени ръкавици и отметната назад качулка, Ранди, намръщена, седеше в стола на оператора на страничните честотни ленти. Радиостанциите още бяха включени. Контролните лампи светеха в зелено и от говорителите идваше слабото свистене на носеща честота. Докато Смит оглеждаше, тя натисна бутона за трансмисия в основата на настолния микрофон.

— ЦГАХ „Хейли“, ЦГАХ „Хейли“, тук КГВИ остров Уензди. Това е проверка на свръзката. Това е проверка на свръзката. Чувате ли ме? Край.

Носещата честота напразно свистеше.

— Какво мислиш, Ранди?

— Не знам. — Тя поклати глава. — На тази честота сме и предавателят показва, че излъчваме. — Тя нагласи входа на приемника и захранването на предавателя и повтори пробното повикване без резултат. — Или те не ни чуват, или ние не чуваме тях.

В далечния край на конзолата имаше сателитен телефон и система за предаване на данни. Смит заобиколи Ранди и вдигна слушалката, като набра кода на „Хейли“.

— И тук нищо — докладва след малко той. — Няма достъп до сателита.

— Може ли да е от антените?

— Вероятно. Ще трябва да ги проверим по-късно. Да тръгваме.

Последната хижа в редицата беше спалното помещение. Предният фронт на снежната буря беше обвил станцията и видимо посивяваше, докато екипът наближаваше постройката.

Те отново повториха начина си на влизане. От двете страни на вратата, защитаваща от снега, Смит и Метрас слушаха, докато Ранди си проправяше път към спалното помещение. След малко я чуха как възкликна на висок глас:

— Това вече е прекалено странно!

Смит и историчката се спогледаха и се сбутаха, за да влязат в спалното помещение.

Вътре цялостното разпределение беше подобно на лабораторията. Имаше две групи легла и малка печка с въглища до северната стена на хижата. В южната част имаше кухненски принадлежности и плот за приготвяне на храната, а по средата — обща маса за хранене. В далечния край на хижата беше отделено помещение за жените, пред което имаше наполовина отворена плъзгаща се врата хармоника.

Спалното помещение беше изпълнено изключително с лични вещи — различни фотографии, свалени от мрежата разпечатани листове, рисунки, хумористични или не, забодени или залепени по стените.

Ранди беше застанала до масата за хранене и се взираше в чиния с наполовина изяден сандвич с осолено говеждо месо и полупразна стъклена чаша чай.

— Съгласна съм, мис Ръсел — каза Валентина Метрас, като се присъедини към огледа на сандвича. — Това наистина минава границата.

Ранди сложи пистолета си на масата.

— Чувствам се така, сякаш току-що съм се качила на борда на „Мари Селест“^[1].

Ранди свали едната от вътрешните си кожени ръкавици и докосна с два пръста отстрани чашата.

— Още е топла — каза тя.

Като погледна нагоре, потропа с нокът по ръба на чашата.

Джон Смит знаеше, че в момента наистина има работещ екип. Не се налагаше никой от тримата в спалното помещение да казва и една дума, за да се разбере смисълът.

 

 

Преносимият едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка пищеше и стържеше и от него излизаше смътна прилика на откъслечна човешка реч, доловима през трясъка на разделящия се слой на Хевисайд^[2]. Дори с осемнайсетфутовата антена с разширен диапазон, опъната върху ската на лабораторната хижа, усилията бяха безсмислени.

Смит рязко загаси радиото.

— Мисля, че „Хейли“ може би получават сигнала ни и сигурно се опитват да потвърдят позива ни, но не бих разчитал на повече от това.

— Същото е и с апаратурата на „Рейнджър“ — добави Ранди. — Докато сме на земята, няма достатъчно мощност да пробие през слънчевите смущения. Може да имаме повече късмет с голямата станция на една странична честота, но още не мога да разбера какво не й е наред.

