Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (36)

35

Базата на остров Уензди

Ранди Ръсел лежеше по гръб върху долното от двете легла в женското спално помещение, ръцете й бяха над главата, заключени с белезници около вертикалната подпора на леглото. От отворената врата в тъмната стая влизаше ивица светлина, идваща от газовия фенер в главното помещение. От време на време въоръженият дневален, седнал на масата за хранене, поглеждаше в нейна посока.

За дневалния тя лежеше явно неподвижно, вероятно дори беше заспала. Той не можеше да види в сенките в горния край на леглото, където пръстите на Ранди бавно се прегъваха и свиваха постоянно като на котка, която мачка лапите си. Тя не трябваше да позволява на ръцете си да се подуят и да се схванат.

Дори докато я блъскаха и натикваха обратно в спалното помещение този следобед, тя продължи да крои своите планове. Когато похитителите й я заключваха с белезниците за леглото, за момент тя привидно оказа съпротива и си заслужи още един нетърпелив шамар през лицето. Но в едва забележима ловка промяна на позата си тя успя да направи така, че щом белезниците отново щракнат на дясната й китка, пръстенът да се затвори върху ръкава на пуловера и дългото дебело термобельо, което носеше отдолу.

Сега беше измъкнала тъканта изпод белезниците и така ги разхлаби. Освен това внимаваше да държи юмруците си здраво стегнати, когато ги закопчаваха и си спечели още съвсем мъничко безценно място за действие.

Леко се извъртя на леглото, сякаш искаше да се намести по-удобно. Под прикритието на това движение тя пак намери спойката в рамката на леглото и успя да заклещи в нея мястото, където се съединяваха белезниците. После сви пръстите си колкото можеше по-силно и опита да дръпне. Нямаше да е много приятно, но щеше да стане.

Очите й изследваха полумрака, докато преценяваше нещата, които евентуално можеше да са й необходими. Колко голям беше прозорецът на външната стена на стаята и колко дебело беше термостъклото? Помнеше ли как е поставен големият портативен касетофон върху шкафа срещу отсрещната стена. Колко дълбок беше наветият до хижите сняг и как щеше да понесе теглото й ледената кора върху него? Слушаше вятъра и преценяваше какво е времето и каква видимост ще има навън. Ами предпазно облекло за навън? Предполагаше, че нейната защитна екипировка още е в хижата на лабораторията. Трябваше да импровизира, щом моментът настъпи.

През часовете, в които чакаше затворена, тя направи пълна умствена и физическа подготовка. За останалото трябваше да се довери на търпението, късмета и сексуалните наклонности на славяните.

Мирис на сготвена храна изпълни спалното помещение и все по-голям брой сенки минаваха пред рамката светлина, която струеше от вратата. Главният контрабандист — Кретек, както беше чула да го наричат — хранеше екипа си на смени. Мирисът на топла храна рязко напомни на Ранди, че не е яла нищо, освен набързо погълнатата закуска. Малко храна щеше да й дойде много добре сега, но не посмя да поиска нищо за ядене от страх да не съсипе сценария, който беше изградила.

Тя разпозна гласовете на Кретек и Кропоткин. Бяха в хижата на спалните помещения и вечеряха. Руски беше универсалният език, който се говореше в групата, макар че Ранди долови още половин дузина балкански езици и произношения. По време на вечерята професионалните разговори се въртяха около операцията на следващия ден: как ще отворят с взрив фюзелажа на „Миша“ и ще вдигнат с лебедката резервоара с антракс, и за предпазните мерки, които трябва да се вземат, когато си имаш работа със смъртоносния биологичен агент.

Обсъждаха също Джон, професор Метрас и майор Смислов. Доколкото Ранди разбра, досега не бяха влизали в контакт с нейните колеги. Предлагаха се планове как да ги заловят.

Дрънченето и тракането на приборите за хранене стихна. Тя надуши дим от лула и острата миризма на запалени балкански цигари. Разговорът стана по-сърдечен, по-често се чуваше смях. Мъжете се отпускаха след вечерята, шегуваха се, говореха за жени и секс.

Вече не оставаше много.

Ранди чу как мучащият глас на Кретек каза:

— Е, Стефан, по-добре се захващай. Тук има много хора, които чакат на опашка за дажбата си.

Значи щеше да е Кропоткин.

Тя чу как бившият студент смутено се засмя, а после от цялата маса се разнесоха гръмогласни шеги, посипаха се дебелашки предложения и съвети.

— Само не обезобразявай хубавичкото й лице, момчето ми.

— Защо се притесняваш за лицето й, Белинков? Какво ще правиш? Да не й рисуваш портрет?

— Какво да ви кажа? Имам романтична душа.

Сянка препречи светлината. Той беше на прага и я гледаше. Тя чуваше стържещото му дишане, все още затруднено от носа му, който беше счупила. Чуваше тътренето на ботушите му по пода, подушваше гранивата миризма на тялото му.

