Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (31)

30

Мястото на катастрофата на „Миша“

 

Постепенно Джон Смит осъзна, че над горния астрокупол се зазорява. Също разбра, че има дисбаланс в топлината около него — тя беше подчертано от лявата му страна и доста приятна. Последва съвсем недвусмислено сгушване.

Замръзващата пара на дъха му задращи по повърхността на спалния чувал „Йегер“, щом Смит вдигна глава, за да се огледа из радиолокационната кабина. Втори зает спален чувал се беше прилепил плътно до неговия. Валентина Метрас, която ценеше удобството, колкото всяка котка, се беше приближила до него през нощта.

Смит не можа да не повдигне веждата си. Ранди се беше оказала права. Там, където имаше воля, със сигурност имаше и начин.

Дълго време женската компания отсъстваше в живота на Смит. Отначало, като резултат от смъртта на София, идеята му се струваше прекалено болезнена, много му приличаше на изневяра. След време емоционалните връзки започнаха да му се струват усложнения във вече прекалено трудния му живот. Но сега точно тази жена, изглежда, ясно заявяваше по стотици незабележими и не чак толкова незабележими начини, че смята да влиза в живота му.

Но защо, Смит бе неспособен да разбере. Той винаги беше гледал на себе си като на откровено прозаичен тип. Всяко любовно увлечение, което можеше да поддържа, беше само отражение на неговите професии и вероятно погрешно тълкувано. Той винаги се беше чувствал голям късметлия, че е спечелил любовта на една красива и интелигентна жена. А да се окаже, че втора смела, загадъчна и несъмнено привлекателна жена преднамерено влиза в неговия живот, беше неочаквано събитие.

Той усети, че главата на Валентина се вдига. Тя отметна качулката на спалния чувал, като се взираше в Смит само от няколко сантиметра.

— С радост и без минутка колебание бих убила човек — измърмори тя. — За дълго киснене в гореща вана и смяна на бельото.

— Мога да ти услужа с малко кърпички за дезинфекция — отвърна той.

— Твоите контрапредложения стават все по-трогателни, но предполагам, че не мога да откажа.

Тя отпусна глава на рамото му и няколко секунди двамата лежаха заедно в малкото чудато кътче интимност, която бяха открили върху заледения под на стария бомбардировач. Вятърът навън беше утихнал и се чуваше само едва доловим неравномерен шепот. В задната част на кабината на екипажа се чуваше как Григорий Смислов тихо похърква в леглото си.

Предишната нощ Смит внимателно беше подредил тяхната екипировка, за да направи място за спане на пода. Подпря пълната си раница на люка между отделенията, сложи снегоходките си отгоре и така направи безшумния достъп до радиолокационната кабина невъзможен. Необходимостта от това действие и усещането за ръбестия револвер под ватираната купчина на якето, пригодено за възглавница, временно прекратиха размислите му за Валентина Метрас.

— Какво е то, Вал? — каза той шепнешком. — Какво крият руснаците? Ти имаш някакви идеи, нали?

Тя се поколеба; после той усети как поклаща глава и меката й коса докосна брадата му.

— Не съм съвсем готова да кажа, Джон. Историкът в мен се ужасява от идеята да прокарва недостойна история, а шпионинът — да предлага лошо разузнаване. Но трябва да намерим лагера на оцелелите. Ако ще търсим някакви несъмнени отговори, там ще ги намерим.

— Мога да го разбера. Но това е една част от отговорите. Руснаците са само един фактор от нещо, което започва да ми се струва като уравнение с три неизвестни. Другите две неизвестни са кой е на острова сега и кой може да дойде за антракса. Оставих Ранди да виси там като стръв за онези, които може да са там сега.

— Не бива да се тревожиш, Джон. На всеки, който се постарае да лапне нашата мис Ръсел, бързо ще му се пригади от нея…

— Знам. Тя може да се грижи за себе си.

— Но ти пак ще се обвиняваш, ако нещо й се случи. Както още се обвиняваш за смъртта на сестра й и годеника й.

Смит погледна навъсено над главата й.

— Как, по дяволите, разбра за това?

— Двете с Ранди те обсъждахме доста усилено една вечер — отвърна Валентина. — В нещо като момичешки разговор. Освен това мъничко те изучавах и стигнах до определени изводи. Ти си едно от онези клети момчета, заседнали по средата — достатъчно издръжлив, за да взимаш хладнокръвно решения, но с достатъчно останала ти човечност, която те изяжда. Такъв баланс трудно се поддържа. Това те превръща в рядкост и си струва човек да те задържи. Ето защо, когато му дойде времето, ще станем любовници.

Смит не можа да сдържи тихото покашляне от смях.

— Разбирам. Не трябва ли и аз да кажа нещо по въпроса?

Валентина пак се сгуши и мушна глава под брадичката му.

— Не, всъщност не. Сега не се тревожи за това, Джон. Аз ще се справя с всички подробности.

Сигурно се шегуваше по обичайния си чудат начин. Но в гласа на тази спокойна и уверена жена имаше нещо, което не се връзваше с подобно тълкуване. Той не можа да не си спомни дълго останалата топлина върху устните му от нейните устни и усети внезапно желание пак да почувства тази топлина.

Тогава неясното мърморене и раздвижване на майор Смислов в съседното помещение пукна крехкия сапунен мехур и ги върна към мрачната действителност на остров Уензди.