След като разтовари оборудването и покри хеликоптера с брезент и го завърза за защита срещу бурите, кацналата от „Хейли“ група се събра в лабораторната хижа и за да направи безсмислен опит да се свърже с кораба-майка, и да изработи схема за действие.

— Какво ще правим сега, подполковник? — попита Смислов.

— Ще правим това, за което дойдохме: ще огледаме мястото на сблъсъка. — Смит погледна през прозореца на лабораторията. Снегът беше позатихнал за малко, но вятърът още фучеше тревожно. — Остава ни достатъчно от светлата част на деня, за да стигнем до седловината. Майоре, Вал, вие идвате с мен. Съберете заедно екипировката си и се пригответе за нощуване на леда. Доктор Троубридж, както се изразихте, тази станция е ваша отговорност. Мисля, че е най-добре да останете тук. Ранди, би ли излязла с мен навън за малко? Трябва да поговорим.

Те се облякоха и си проправиха път навън през преградата, защитаваща от снега, като устояха на прехода от задържаната в хижата топлина към пронизващия студ навън. Смит поведе Ранди нагоре по утъпканата снежна диря между хижите, докато вече нямаше начин да ги подслушват.

— Добре — каза той, като се обърна към нея. — Имаме проблем.

Ранди се усмихна накриво с намазаните си с балсам устни.

— Поредният проблем?

— Може и така да се каже — отвърна Смит, а мъглата от дъха му се изви около лицето. — Ето какво е положението. Ще трябва да направя нещо, което не бих искал. Трябва да разделя силите си, доколкото ги имам, за да покрия и станцията, и бомбардировача. Майор Смислов и Валентина Метрас ще са ми необходими и двамата на мястото на катастрофата. Това означава, че ще се наложи да те оставя тук сама. Това не ми харесва, но съм принуден.

Лицето на Ранди помръкна.

— Благодаря много за гласуваното доверие, подполковник.

В изражението на Смит се появи раздразнение.

— Не се заяждай с мен, Ранди. Нямам нужда от това. Подозирам, че най-малкото, с което ще се сблъскаш тук, долу, е масов убиец. Единственото ти подкрепление ще е професор Троубридж, който, подозирам, ще е толкова безполезен в евентуален сблъсък, колкото и резервна кофа с вода на потъващ кораб. Ако не смятах, че ти си най-способният да оцелее член на този екип, нямаше дори да обмислям подобен вариант. При това положение смятам, че ти имаш най-голям шанс да излезеш жива от тази история. Напълно ясен ли съм по този въпрос?

Студените думи и смразяващата съсредоточеност на тъмносините му очи моментално я блъснаха в гърба. С тази част от Джон Смит Ранди не се беше сблъсквала преди — нито когато той беше заедно със София, нито в случайните им срещи след това. Сега говореше пълнокръвният войник, боецът.

— Извинявай, Джон, изпуснах си нервите. Ще държа нещата под контрол тук вместо теб, няма проблеми.

Изражението на лицето му се стопи — Смит се усмихна с една от онези свои редки широки усмивки и веднага сложи ръка на рамото на Ранди.

— Никога не съм се съмнявал в това, Ранди. В много отношения тази работа ще е по-трудната. Ще трябва да потвърдиш подозренията ни за това какво се е случило тук, докато си пазиш гърба, за да не се случи и на теб. Освен това трябва да разбереш как е изтекла информацията от острова и на кого е предадена. Троубридж може да ти помогне в това отношение. И поради тази причина го взех тук. Каквото успееш да научиш за самоличността, източниците и намеренията на враждебните елементи, може да е жизненоважно.

Тя кимна.

— Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.

— Много добре — изражението на Смит пак се стопи. — Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?

— Доколкото не противоречи на мисията — отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. — И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.

Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.

— Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.

— Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.

 

 

Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.

— А сега какво? — Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.

Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.

Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.

Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.

— Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?

Троубридж примигна в отговор.

— Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.

— Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?

— Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване — електронна поща и други подобни.

— Добре — отвърна Ранди. — Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.