Кропоткин пристъпи в женското спално помещение… дръпна вратата хармоника, за да я затвори след себе си, и потопи и двамата в мрак.

„Падна ми, кучи сине!“

Ако Кропоткин беше фукльо или ако групата на Кретек искаше да участва в групово изнасилване на общата маса, Ранди знаеше, че ще загази. Но тя се беше забърквала както в любовни, така и в професионални сексуални отношения с руснаци и преди. Тя знаеше, че в много от славянските култури още действаше силното влияние на наследен срам. Явният сексуален ексхибиционизъм все още често задействаше реакция на вина и срам. На това разчиташе тя.

Сега Кропоткин коленичеше до леглото и ръцете му бяха върху гърдите й, като ги стискаше и мачкаше с грубо детинско нетърпение.

— Сега нещата стоят различно, нали, мис Ръсел? — Той изрече злобно името й като обидна дума. — Дължиш ми обезщетение за много неща. За много. Можеш да почнеш да ми се молиш за извинение по всяко време. Дано те чуя.

Тя успяваше да различи силуета му в ивицата светлина, която проникваше през ръба на вратата, и да види червените искри, които проблясваха в очите му. Тя заговори директно на тези искри с тих шепот, доловим само за него:

— Просто да си знаеш, все пак ще те убия.

Кропоткин изплю истинска ругатня в отговор на ледените тръпки, които пропълзяха по гръбнака му. Той се изправи и смъкна дрехите си. Щеше да развали магията, която тази смъртноопасна, красива вещица беше направила на душата му, като я опозори.

В следващия момент той я разсъбличаше, смъкваше скиорския й панталон, термобельото и бикините до глезените. Без да си прави труда да маха дебелите дрехи през ботушите й, той беше съгласен да я чука и с тях. После избута пуловера на Ранди и горната част на дългото бельо над главата й и остави стегнатото й бледо тяло голо, с изключение на сутиена. Него разкъса с гневен, болезнен замах и не остави нищо върху нея.

Тя пак не проговори, не опита да се съпротивлява, дори и в най-малка степен. Просто гледаше в лицето му, а тъмните й очи просветваха. Сякаш онова, което щеше да й причини, просто нямаше значение. Сякаш нямаше нищо общо, сякаш вече беше мъртъв, изчезнал.

Но макар че това го плашеше, то му действаше и възбуждащо. Щеше да накара кучката да го забележи. Щеше да я подчини, да я пречупи, щеше да я накара да крещи и да плаче. Застана на леглото върху нея, прегърбен под пружините на горния матрак, и влезе в нея, усещайки как гръбнакът й се изви от болката на сухото проникване. Тя или щеше да се пречупи, или да умре.

Ранди преодоля първоначалния, яростен пристъп на болката. Можеше да чуе как Стефан Кропоткин диша със свистене през стиснатите си зъби; чуваше също смеха и съветите, с които се провикваха другите контрабандисти на оръжие само на няколко метра от другата страна на тънката като хартия врата. Усети как ръцете на Кропоткин се придвижват от натъртените й гърди към гърлото.

Над главата й веригата на белезниците изтрака, щом заседна в плитката бразда на тръбната подпора, и пръстите на лявата й ръка се вкопчиха в дрехите, втъкнати около дясната й китка, за да може да освободи дясната си ръка.

Кропоткин безжалостно се заби в нея, а болката и яростта й достигнаха връхната си точка и експлодираха. Кожата й се разкъса, когато измъкна дясната си ръка от разхлабения пръстен на белезниците.

Изгубен в чувствената мекота на поваленото тяло под него и в жестокостта, че го изнасилва, Кропоткин не разбра какво означаваха конвулсивните движения на Ранди. Тя напълно се освободи от пуловера и горната част на бельото си и ги остави да паднат на пода. После лявата й ръка, още пламтяща от белезниците, рязко замахна и сграбчи провисналата коса на Кропоткин, като отметна главата му назад.

— Казах ти.

Този шепот беше последното нещо, което той чу. После опакото на дясната й ръка с все сила замахна косо под носа на Кропоткин, заби синусовия хрущял в предните дялове на мозъка му и моментално го уби.

Ранди усети бликналата кръв върху ръката си и предсмъртния спазъм, който разтресе тялото на Кропоткин. Тя го избута на пода, като го сграбчи в непохватна прегръдка, за да притъпи звука от строполяването. Да се освободи от белезниците и да убие така наречения си изнасилвач не беше голям проблем. Но да се измъкне след това, с половин дузина въоръжени мъже само на някакви си метър-два зад паянтовата незаключваща се врата, беше проблем. Бе само въпрос на време, съвсем малко време, преди да разберат, че нещо в спалното не е наред. Тя имитира обиден, скимтящ вик, за да си спечели още малко секунди, докато бършеше кръвта от ръката си. Припряно нахлузи дрехите си. Нямаше достатъчно облекло за навън. Без съмнение на закачалката до вратата имаше и друга екипировка, но нямаше време да рови из нея в тъмното.