 

 

Над глетчера в седловината се разкриваше бледосивкав свят. Матово осветените облаци скриваха най-горните части на върховете и забулваха северния и южния хоризонт в смътна мъгла. Снегът и ледът на повърхността също изглеждаха сиви и бяха изгубили блясъка си. Само тъмната оголена скала, която преграждаше планината, изпъкваше на преден план с преувеличена триизмерност в опушената белота на пейзажа. Непосредствената видимост около падналия бомбардировач и трите човекоподобни точици, които стояха до него, беше добра, макар че трудно се различаваха. Насред бледите контрасти беше трудно да се определят размери и разстояния и от време на време ги завладяваше чувство, подобно на световъртеж.

Джон Смит усети този ефект, докато правеше панорамен оглед с бинокъла си в инстинктивно бавно завъртане и не видя нищо — нито искано, нито нежелано.

— Добре, мадам, господине, къде са те? — попита той. — Къде са отишли след катастрофата?

— Предполагам, че са се спуснали към брега, полковник — бързо отвърна Смислов. — Имали са нужда от храна, а тук е нямало нищо. Покрай брега са щели да намерят тюлени и мечки. А и по-добри възможности за подслон. Времето тук горе, на глетчера, може да бъде много неприятно.

Валентина поклати покритата си с качулка глава.

— Не, не съм съгласна, Григорий. Направили са лагера си тук, горе; вероятно от него се е виждал и самолетът.

— Ако е така, скрили са се много добре — Смит върна бинокъла в кутията му. — И майорът определено има право за храната. Как стигна до това заключение, Вал?

— По ред причини — отвърна тя. — От една страна, заради опразнения самолет. Би им коствало много усилия и много пъти връщане, за да изнесат всичкия този материал от останките. Едва ли са го пренесли далеч. От друга страна, не са били притеснени за храната. Сигурно са имали запаси поне за две седмици, а едва ли са имали намерение да останат тук толкова дълго.

— Имали ли са голям избор?

— Така са предполагали, Джон. Тези хора не са планирали да се заселват тук. Смятали са да се приберат вкъщи. Помниш ли, че са извадили радиостанцията и радарните системи от самолета, както и резервния агрегат? Имали са всички необходими части и познания, за да сглобят един невероятно мощен радиопредавател, който може да се свърже с половината свят и със сигурност с Русия. Това е още една причина да поискат да останат тук, горе. По-голямата височина би увеличила обхвата им на излъчване и приемане.

— Тогава защо не са го използвали? — попита Смит.

— Не знам — Смит отгатна думите, които историчката не искаше да изкаже на глас. Той се обърна към Смислов.

— Какво мислиш, майоре?

Руснакът поклати глава.

— Не мога да се съглася, полковник. Ако са сглобили такава радиостанция, щяха да се обадят за помощ. Очевидно не са успели.

Този, който беше избрал Григорий Смислов, беше направил една съществена грешка. Той можеше да лъже добре с думи, но не и с очите или езика на тялото. Думите на руснака само подчертаха леката промяна, която беше пропълзяла в динамиката на екипа последната нощ. Сюжетната линия пак се оформяше по схема „ние против тях“ и в нея Смислов беше сам.

И все пак, размишляваше Смит, ако всичко се свеждаше до „ние против тях“, защо Смислов просто не го остави да се задуши в бомбения отсек предния следобед? Беше получил картбланш да го убие.

— Трябва да разберем кой от двама ви е прав, и то бързо — продължи Смит. — Знаем, че антраксът е в останките. Наясно сме, че и други знаят за него. Трябва да предположим, че тези индивиди идват да го приберат. Като имаме предвид, че враждебно настроените вече действат на острова, трябва да предположим също, че може би имаме само броени часове, преди основната им група да пристигне.

Смислов рязко заговори:

— Подполковник, като се има предвид ситуацията, не трябва ли веднага да се върнем в базовия лагер? Наш приоритет трябва да е възстановяването на връзката с началниците ни.

Нямаше никакво съмнение. Смислов не искаше да намери този спасителен лагер толкова спешно, колкото Валентина искаше да го открие, и вероятно имаше определена причина.

— Правилно, майоре, но ние все пак ще потърсим лагера на екипажа тук, горе. — Смит протегна ръка и я простря от север на юг, покривайки източния ръб на глетчера. — Ако приемем, че професор Метрас е права, най-добрият вариант на екипажа да си намери подслон би трябвало да е някъде там, в основата на Източното възвишение.

— Лагерът може би е затрупан със сняг през последните петдесет години — добави Валентина, като провеси модел 70 на рамото си. — Затова предлагам да търсим очертания, особено с прави линии, под повърхността на снега.

— Разбрано. Някакви други въпроси? Добре, да тръгваме.

Щом почнаха мъчителния преход по леда, Смит също хвана своето оръжие в ръце.

Смит действаше на север, като зави под ъгъл през седловината до мястото, където глетчерът се разтрошаваше на противна купчина от късове разтрошен лед, миниатюрен Биърдмор^[1], който се свличаше надолу по лицевата част на острова към тясната крайбрежна ивица. От това място според плана те се върнаха през пролома. Като напредваха в редица един до друг, на интервали от около двайсет метра, те проучиха неравната скална повърхност и ледовете в пролуките й в основата на източното възвишение.

Валентина се придържаше към вътрешната пролука, като кръстосваше по дъното на наклона с жадната напрегнатост на куче птичар. Смит обхвана централната част на редицата, а Смислов остана на външния фланг. Освен че гледаше повърхността на глетчера, Смит се усети, че покрива Вал, докато тя работеше и държеше под око планинските склонове отгоре заради няколко потенциални заплахи: снежни корнизи, улеи на лавини и вероятността от наблюдатели в камуфлаж.

