Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (7)

6

Заливът на Сан Франциско

Болният мозък, познат в залива като „изнасилвача от ферибота“, се настани отново на седалката си и потъна в сладостно съзерцание на поредната жена, която щеше да унищожи. Големият транзитен пътнически ферибот през залива тъкмо се изтегляше от терминала на „Маркет Стрийт“. Той разполагаше с цели петнайсет минути да размишлява, преди да пристигнат във Вайехо. Доставяше му удоволствие, че тя вече е негово притежание, а още нищо не подозира.

Системите за обществен транспорт на залива бяха неговата лична територия, на която вилнееше, и както при всичките му предишни шест нападения това също щеше да е произведение на изкуството, като начало и изпълнение, като изплъзване от полицията, щеше да е много красиво. Всъщност самото унижение на жертвата му щеше да е апетитната глазура, поставена върху тортата от майстор сладкар.

Никога не използваше една и съща самоличност два пъти. В този случай щеше да бъде пътуващ за работа през залива бизнесмен, който наскоро се е преместил от града във винарския район северно от залива. Фалшивата му самоличност щеше да подпомогне скалъпената история, както и подходящия вид, който беше приел: прошарена коса на слепоочията и очила с метални рамки, пуловер, спортни панталони и луксозно вълнено сако с велурени кръпки на лактите, обувки „Биркенщок“ и тъмни чорапи. Всичко щеше да пасне с въображаемия образ в съзнанието на всеки глупав полицай или охранител, който можеше да го разпитва.

Дори съдържанието на хартиения плик, който държеше на коленете си, щеше да бъде оправдание пред която и да е случайна полицейска проверка: две метални кутии, малки четки за боядисване, няколко картонени опаковки с винтове, гайки и дръжки за шкафове.

В такава компания ролката изолационно тиксо и скалпелът щяха да са напълно незабележими.

Беше се погрижил по същия начин и за предишните си нападения. При последното беше мръсен, умствено изостанал бездомник, а в по-предишното — немарлив шофьор и така нататък. Полицаите нямаха ясна представа кого точно преследват.

Жалко някак, че не можеха да му се възхищават на майсторството и гения.

Фериботът прекоси залива в посока североизток. Докато се спускаше мъгливият здрач, по брега се появяваха блещукащи светлинки. Това беше курсът в осем часа, последният за деня, и три четвърти от широкото пътническо помещение на ферибота с неговите многобройни редици беше празно.

Жената, която беше удостоил с вниманието си, седна на първата редица отляво. Спокойно дъвчеше хрупкава ябълка, купена от павилиончето на ферибота, вниманието й беше погълнато от книгата върху прибраните й колене. Беше красива, каквито бяха всичките му дами — в края на краищата изнасилвачът беше ценител. Висока брюнетка, слаба, но с едри гърди, а дългата й гарвановочерна коса беше прибрана на кок. Бе на около трийсет години, с безупречна кадифена кожа, леко загоряла.

Очите й бяха сиви и проблясваха, издавайки добро настроение, докато се закачаше с продавача в павилиончето. Беше редовна пътничка. Всеки вторник и четвъртък тръгваше от Вайехо със сутрешния курс в десет часа и се връщаше с последния ферибот за вечерта.

Той не беше наясно какво прави тя в града. Но очевидно бе модерна и състоятелна жена. Дрехите й винаги бяха с превъзходен стил и качество. Тази вечер носеше елегантен дамски костюм с панталони от сиво рипсено кадифе, който отиваше на очите й, и черни ботуши с тънки токчета.

Можеше да й позволи да задържи тези ботуши, след като унищожи останалата част от облеклото й; те щяха да добавят нещо към преживяването.

Тя винаги четеше по пътя през залива; вадеше книга от куфарчето, което неизменно носеше. През седмиците, в които я наблюдаваше преди атаката, той преднамерено се настаняваше така, че да вижда заглавията на книгите — като начин да проникне в ума й и да увеличи предимството си.

Но онова, което видя, го беше объркало: „Въздушнодесантните оръжия на Запада“, „Грийнвилски военен наръчник на основните бойни танкове“ на Антъни М. Торнбъро и такива подобни. Книгата тази вечер беше с пожълтели страници на някой от германските езици. Съдейки по илюстрациите, описваха се кавалерийски сражения. Подобни теми бяха необясними за такава изискана и съвършено женствена личност и напълно неподходящи. Той щеше да я накаже за интереса й към тях.

