Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (32)

31

Базата на остров Уензди

 

— Базата на остров Уензди вика „Хейли“. Чувате ли ме? Край. — Ранди повтори повикването за десети път. Като вдигна палеца си от копчето на предавателя, тя се опита да се вслуша в смущенията, които бушуваха в говорителя на малкия радиопредавател.

За миг сърцето й подскочи. Отвъд електронната ярост на слънчевото изригване тя чу едва доловим глас, който отговаряше с нещо, подобно на позивния сигнал на „Хейли“. После улови повтарящия се такт на трансмисията. Не беше отговор. Беше въпрос.

Тя погледна часовника на ръката си. Беше уреченият час и радистите на „Хейли“ викаха остров Уензди, като се опитваха да установят връзка от своя страна според разписанието. И ако това беше най-доброто, което мощните трансмитери на ледоразбивача можеха да направят в тази хаотична комуникационна среда, тогава нямаше надежда нейната малка преносима радиостанция да бъде чута.

Тя гневно завъртя копчето на честотите на тактическия канал и пак вдигна микрофона.

— Базата на остров Уензди до групата на самолета. Базата на остров Уензди до групата на самолета. Джон, чувате ли ме? Край.

Тя вдигна палец и нетърпеливо се заслуша, като й се искаше да изкрещи в отговор на неравномерния статичен грохот, който идваше от говорителя.

— По дяволите, Джон, тук е Ранди! Чуваш ли ме? Край.

Не долови нищо.

Дали имаше слънчеви изригвания или не, тя трябваше да чува останалите. Досега те трябваше да са тръгнали обратно и планината да не е пречка. Какво, по дяволите, ставаше горе? Ранди все по-силно усещаше, че нещата бързо вървят към някаква взаимозависимост, че ситуацията ще се стовари върху нея по начин, по който тя не можеше и нямаше как да разбере.

— Какво ще стане, щом не ни чуват? — попита Троубридж.

Ранди си възвърна съзнанието за обстановката около нея. След безсънна нощ, прекарана в бдение над Кропоткин, тя беше преместила местоположението им в лабораторната хижа и беше прекарала сутринта в постоянни безплодни проверки на голямата радиостанция на една странична лента, на сателитния телефон и също толкова безплодни позивни на резервния им предавател.

— Не се безпокойте, докторе. Ако не могат да се свържат с нас в определен срок, в ход ще влезе резервен план. — Ранди затвори предавателя и върна микрофона на клипса. — Ще ни окажат всякаква помощ, от която се нуждаем.

— Добре, вероятно тук ще дойдат и други, не само Гестапо.

Ранди не обърна внимание на Кропоткин. С вързани зад гърба ръце, той седеше на табуретка в далечния ъгъл на лабораторията. От време на време подкупващо разговаряше с доктор Троубридж, предимно за незначителни неща, но към нея пазеше враждебно мълчание, с изключение на тази случайна хаплива забележка.

Но той слушаше, очите му напрегнато следяха всичко. Ранди почти го чуваше как мисли. Усещаше някакво очакване у него. Кропоткин знаеше, че нещо ще се случи.

Ранди се отпусна на друга табуретка и опря лакти на лабораторната маса. Боже, колко беше уморена. Не беше спала и дори не се беше отпускала цели две нощи. В медицинския си комплект носеше малката кутийка със стимуланти, но тя не харесваше прекалената самонадеяност, която предизвикваха. Освен това знаеше, че когато действието на препарата премине, тя ще се превърне в напълно безполезна вещ.

Потърка парещите си очи и погледна през замъглените от скреж прозорци на хижата. Надяваше се да види как Джон се връща в лагера. Искаше й се да прекъсне бдението си само за малко. Да затвори очи само за една-две минути.

— Мис Ръсел, добре ли сте? — предпазливо попита доктор Троубридж.

Ранди внезапно се изправи. Очите й се бяха затворили за момент и тя се беше олюляла на табуретката.

— Да, докторе, добре съм. — Стана на крака и наум се зашлеви, за да се събуди.

В ъгъла видя как Кропоткин самодоволно й се усмихва, защото усещаше нарастващата й уязвимост.

— Добре — каза тя, като рязко се обърна към него. — Време е някой да ни каже как саботира голямата радиостанция.

— Нищо не съм направил на радиото! Изобщо нищо не съм направил. — Думите му излизаха на каша от насинените и подпухнали устни. — На никой. — Щом кръстоса поглед с Ранди, отмъстителният блясък се задържа по-дълго в очите му, но думите звучаха жаловито. — Доктор Троубридж, може ли да държите тази луда далеч от мен, докато ме предадат на истинската полиция? Не горя от желание пак да ям бой.