Освен това осъзна, че от време на време гледа Григорий Смислов с крайчеца на окото си. Дали руснакът не търсеше нещо друго под останките на изгубения самолет? Кого чакаше той и кой беше бутонът, който щеше да го пусне в ход? И какъв щеше да е този ход?

Те подминаха мястото на сблъсъка и изкачиха последните няколкостотин леко полегати метра до централния хребет на седловината. За момент Смит спря мъчителното придвижване, за да разгледа околността.

Морските пари отново се сгъстяваха около остров Уензди, мъглите се диплеха по краищата му, поглъщаха хоризонтите и усилваха чувството за неземна самота. За миг седловината буквално стана остров в небето, притисната в слой прозрачност между мъглата и облаците. Колко време щеше да е така, не се знаеше.

Всъщност нямаше чак такова значение. Скоро трябваше да прекратят търсенето и да тръгнат към станцията. И може би така беше по-добре. Ако Вал беше права, да намерят лагера на падналия екипаж можеше да се окаже точката, в която се задейства руският план. Може би щеше да е по-мъдро да изядат ябълката хапка по хапка и да запазят Смислов като съюзник. Първо да се справят с въпроса за антракса; после да се впускат в конфронтация.

Смит се обърна и после се препъна, защото дясната му котка за момент се закачи. Той машинално погледна надолу към препятствието.

Заостреният преден край на полярния ботуш беше ритнал и разкрил малка част от жица, чиято черна изолация се ронеше от времето и студа.

Смит се поколеба. Щеше да е много лесно да остърже малко сняг с върха на ботуша и да я зарие и просто да продължи. Но от друга страна — неведението беше в сърцето на тази криза още от самото начало. Преднамерено да поощрява незнанието сега вече нямаше никакъв смисъл. Смит прехвърли оръжието си в лявата ръка и вдигна дясната над главата си, а първата подви в сигнал за сбор.

 

 

— Съветски е — потвърди Смислов, като коленичи до оголената жица. — Буксируема антена. Такава, която може да се закачи зад самолета за комуникации с далечен обхват.

— Опъването на изолирана антена през леда е хитрина в комуникациите, използвана и преди в полярните области — съгласи се Валентина.

— Но къде е радиостанцията? — попита Смислов, като се изправи на крака. — Къде е лагерът? Няма нищо, освен жицата.

— Най-лесният начин да решим този въпрос е да я проследим — Смит посочи към основата на източното възвишение. — Нататък.

Антената се беше сляла със заледената повърхност като нишка през кубче лед, но непрестанното брулене на вятъра я беше задържало само на няколко сантиметра отдолу. Докато вървяха и вадеха антената, те откриха, че тя прави лека извивка, понесена от движението на ледника. На едно място натискът беше скъсал тънката жица, но откъснатият край се намираше само на няколко крачки по-нататък. Изненадващо тя водеше до почти абсолютно гладка стена от базалт, която в основата си се губеше във висока до раменете пряспа от силно пресован сняг.

— Какво е това?

Валентина Метрас безстрашно свали раницата и пушката си и извади ножа от колана си. Като застана на колене, тя започна да копае тунел в пряспата, сякаш е багер. След минута Смит и Смислов се присъединиха към нея.

Бързо стана ясно, че навятият сняг е пресована издатина в черната скала, вдлъбнатина, остъргана в планинския склон от непрестанното раздиращо свличане на глетчера. И тогава Смит забеляза, че структурата на снега се променя. Ставаше все по-плътен и сякаш върху него беше приложен някакъв модел.

— Това са снежни блокове! — възкликна Валентина.

Беше вярно. Някой бе използвал блокове плътен сняг за строеж както при иглу, за да построи стена в издатината. През изминалите десетилетия блоковете се бяха споили от студа в монолитна, подобна на стъкло маса, която устояваше на пробождащите остриета на ножовете, но накрая поддаваше и рухваше.

— Брезент! Тук е! Това е пещера!

Снежната стена и старият защитен брезент зад нея паднаха в тъмното. И от ледения мрак вътре ги лъхна застоял въздух.

Смит извади големия електрически фенер от раницата си и насочи лъча в гърлото на кухината. Тунелът беше може би два метра широк и доста нисък, така че дори Валентина трябваше да се наведе, за да влезе. Таванът на пещерата беше обсипан с малки, назъбени сталактити от черна скала.

— Тунел, прокопан от лава — коментира Смит.

— Ами, да, след като сме на вулканичен остров — съгласи се Валентина. — Вижте на пода.

Антенният кабел и нещо, което приличаше на маркуч, продължаваха изпод малката лавина сняг и лед, която се получи от копаенето, и се извиваха по разклонение в тунела на около три метра нататък.

— Това трябва да е — повтори Валентина. Тя се прегърби и продължи навътре в тунела.

— Един момент — Смит подаде на историчката пушката й, после вдигна своя SR-25. — Да приберем оборудването вътре и далеч от погледите, просто за всеки случай.

— Аз ще се погрижа за него, подполковник — обади се Смислов.

— Добре, ще те изчакаме, ако намерим нещо интересно — Смит извади две ръчни сигнални ракети от раницата си и потъна в пещерата след Валентина.

 

 

Смислов пренесе раниците в пещерата, после спря за момент на входа й, като хвърли за последно поглед наоколо.

Другите, хората от охраняващата част на Спецназ, бяха тук. Не беше видял никакъв белег за присъствието им, но това не беше изненадващо. Мъжете, избрани за тази задача, вероятно бяха снежни дяволи, невидими в този побелял свят, и не оставяха никакъв знак, че присъстват или са минали оттук.