Фериботът забави скорост, докато насочваше носа си през пристанищния канал на Меър Айлънд, после щеше да завие надясно към ярките светлини на град Вайехо и разпръснатите сводове на работните помещения на старата военноморска корабостроителница в Меър Айлънд, за да хвърли котва. Огромните дизелови двигатели с турбозареждане отекнаха на празен ход. Завиваха към кейовете, а прожекторите на фериботния терминал заслепяваха през предното стъкло.

Изнасилвачът се напрегна. Беше време за последното действие.

Той се възпря, само държеше жертвата си под око, докато слизаха по рампите от борда и минаха покрай голямата осмоъгълна сграда на терминала. Знаеше точно къде отива тя. Неговият нает миниван вече беше паркиран до нейния гълъбовосив „Линкълн LS“ седан на далечния паркинг извън терминала. Встрани от светлините на гарата, той спря, за да премести бързо скалпела и лепенката в джобовете на сакото си, а хартиения плик изхвърли в кофа за боклук. Остави касовата бележка в плика. Нека полицията търси това пътуващо за работа юпи; той щеше да изчезне в рамките на следващите няколко часа.

Може би следващия път щеше да се превърне в адвентист от седмия ден.

Жертвата му сега прекосяваше обширното асфалтирано пространство на опразнения паркинг. Единственото нещо, което можеше да забави хода на съдбата й, беше присъствието на някой неочакван свидетел наоколо. Но не, обстановката бе напълно спокойна. По близките улици профучаха няколко автомобила, а малка група уморени работници се струпаха на автобусната спирка една пряка по-нататък. Вероятно дори на писък никой нямаше да реагира.

Той ускори крачки в стремително движение, което щеше да скъси дистанцията, щом тя стигне до автомобила си. За броени мигове тя щеше да се озове в сенчестата пролука между нейната кола и микробуса и щеше да тършува в дамската си чанта за ключовете, разсеяна, напълно уязвима. Няколко мига по-късно, със залепени с тиксо китки, уста и глезени, щеше да се намира на пода на неговия автомобил, покрита с одеяло.

Но тогава високата брюнетка подмина шофьорската врата на линкълна. Като се обърна рязко до предната броня, тя облегна гръб на бетонната преграда на паркинга. Остави куфарчето и дамската си чанта да се смъкнат на земята и застана с лице към него, а ръцете й отпуснато се скръстиха на корема. В полумрака изглеждаше така, сякаш на лицето й е изписана горчива, подигравателна усмивка.

— От морална гледна точка би трябвало просто да оставя природата да следва своя ход — каза тя, а контраалтовият й тембър беше изпълнен със същата горчива насмешка. — Но всъщност не се нуждая от подобно усложнение. — Гласът й спадна с една октава. — Затова ще го кажа само веднъж. Върви си и ме остави на мира.

Тя… го… подценяваше. Гледаше на него, на цялото му майсторство и усилия като на недоразумение, което трябва да се пропъди. Неговата първична ненавист кипна и помете извратените му претенции.

Ръката му потъна в джоба и острието на скалпела с щракване се отвори, докато го изваждаше. Пристъпи напред, изплювайки първия си гнусен епитет.

Тя помръдна, а ръката й изгуби очертания в директен, нечовешки бърз замах. Нещо рязко го удари в корема с глух, притъпен звук. За момент усещаше само шок от сблъсъка; после се появи непоносимата изгаряща болка. Той инстинктивно изпусна скалпела и се вцепени в агония, а пръстите му се свиха около тъничката метална дръжка на нож, забоден в корема му.

Това… не беше… по план.

Краката му се огънаха и той падна на колене върху натрошения асфалт. Парченцата чакъл го порязваха през крачолите — бледи отражения на агонията в средата на тялото му.

Парализиран от болката, той чу как се приближават отмерени стъпки.

— Извинявай — каза същият този ироничен, сега извънредно ужасяващ глас. — Но смятам, че това е моя собственост.

После токът на ботуша опря в рамото му, рязко го блъсна и го просна по гръб. Избухна последният, непоносим болезнен взрив, докато ножът излизаше със завъртане от перфорирания му стомах, после той изгуби съзнание.

Минути по-късно някой набра номера за спешни повиквания от крайбрежен обществен телефон и попита за полицейския участък. Диспечерът, който отговори на обаждането, чу как един приятен контраалтов глас каза:

— Ще намерите наскоро пенсионирал се изнасилвач на паркинг C до фериботния терминал. Отчаяно се нуждае от линейка. Ако направите ДНК сравнение с нападателя от ферибота, може да останете приятно изненадани.