— Моля ви, мис Ръсел — отегчено и монотонно започна Троубридж. — Ако представителите на властта са на път, не може ли това да се отложи…

Ранди нетърпеливо тръсна глава.

— Добре, докторе. Ще престана.

Цяла сутрин Троубридж се движеше и говореше като човек, хванат в кошмар, в който Ранди играеше главното чудовище. Съвременен, изискан представител на урбанизирания свят, той живееше в свят, в който насилието и смъртта бяха предимно абстракции — нещо, за което да кудкудяка в парченцата новинарски емисии или косвено да му се наслаждава в медийните шоупрограми. Сега се сблъскваше с оригиналната версия, съвсем отблизо и лично. И също като жертва на жестока автомобилна катастрофа или природно бедствие ученият все по-неотклонно и дълбоко потъваше в състояние на емоционален травматичен шок. Ранди разпозна симптомите.

По-лошо — тя беше мъчителят в сценария. Досега се беше показала като източника на насилие. В попкултура, обхваната от манията на изпипани конспиративни теории и страхове от тайни досиета, тя беше символ на „жената в черно“.

Стефан Кропоткин представляваше нормалното. Той беше почтеният студент, жадното за знания лице на първата редица в университетската аудитория, познатото и вдъхващо спокойствие име от листовете с тестове и списъка на експедицията. Ранди беше „агентът, който работи за сенчестата правителствена организация“, въплъщение на плашилото на двайсет и първи век.

Тя виждаше страха в очите на Троубридж всеки път, щом той я погледнеше. Виждаше и как Кропоткин се възползва от този страх. Всеки неин опит да отрича сценария щеше да е безсмислено действие.

Боже, каква абсолютна каша!

Като вдигна пистолета, тя влезе в радиокабината. Настани се пред отворената конзола и провери частите и настройките в голямото устройство на странична лента за стотен път и както винаги накрая направи безсмисленото движение да го включи, за да чуе тихото съскане, което идваше от него.

Ранди затвори очи и зарови лице в шепите си.

Трябваше да е заради антените! Електрическите вериги на приемателя бяха наред, но не улавяха трясъка на магнитната буря. При подобно улавяне смущенията трябваше да откъртват говорителите от стените.

Когато Кропоткин е извадил от строя устройството, би трябвало да го е направил отвън. Пак антените. Но нямаше нищо по-лесно от това просто да отреже проводниците. Тя най-щателно беше проследила и проверила кабела между лабораторията и радиомачтата за скъсвания. Беше прехвърлила всеки сантиметър от кабела през ръцете си, за да търси стария саботьорски номер, при който проводникът се дава на късо, като пъхнеш карфица през изолацията. Беше се уверила, че всесезонните конектори са здраво завинтени…

Ранди внезапно се изправи на табуретката. Конекторите.

Секунда по-късно тя беше в главното помещение на хижата и колкото се може по-бързо навличаше върху себе си тежката зимна екипировка.

— Какво има? — попита Троубридж, като стана от мястото си до печката с въглища.

— Може би нещо, което ще доведе до положителна промяна, докторе — отвърна Ранди, докато вдигаше ципа на якето и нахлузваше ръкавиците. — Ще знаем след няколко минути. През това време дръжте Кропоткин под око, докато съм навън.

Тя погледна към внезапно застаналия нащрек младеж в ъгъла.

— Като стана въпрос, просто не се приближавайте до него по никакъв повод, докато не се върна. Няма да се бавя.

През лицето на Троубридж премина онова изражение на изпълнена с възмущение грубост и устата му се отвори за автоматично възражение.

— Казах да не го доближавате! — сопна се тя.

Ранди отдели време да се увери, че пластмасовите еднократни белезници, увити около китките на Кропоткин, още са здраво стегнати, а после, като нарами автомата, излезе навън през снежната преграда.

Тя забърза нагоре по хълмчето зад лагера. В ранните сутрешни часове беше паднал нов сняг и натрупал около петнайсет сантиметра, после вятърът отвя и задръсти утъпканите следи, като направи изкачването до основата на радиомачтата мъчителна битка. Тя стигна до целта си и се свлече на колене в подножието на мачтата. Като изрина настрани огромното количество навят сняг с нахлузените ръкавици, тя оголи кутията на антенния усилвател. Показаха се и защитените от влага конектори, които свързваха кабела от радиокабината към усилвателя. Дебелият основен кабел се разклоняваше и влизаше в два различни входа — за сателитния телефон и за приемо-предавателното устройство на странични честоти.