Но те присъстваха. Смислов го усещаше. Бяха им наредили да държат мястото на катастрофата и околностите под строго наблюдение. Сега вероятно гледаха Смислов и чакаха единствената заповед, която той беше в правото си да даде. Командата, която щеше да ги задейства да убиват.

„Ах, само проклетият политкомисар да си беше свършил работата!“

Тогава може би всичко можеше някак да се поправи. Тогава може би той щеше да си възвърне контрола над ситуацията и щеше да спре по-нататъшна ескалация. Но трябва да е готов да потърси и алтернативата. Трябва да е готов да изпълни дълга си.

Смислов разкопча пипа на якето си и премести стоманената запалка в един от външните джобове. После дръпна на кръста си придържащата велкролента на кобура и издърпа пистолета „Берета“ модел 92, който му бяха дали американците. Като пренебрегна иронията на това, че зарежда оръжие, за да го използва срещу собствениците му, той провери пълнителя с бутване на дланта срещу долния край на ръкохватката. Издърпа назад затвора и ръчно зареди патрон в гнездото на пистолета.

Махна предпазителя и върна беретата в кобура. Скоро щеше да разбере дали има нужда от нея.

— Добре са се подредили — измърмори Валентина.

Зад разклонението в тунела бяха намерили резервния агрегат, донесен от бомбардировача. Опънатият маркуч водеше от входа на пещерата до ауспуха на мотора. Точно зад генераторното устройство, свързан с него чрез серия от акумулатори и захранващи кабели, стоеше сглобен от различни части, но впечатляващ на вид радиоапарат.

Неизменният скреж покриваше откритите му повърхности от старомодни вакуумни лампи и контролния панел. Около устройството бяха струпани инструменти и електронни части, а пред него на маса от парче дърво лежеше трансмитерен ключ заедно с чифт слушалки, свалени от радиста преди половин век.

— Знаех си — продължи да шепне тя. — Беше ясно от момента, в който видях извадените шасита в бомбардировача!

Дуралуминиевият стол на радиста беше взет от самолета и Валентина седна на него. Вдигна ръце, но, изглежда, се страхуваше да пипне каквото и да е.

— Тук има молив, Джон. Има молив, но няма лист. Това е пулт за комуникации. Трябва да има листове! И изобщо някакви бележки!

Смит прокара широкия лъч на фенера около вътрешността на прохода.

— Чакай малко… — Светлината падна върху опушена кофа, сложена до скалната стена. — Ето ги.

Той вдигна кофата за ръба и я сложи до стола.

— Какво е това? — попита Валентина, като погледна вътре.

— Това е тенекиена печка — отвърна Смит, клекнал зад кофата. — Била е наполовина пълна с натрошена пемза. Защото тя действа като дренаж, като пясък. Плисваш малко гориво вътре, запалваш и ще имаш постоянен огън за топлене и готвене.

Валентина кимна.

— А те са имали на разположение няколко хиляди галона самолетно гориво.

— Но тук е изгорено нещо друго — Смит издърпа ножа си и разрови овъглената скална маса. — Виждаш ли тук? Това е пепел от хартия, доста е. Обзалагам се, че това е дневникът на радиста и може би няколко бележника с кодове.

— Някой е почистил къщата.

Очите им се срещнаха на светлината от фенера и в миг се разбраха без думи. Нямаше причина този радиоапарат да не е работел. Нямаше причина този захвърлен екипаж да не е комуникирал със света. Нямаше причина да не повикат помощ.

Григорий Смислов бавно зави зад ъгъла на тунела откъм външния му край и включи своя фенер.

— Всичко е прибрано, подполковник.

Смит удържаше лицето си невъзмутимо като играч на покер.

— Добре, да вървим нататък.

Той се обърна и продължи по тунела. Няколко метра по-нататък прокопаният от лавата канал, в който се намираха, водеше към втора, по-широка и по-ниска галерия. Пластовете базалт бяха грубо изравнени, за да образуват серия от неравни стъпала надолу по нащърбен, срутен слой. Порестата черна вулканична скала просто изпиваше светлината на фенерите и тъмнината все така властваше. Чак когато Смит и екипът му предпазливо се спуснаха до пода на галерията, осъзнаха, че не са сами.

Смит чу как близо до него Валентина изпъшка, а Смислов тихо изруга на руски. Лъчът на фенера се разходи върху натрупаните вещи от спасителната екипировка, върху всевъзможните остатъци от обитаван някога лагер и накрая — по задната стена на кухината, където имаше редица сгушени неподвижни фигури в спални чували с горен слой от брезент.

Тяхното търсене на екипажа на „Миша 124“ беше приключило.

Смит извади сигналната ракета от джоба на якето си и я запали. От нея се разгоря великолепен червен огън и прогони тъмнината. Той пъхна долния край на ракетата в пукнатина в стената.

— Какво ли ги е довършило накрая? — обади се тихо Валентина почти на себе си.

— Не мисля, че е бил студът — отвърна Смит. — Изглеждат доста добре подготвени за него.

Спалните чували бяха тежки полярни модели и хората бяха добре изолирани от пода на пещерата с дебели подплънки от омекотителите на седалките, с животоспасителна материя и парашутна коприна — всички материали, свалени от падналия самолет. Освен това по пода на кухината с големина на къща имаше разположени няколко тенекиени печки, а в един ъгъл бяха складирани два бидона с гориво. Беше очевидно, че екипажът на бомбардировача е знаел правилата за оцеляване.