Валентина Метрас, професор по история, доктор от „Радклиф“ и Кеймбридж, затвори телефона и се върна до колата си на тротоара. Докато лъскавата лимузина шумолеше към „Редууд Паркуей“, тя пусна диск в уредбата и от многобройните колони приятно се разнесоха композиции на Хенри Манчини.

На четиринайсет мили навътре във винарския район на Северния залив лимузината се отклони от пътя и спря пред защитен със стоманена решетка портал, вграден в измазана с пепеляворозов цимент обиколна стена. Встрани от портала беше монтирана незабележима бронзова табелка:

Лекото докосване с шифрована карта отмести вратата и предостави достъп на професорката. Тя спусна колата през входа надолу по извитата пътека, покрай реактивния изтребител „F2H Банши“, наклонен върху своя пиедестал до портала, и покрай пехотния танк „Матилда“ върху неговата бетонна плоча, към разклонението, което водеше до нейното жилище.

Началото на оръжейната колекция „Сандовал“ беше поставено в края на предишния век като хоби на богат потомък на една от старите калифорнийски фамилии. Колекцията представляваше една от най-големите исторически сбирки на оръжие и военни атрибути в Съединените щати.

Заедно с престижната кураторска дейност на музея имаше и множество странични възможности за доходи като спретнатото калифорнийско мисионерско бунгало зад разпръснатите сгради на изложбения комплекс, библиотеките и лабораториите за реставрация. След като паркира под навеса за коли, Метрас спря за кратък техноритуал, преди да премине през плъзгащите се стъклени врати, които водеха към кухничката. Множеството контролни лампички от охранителни системи на музейния комплекс светнаха в зелено.

Тя включи страничното осветление на кухничката и остави куфарчето и дамската си чанта върху плочките на кухненския плот. Хубаво беше да си вкъщи, дори и след усложнения. С въздишка смъкна от раменете си сакото и изхлузи еластичната лента на скрития полиетиленов калъф над лявата й китка. Като извади от калъфа тъничкия метателен нож с черно острие, тя огледа блещукащите краища на острието за кости и резки от токата на колана.

Захапа долната си устна и се замисли. Не можеше просто да остави превъзходното малко оръжие в неговата мишена; беше го изработила ръчно и балансирала сама в работилницата си. Освен това, както при всички ножове, които изработваше, инициалите й бяха инкрустирани със сребро върху острието. Несъмнено суета от нейна страна.

Беше го избърсала в сакото на своя нападател, но това изобщо не беше адекватно на съвременните средства за разследване на убийства. Ако го накисне за цяла нощ в съд, пълен с бензин, щеше да премахне следите от ДНК по ножа, а калъфът можеше да иде в огъня, но ако нейният някогашен изнасилвач не направеше на света огромна услуга да умре от кръвоизлив, преди спешната помощ да стигне до него, можеше да даде на полицията описанието й и номера на колата.

Тя отново въздъхна. Нямаше как да заобиколи това. Ако нападателят решеше да я наклевети, трябваше се свърже със своя шеф, за да се защити. Прокурорите от залива понякога се държаха много особено, дори в случаи на очебийна самозащита. Можеше да предположат, че е трябвало да отиде на психиатрична консултация със своя нападател, преди да му забие четириинчовия стоманен нож в дванайсетопръстника.

Господин Клайн въобще нямаше да е доволен, ако този инцидент се разчуеше. Като професор по история тя беше длъжна само да познава оръжията, а не да ги използва.

Остави ножа и калъфа върху плота и прекоси коридора до кабинета си. Там държеше частната си колекция. Вграден шкаф с оръжия заемаше една цяла стена. Много други стоманени остриета блещукаха на фона на тъмната черешова облицовка. Някои от остриетата бяха с нейния сребърен подпис. Полираният рог на голяма антилопа се извиваше като сабя над бюрото в мисионерски стил.

Цялостната атмосфера на стаята би трябвало да излъчва мъжественост, но не беше така. В нея витаеше едва доловима стилна женственост — едва доловима, но все пак динамична и дълбоко индивидуална.

Като хлътна ниско зад бюрото, професорката откри, че на телефонния секретар свети лампичката на записано съобщение: номер, който не беше записан в списъка с телефоните. Тя натисна копчето за проверка на повикванията и там просветна кодът на Анакоста, щата Мериленд. Повдигна вежди. Нямаше нужда да се свързва с Първи секретен. Нейните работодатели се опитваха да се свържат с нея.