Всеки конектор беше високоустойчив резбован елемент, напълно защитен от влага и изработен от сплав в златист цвят. Ранди се бореше с тях, но те упорито не поддаваха. Като ругаеше тихичко, тя издърпа ръкавиците си и напъна конекторите с тънките си долни ръкавици. Изведнъж първият конектор отстъпи.

На снега отлетя откъснато парченце найлон. Сега Ранди видя простия механизъм на саботажа. Кропоткин беше развинтил конекторите и беше увил тънкия найлон около издадения край, като внимателно беше покрил централния зъб. След съединяване на женската част над непроводимата пластмаса беше получил изолационна бариера, която беше прекъснала съединението. След като излишната пластмаса беше премахната, вече нямаше друг външен намек за вмешателство.

Ранди пак изруга — и срещу Кропоткин, и срещу себе си. Отвори конектора за сателитния телефон и също го почисти. Отново ги сглоби, после седна да си почине за миг с гръб към радиомачтата.

Беше свършила своята работа или по-скоро, своите задачи. Разбра какво е сполетяло екипа на научната станция и задържа престъпника, отговорен за това, а също така възстанови контакта им с външния свят. Можеше да уведоми кораба какво става тук и да ускори пристигането на тяхното подкрепление.

В случай че времето се окажеше благоприятно. Ранди усети как студът сковава ръцете й и пак нахлузи горните ръкавици с един пръст. Ставаше все по-студено, ледените кристали се кондензираха и падаха от бързо снижаващата се облачна покривка. Едва доловимо в далечината тя чу как вятърът над хребета се усилва и бучи.

След броени минути здраво щеше да ги удари. Ако климатичните условия продължаваха да се влошават, Джон и другите можеше и да не успеят да слязат от седловината тази вечер, да не говорим за очакваната помощ от Аляска.

Но всеки облак, дори и тези от полярната буря, си имаше и добра страна. Ако добрите не можеха да стигнат до остров Уензди, тогава и лошите нямаше да успеят. Вероятно трябваше да завърже Троубридж и Кропоткин за леглата им тази вечер и малко да поспи.

Даже мисълта за това й действаше сънотворно. Миниатюрните отронващи се снежинки, изглежда, натежаваха върху клепачите й и ги затваряха и дори тук, върху покрития с лед хълм, главата й започна да клюма към гърдите.

И тогава смътно, отвъд глухия тътен на вятъра от другата страна на планината, Ранди осъзна, че има нещо друго. Главата й рязко се вдигна. В началото не беше точно звук, по-скоро силни вибрации във въздуха. Усили се постепенно и накрая се превърна в приглушен грохот, който кънтеше между земята и надвисналите облаци.

Ранди пропълзя и стъпи на крака и й се стори, че островът около нея потрепери. Като скорпион, който инстинктивно вдига опашка, тя смъкна автомата от рамото си и го хвана в ръце.

От морските пари се материализира грамадна фигура. Два огромни газотурбинни двигателя „Тумански“ ревяха върху голям фюзелаж, с лъскав стъклен нос и с размерите на пътнически самолет. Моторни витла от по метър и половина цепеха въздуха и създаваха ритмичното туптене в ребрата, което Ранди усети в гърдите си.

Приближи се ниско от юг и се промъкна под облачната покривка; свирепата въздушна струя на роторите завихри торнадо от раздухан сняг и накара Ранди да се наведе и покрие лицето си, защото чудовището мина точно над главата й на оскъдните три метра височина.

— О, Боже мой — прошепна тя. — Това е „Хало“!

Хеликоптерът Ми-26 на конструкторското бюро „Мил“, кръстен от НАТО „Хало“, беше създаден през осемдесетте години под старата дизайнерска доктрина на съветските военни „Ако е по-голям, значи ще е по-добър“. Това беше най-големият и най-мощен хеликоптер, произведен някога и който вероятно изобщо щеше да бъде построен.

След рухването на СССР летателната машина беше преминала в областта на търговските услуги и сега можеше да се види впрегната като повдигач в много страни по света. Този гигант имаше канадски граждански регистрационни номера върху червената си светлоотразителна опашна конзола, а контролната кабина на лебедката — издатина от лявата страна — го определяше като модификация летящ кран.

Спонсорите на Кропоткин бяха дошли за него и за антракса и пристигаха с пълна сила.

Щом огромната летяща машина започна да се готви за кацане от другата страна на лагера, Ранди излезе от шока и вцепенението, които я бяха парализирали. Имаше само две възможности. Веднага да хукне да бяга или да се опита да стигне до поправените радиостанции. Избра радиостанциите. Такава беше мисията. Затова беше дошла тук — да направи разузнаване и да докладва.

Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие — пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи — компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.

Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.

Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.

Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.

Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.

Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.

— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!

Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!

„Жалко, докторе.“

Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.

Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.

Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.

С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.