— И от глад не е било — Валентина пристъпи до първото от телата и посочи отворена тенекиена кутия със сухи бисквити от спешните запаси и половин парче шоколад, закрепени на малка издатина в скалната стена.

Историчката погледна тялото в краката си и се навъси.

— Джон, ела тук. Виж това.

Смит отиде до нея и веднага забеляза какво я тревожи.

Преди да си легне да спи преди около петдесет години, обитателят на спалния чувал беше дръпнал парче парашутна коприна над лицето си, за да го пази от скрежа. В средата на плата прецизно беше пробита малка кръгла дупка.

Смит подпря оръжието си на стената и застана на едно коляно, като отметна набръчканата от леда коприна. Разкри се лицето на млад мъж с приятни черти — бледно, спокойно заспало, застинало във времето. Очите бяха затворени, а в средата на челото имаше друга малка кръгла дупка, изцапана с няколко капки кръв, които още изглеждаха червени на потрепващата светлина на огъня.

— Ами сега — измърмори Смит. — Ръчно огнестрелно оръжие, среден калибър, ниска скорост. Стреляно е от близко разстояние, но не от упор. Няма следи от изгорял барут.

— Калибър 7,65 дозвуков, сигурна съм — съгласи се Валентина, като се наведе с ръце, подпрени на коленете. — Вероятно е изстрелян през заглушител.

— Вероятно — Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. — И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.

— На това прилича — съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. — Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.

— Защо го казваш, Вал?

— Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. — Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. — Трябва да има поне още двама… А, ето ги.

Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.

Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.

Смит вдигна лъча на фенера зад седмия човек и намери осмия.

В задната стена на пещерата се откриваше ниша. Вътре в нея имаше два спални чувала, единият — празен. По гръб лежеше по-възрастен офицер от авиацията, наполовина излязъл от втория спален чувал, а в средата на гърдите му имаше застинало петно кръв, голямо колкото длан. В юмрука си още стискаше боен пистолет, съветския модел „Токарев“.

Убиецът явно беше научил прекалено късно, че на човек с куршум в сърцето може да му остават още четиринайсет секунди живот и съзнателна мисъл.

Валентина се приближи до седмия мъж. Като се наведе, тя разкопча горното копче на шубата му и проучи отличителните знаци върху яката на авиаторската униформа отдолу. — Артилерийски подофицер и политкомисар.

Тя се изправи, отиде до осмия човек и повтори проучването си.

— Командирът на екипажа.

— Очевидно е имало срив сред горните ешелони.

— Очевидно — тя погледна назад към Смит. — Изглежда прекалено праволинейно. Вечерта са легнали да спят и политкомисарят или е бил на пост, или пък е станал, след като другите са заспали. Минал е по редицата и е убил другарите си от екипажа. После се е върнал тук да убие командира. Проблемът е, че ефективността на заглушителя намалява с всеки куршум, който преминава през него, и последният изстрел може да е бил по-шумен.

— Но, Вал, защо, по дяволите?

— Заповед, Джон. Би трябвало да е по заповед, дадена на човек, който така неистово е бил отдаден на волята на комунистическата партия, че да извърши и масово убийство, и самоубийство.

Веждите на Смит подскочиха.

— Самоубийство?

— Ъ-хъ — кимна историчката. — Почти съм сигурна, че заповедта е включвала да използва последния патрон в пълнителя за себе си. Смея да твърдя, че не е имал голям избор, защото е очевидно, че никой не е щял да дойде да ги спаси. Предполагам, че другата част от плана му е била да подпали останките, а може би едновременно с него и този материал. — Тя протегна върха на ботуша си и потупа покрит с брезент бордови дневник и купчина дебели платнени пакети, които лежаха до спалния чувал на командира и част от които още носеха на капака секретните печати на съветските военновъздушни сили.

— О, как ми се иска да знаех руски.

— Ранди знае — отвърна Смит и поклати глава. — Но да заповядат техен екипаж да бъде екзекутиран така? В това няма никакъв смисъл!

— За теб няма смисъл, Джон. За мен също, но за сталинистите — има. Спомни си баражните батальони на КГБ, които са следвали частите на Съветската армия в боя. Целта на тяхната мисия не е била да стрелят не по врага, а по всеки съветски войник, който отказва да умре за славата на пролетарската революция. Ако е било въпрос на държавна сигурност, и окото им не е мигнало.

— Но какво, по дяволите, са се опитали да прикрият?

— Честно да си кажа, беше ме страх да мисля за това… Ехо, какво имаме тук?

Тя застана на колене и измъкна нещо от бордовия дневник. Смит видя, че това е мъжки портфейл. С фенерче, непохватно пъхнато между бузата и рамото й, Валентина почна да разглежда портфейла. Изведнъж тя застина, а фенерчето се изплъзна и подскочи на каменния под.

— Боже мили!

Смит бързо застана зад нея.

— Вал, какво има?

Без да продума, тя бутна портфейла в ръцете му. Смит закрепи фенера върху един скален блок, подпря се на коляно и започна да разглежда съдържанието.

Пари, американски пари: половин дузина двайсетачки, две по пет и още десет долара. Протрити, много използвани банкноти. Шофьорска книжка с регистрация от Мичиган, 1952 година, издадена на Оскар Олсън. Карта за библиотека в град Маркет и карта за социално осигуряване — и двете издадени на същото име. Два кочана билети за автокино. Касова бележка за осемдесет и седем цента от бакалница „Бромбъргс Корнър“.

— Вал, какво означава това?… Вал?

Историчката стоеше до него с озадачено, абсолютно слисано изражение на лицето. Без да продума, тя се свлече на колене до тялото на командира и разкъса отпред униформата на отдавна умрелия човек. Копчетата изскочиха, докато я разтваряше, и отдолу се показа конопена риза на черни и червени карета. Тя яростно се вкопчи в яката, като се бореше с противодействието на вкочанения, замръзнал труп. Съдра плата и извади етикета на производителя иззад врата.

— „Монтгомъри Уорд“! — Тя почти захвърли етикета към Смит. После запълзя по пода на пещерата и отиде до тялото на политкомисаря на „Миша“. Със сила разтвори шубата и униформата и под тях откри сако на цивилен.

— „Сиърс и Рьобък“ — прошепна тя. — Сиърс… и… проклетият… Рьобък! — гласът й се повиши до сподавен вик. — Смислов, кучи сине! Къде си?

— Тук съм, професоре.

Смит стана и се обърна по посока на тихия глас, после замръзна. Смислов беше дошъл зад тях. Той стоеше очертан от светлината на огъня, който Смит беше оставил в основната част на кухината, а яркочервеният пламък се отразяваше в насочената към тях автоматична берета в ръката на Смислов.

— Вдигнете ръце. И двамата. Моля, не предприемайте нищо. Скоро ще дойдат още руски части.

— Какво, по дяволите, е това, майоре? — попита Смит, докато бавно вдигаше ръце на нивото на раменете.

— Много непростима ситуация, подполковник. Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.

— Това е лъжа, Джон — спокойно каза Валентина, която се изправяше до Смит и вече беше овладяла гласа и гнева си. — Резервният план на руснаците вече е в пълен ход. Те не могат да ни позволят да напуснем тази пещера живи.

Цевта на беретата кривна в нейна посока.

— Това не е… Може нещо да се измисли… някаква алтернатива… — процеди Смислов през стиснатите си зъби.

— Няма такава — думите на Валентина бяха пълни с разбиране, почти благи. — Знаеш това. Политкомисарят на „Миша“ е оплескал работата си. Прекалено много е останало за нас да видим и ти не можа да ни попречиш да го намерим. Аз знам, Григорий, и ако дадем на подполковник Смит един-два справочника, той също ще го проумее. Ние трябва да умрем точно както тези клети нещастници в пещерата е трябвало да умрат. Няма друг начин да запазите тайната.

Смислов нищо не отговори.

— Вече проумявам, но какво ще кажете да ми обясните сега? — попита Смит с очи, приковани в притъмнелите в сенките очи на руснака.

— Наистина, защо не? — отвърна Валентина. — Всичко води назад към доктрините за нападение на съветските военновъздушни сили с далечен радиус на действие в началото на студената война…

Дулото на пистолета се вдигна.

— Мълчете, професоре!

— Няма смисъл да оставяш подполковника да умре в неведение, Григорий — тонът на Валентина беше почти закачлив, но в него имаше и хаплива нотка. — В края на краищата скоро ще му вкараш куршум в мозъка.

Тя погледна към Смит.

— Помниш ли, Джон, когато ти казах как всички мисии на американските бомбардировачи трябва по необходимост да са еднопосочни? Ту-4 „Бик“ едва е имал летателния диапазон да достигне цели в северните щати, като прелети над полюса, но е нямал гориво, за да се върне обратно. Екипажите на самолетите е трябвало да скочат над Съединените щати, след като пуснат бомбите си.

Като се има предвид това, руснаците решават, че въпросът е да няма излишно разточителство, да няма недостатъци. Екипажите на бомбардировачите за Америка преминават специално обучение. Учили са ги как да говорят богат на идиоматични изрази английски. Минават през модел на КГБ за американски град, за да се адаптират към нюансите на западния начин на живот, обучават ги в шпионаж и техники за саботаж.

Било е предвидено оцелелият съветски екипаж на самолета да се смеси с тълпите бежанци, които ще се струпат след масирано ядрено, химическо и биологично нападение срещу Съединените щати. Щом попаднат на такова място, членовете на екипажите ще шпионират, ще разпространяват пораженска пропаганда и ще ръководят саботажи, като съдействат за по-бързото настъпване на съветската победа. Правилно ли го обясних, Григорий?

Отговор пак не последва.

— А портфейлът, цивилните дрехи? — подсказа Смит.

— Всичко е част от плана, Джон. КГБ са били педанти в тези подробности. На екипажите се раздавали произведени в Америка и купени от там дрехи, истинска американска валута и превъзходно фалшифицирани документи за самоличност, в комплект с незначителните дребни неща, които човек поначало носи в портфейла или в джоба си.

Но имало един проблем — гласът на Валентина продължи да се лее почти хипнотичен. — Бясната параноя, която бушувала в сталинистка Русия. Партията и Президиумът на Върховния съвет знаели, че голяма част от тяхното население, включително и членовете на най-елитните им военни части, не искали нищо друго от живота, освен комплект цивилни дрехи, документи, които ги определят като всякакви други, но не и съветски граждани, и безпрепятствено бягство през неохранявана граница.

Съветските военни може и да натоварят истински биологичен заряд на борда на бомбардировача с далечен обсег на действие за обикновено тренировъчно упражнение, но никога няма да дадат на екипажа документите за американска самоличност. Смятало се е, че вероятността за отстъпничество е твърде голяма.

Валентина пъхна ръка в портфейла, който Смит още държеше.

— Дрехите и документите за самоличност са били раздавани само за действителна бойна операция. За истинското нещо!

Смит усети, че стои втренчен в портфейла, който държеше.

— Да не казваш това, което си мисля, че казваш, Вал?

— О, да, Джон — Тонът й се повишаваше и стана по-рязък. — Ето защо руснаците бяха толкова покъртени от откриването на стария бомбардировач. Затова е и цялата шизофрения на управляващите по този въпрос. Проклетият антракс е бил последна грижа за тях през цялото време. Това, от което действително са се страхували, е да не научим истината! Че „Миша 124“ е бил водещият самолет за стратегическа бомбена атака с всички средства срещу Съединените щати, с използване на ядрени, биологични и химически оръжия! Пърл Харбър на третата световна война!

Тя остави думите да увиснат за момент в мразовития въздух на пещерата; после наклони глава и директно се обърна към Смислов:

— Какво ще кажеш, Григорий? Предизвиквам те да кажеш, че греша.

Те чуха как Смислов рязко издиша и мъглата от дъха му се завъртя около главата в светлината на пламъка отзад.

— Народите правят грешки, професоре. Вашият народ е правил грешки. Ние сме правили своите, които може би са по-големи. Можете ли да ни обвините, задето се опитваме да скрием факта, че едва не сме унищожили света?

— Сега допускате още една грешка, майоре — каза Смит. — Ако ни убиете, това няма да оправи нещата.

— Моля ви, подполковник — В отговора на Смислов имаше искреност. — Давам ви дума! Ще се свържа с началниците си. Ще положа всички усилия, за да защитя вас, професор Метрас и мис Ръсел. Ще накарам да променят заповедта! Ще намерим… някакъв друг начин!

— Ще отворите нов гулаг само за нас? — Смит се усмихна и поклати глава. — Не мисля така. — Той свали ръце и пъхна портфейла в един от джобовете на якето. — Свали оръжието, майоре. Всичко свърши. Разбрахме това, за което бяхме дошли.

Цевта се вдигна, злокобно насочена в гърдите на Смит.

— Не ме принуждавайте да действам, подполковник. Може да съжалявам за ситуацията, но още съм руски офицер.

— А това е американско оръжие, дадено ти от нас. Повярвай ми, майоре, това няма да свърши никак добре за теб.

В гласа на Смислов пропълзя весела нотка.

— Вярвам, няма да опитате такива детинщини, като да ми кажете, че сте махнали ударната игла.

— А, не — каза Валентина и също свали ръце. — Може би си забелязал, че липсва ударник. Но автоматичният пистолет „Берета“ серия 92 има предпазител със заключваща преграда с цел предотвратяване на случаен изстрел. Ако си поиграеш малко с него, може да се нагласи да пречи и на умишлени изстрели. Да, Григорий, в добавка към безчетните ми таланти и чар аз съм и много способен оръжеен майстор.

Смислов даде най-разумния и смислен отговор, който човек в неговото положение можеше да даде. Ударникът на свалената берета изпадна, щом той натисна спусъка — глухо, безполезно изщракване, което тихо проехтя в кухината.

— Сега виждам, професоре.

— Не беше въпрос на доверие, майоре. — Смит направи крачка към руснака. — Въпросът беше да сме разумни.

— Напълно разбирам, подполковник. — Ръката на Смислов замахна назад и той запрати безполезния пистолет направо в лицето на Смит, а после стремително се хвърли срещу него.

Смит беше напълно подготвен за нападението и се сниши, като остави хвърления пистолет да отскочи от присвитото му рамо. Все пак връхлитащият Смислов удари ниско Смит и с трясък го събори по гръб на пода на пещерата, като се приземи върху него.

За да се усложни още повече ситуацията, пламъкът, който осветяваше централната галерия на пещерата, точно в този момент загасна и ги потопи в мрак, накъсан само от ивицата светлина на електрическото фенерче.

За миг Смит загуби ориентация, но усети как тежестта на Смислов се измести и мускулите му се стегнаха, щом ръката му се вдигна назад за удар. Смит изви глава настрани, почувства как юмрукът профучава покрай брадата му и чу звучната ругатня, щом ръката на Смислов се стовари върху каменния под на пещерата.

Смит се опита да отблъсне Смислов, но не успя — движенията му бяха ограничени от дебелото, увито около него полярно облекло. Оказа се, че дрехите пречат и на Смислов. Той заби нокти, като търсеше очите на Смит, но разбра, че хватката му не е ефективна заради дебелите пръсти на ръкавиците. Опита отново да хване Смит за гърлото, докато той опипваше да намери колана си и ножа на него.

Ръката на Смит се вдигна и се вкопчи в яката на якето на Смислов, като освободи обсег и позиция; после удари с опакото на дясната си ръка и улучи под брадата на руснака. Ударът отметна главата на Смислов назад и унищожително се стовари върху лицето му.

Лъчът на фенера се залюля наоколо и освети двамата вкопчени мъже, а миг по-късно се чу притъпеният звук на глух, тежък удар. Смислов внезапно се отпусна.

— Отне прекалено много време — изръмжа Смит и търколи изгубилия съзнание руснак на пода.

— Исках да съм сигурна кой е отгоре, Джон — отвърна Валентина, докато сваляше обърнатата нагоре с приклада пушка. — Не исках да съм като Бени Хил и да те халосам по погрешка.

— Оценявам това. — Смит се изправи на колене и прегледа проснатия руснак. Като махна ръкавицата си, той провери пулса на сънната артерия. — Още е между нас. В безсъзнание е, но не много дълбоко.

— Това добре ли е, или е зле според теб? — попита Валентина.

— Бих казал добре. Има да ни казва още някои неща. Освен това горкото копеле има право — той е руски офицер, който просто изпълнява заповед. И междувременно може да е поканил приятели. Може ли да удържиш входа на пещерата, докато аз тук обезопася майора?

— Никакъв проблем — Тя забърза към началото на тунела.

На светлината на фенера Смит изрови от джобовете си спасително одеяло „Майлар“ и два чифта еднократни белезници. Като завърза глезените и китките на Смислов, той търколи руснака върху изолационната материя на одеялото. Смит се огледа наоколо и забеляза доста голям остатък от свещ, залепена в стената на нишата със собствения си восък. Половинвековна или не, тя все пак се разгоря, щом Смит я запали и осигури осветление за още известно време в пещерата.

Пак коленичи и отново провери жизнените показатели на Смислов. Силен пулс, нормално дишане, а лекият оток отзад на тила му показваше, че подутината от удара с приклада на Валентина нараства. Щеше да живее и скоро да дойде в съзнание. Макар че Смислов беше се обявил за член на противниковата страна и беше натиснал спусъка, Смит не изпитваше лична злоба. Смислов беше войник на служба при своя народ, точно какъвто беше и Смит. Такива бяха случайностите на войната, а сега вече — изглежда — бяха във война, в която нямаше гаранции коя страна ще победи.

Смит вдигна своето оръжие и тръгна към входа на пещерата.

Валентина лежеше по очи зад замръзналите отломки от снежната стена и използваше телескопичния мерник на модел 70, за да наблюдава глетчера.

— Някакво движение? — Смит се спусна до нея и издърпа затвора на SR-25.

— Още нищо не съм видяла — отвърна тя, като вдигна лице от визьора на пушката. — Разбира се, това може нищо да не значи.

Смит разбра какво имаше предвид тя. Както и нинджите от средновековна Япония, и воините апахи от Американския югозапад бяха доказали, беше напълно възможно да си невидим на голо поле. Просто трябваше да знаеш как да го направиш.

— Но пък намерих това точно пред пещерата — Валентина вдигна сребърна запалка.

— На Смислов ли е?

— Така смятам. Виж… — Тя обърна запалката надолу и натисна някакво скрито капаче. Чу се леко тропване на освобождаваща пружина и от онова, което беше изглеждало като затвор на резервоара, изскочи къса заострена антена. — Ретранслатор, излъчващ сигнал за насочване на налична честота. Приятелят ни Григорий само е трябвало да натисне копчето, за да извика вълците.

— Това е много малък предавател — отвърна Смит, като вадеше бинокъла си. — Трябва да са някъде наблизо. Чудя се какво ги задържа.

— Може би чакат своята черна овца да им даде знак. — Валентина натисна антената да се прибере в запалката предавател, после пак се настани зад мерника на пушката си. — Чудя се защо се опита сам да ни ликвидира. За демонстрация?

— Има някаква малка вероятност да ни е защитавал от убийство, Вал — отвърна Смит.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Харесва ми да поддържам положителен мироглед.

Изпод закрилата на мрачните недра двамата дълго и мълчаливо наблюдаваха подходите до гърлото на пещерата. По леда, изглежда, нищо не помръдваше, освен случайни вихрушки сняг, раздухвани край тях от вятъра. После проследяващата цев на модел 70 спря и застина като ловджийско куче, привлечено от птица.

— Джон — тонът на Валентина беше непринуден. — На два часа, на около двеста и петдесет метра, точно до онова малко възвишение.

Смит извъртя бинокъла си към споменатата цел. Отне му няколко минути да улови леката изпъкналост върху повърхността на глетчера. Там нямаше нищо, което да прилича на човек. Но имаше малка пряспа, натрупана в основата на гребена. В натрупания сняг нямаше нищо изключително. Нищо забележително. Но в същото време се забелязваше нещо нередно. Контурите на пряспата не пасваха съвсем на останалите извивки като цяло.

— Мисля, че там има нещо — каза накрая Смит. — Но не мога да съм сигурен.

— Нито пък аз. Затова нека… просто… да разберем.

Чу се изстрел с пронизително камшично плющене, когато злобният малък 220-милиметров патрон изпищя по пътя си. „Снежната пряспа“ потрепери при удара на свръхскоростния куршум с вдлъбнат връх. После, когато Смит погледна, върху бялата повърхност ясно се видя цветна точка. Уголеми се и стана петно — червеното на разливаща се кръв, потъмняла от надвисналите облаци.

Валентина щракна затвора на уинчестъра, като извади изразходения месинг.

— Е, сега разбрахме.

— Да, наистина — бавно кимна Смит. — Вероятно е един от техните спецназ взводове с по четиринайсет души. Ако е нещо по-голямо, нашите сателити щяха да го забележат.

— Ъ-хъ. — Тя извади нов патрон от паласката и го притисна в магазина на уинчестъра. — На бас, че са от гарнизона във Владивосток — или са монголски сибиряци, или са от якутските племена под командването на руски офицер. В съветски времена са ги използвали да пазят лагерите. Съвършено адаптирани са към полярната среда и като цяло е гадно да ти се изпречат на пътя. Вещи стрелци. Мисля, че можем да очакваме автомати АК-74 и поне три леки картечници РПК-74. На този терен ще са с леко походно снаряжение, затова не мисля, че ще видим РПГ гранатомет.

— Но ще имат винтовъчни гранати. — Смит погледна от другата й страна. — Предполагам, че разбираш в какво положение сме ние.

Валентина повдигна една вежда.

— Много добре. В момента ние ги държим на прицел. Докато можем да ги държим там с далекобойните пушки, ще сме добре. Но след като падне нощта или времето се влоши и видимостта намалее, те ще могат да се приближат, да речем, до седемдесет метра и тогава сме просто мъртви.