В основното помещение смеховете заглъхваха и някой, може би Кретек, се провикна с въпрос към Кропоткин.

Ранди вече трябваше да се маха. Кропоткин беше облечен в дебела фланелена риза и върху нея пуловер с качулка. С привикналите си към нощно виждане очи тя успя да различи къде ги беше захвърлил на пода. Трябваше да свършат работа. За част от секундата тя се замисли дали да вземе няколко от спалните чували на леглата. По-добре не. Бяха прекалено обемисти. Щяха да я забавят в първите няколко критични минути от бягството.

Въпросът от другата стая се повтори по-настойчиво. Ранди грабна дрехите на Кропоткин и посегна към дръжката на портативния касетофон върху шкафчето. Като го размаха с всичка сила, тя строши тежкото термостъкло на прозореца в спалното.

Столовете около общата маса изтрещяха на пода.

Ранди хвърли ризите над долния ръб на прозоречната рамка като защита срещу острите стъкла и се прехвърли отвън. Зад нея вратата на женското помещение с трясък се разтвори.

Тя усети как хвърчащите ледени игли се забиват в лицето й и външният студ я връхлетя. Сега всичко зависеше от този студ. Ако през нощта снежната кора беше достатъчно здраво замръзнала, за да издържи на тежестта й, тя щеше да живее. Ако кората се пропукаше и Ранди затънеше в пряспа, щеше да умре. Тя пропълзя и се изправи на крака, здраво вкопчена в ризите, и хукна, за да може тъмнината да я спаси.

Чу разярени викове и започна да лъкатуши и да заобикаля встрани, докато бягаше. Лъч от фенер прониза въздуха зад нея и някой изпразни пистолет през прозореца. Долитащите куршуми разпръсваха снега под краката й. Молеше се никой да не е взел автомат!

Върхът на ботуша й проби през снежната кора и в един момент тя с ужас се препъна; после се задържа и продължи да бяга. Извън обсега на светлината тя рязко смени посоката и тръгна наляво. Автомат „Аграм“ затрещя бясно като пишеща машина, но стрелецът се целеше на сляпо и като обезумял засипваше мрака.

Ранди пак свърна встрани и се отдалечи от лагера, а светлините на хижите бързо се стопяваха в снежната вихрушка. Беше свободна! Спря задъхана и почна да се бори с откраднатите блузи — разплете ги, изтърси счупените стъкла и ги нахлузи, като увеличи топлите си дрехи. Вече чувстваше попарващия студ. Те нямаше да й осигурят достатъчна защита за през нощта навън. Изобщо не бяха достатъчни.

Тя разпори края на фланелената риза и я уви около лицето си като специална снежна маска и вмъкна вече изтръпналите си от болка ръце в прекалено дългите ръкави на блузите. Огледа се наоколо в суровия, почти катранен мрак. Вятърът щеше да й служи за компас. Щеше да върви на север и да се опита да намери Джон и Валентина.

Единственият начин, по който Ранди трябваше да действа, единственият й шанс беше да продължи да се движи и да открие другите. Щеше да разчита на предположението, че са слезли от мястото на сблъсъка и са видели станцията на остров Уензди окупирана. При това положение по-нататък щеше да приеме, че ще се отклонят и ще покрият централния хребет на острова, където можеха да намерят и подслон, и да държат лагера под наблюдение. Доколкото познаваше Джон, той щеше да опита да се приближи през нощта, за да установи самоличността на кацналата група и да научи какво е станало с нея и Троубридж.

Шансовете не бяха добри. Ако нейните хора не бяха слезли от мястото на катастрофата или ако не успееше да ги намери, значи щеше да умре преди съмване. Но смъртта тук, навън, изглеждаше по-чиста и по-достойна, отколкото онази вътре. Ранди се загърна, за да опази телесната си топлина, и започна мъчителния преход през засилващата се виелица.

Студът нахлу през счупения прозорец и изпълни спалното помещение като смъртно докосване. Под яркия бял пламък на газовия фенер голото тяло и окървавеното, съсипано лице на Стефан Кропоткин изглеждаха изключително противно и уродливо. Кретек смъкна спалния чувал от леглото и покри племенника си.

Хората му неловко стояха до него с безизразни лица, но с потулен проблясък на страх в очите. Някой беше взел нещо от водача им. Той не реагираше добре на такива постъпки, даже за много по-маловажни въпроси.

Кретек се взираше в загърнатата купчина пред краката си. Единствената връзка, която му беше останала с така нареченото му семейство. То беше нишка, която минаваше дълбоко през балканските култури, дори през почернена душа като неговата.

Оказа се глупак. Беше допуснал грешка, като сметна блондинката не за заплаха, а за почерпка, за парченце шоколад, което хапваш мимоходом. А тя беше бомба със закъснител, която чака благоприятен момент да избухне.

Можеше да разтълкува следите. В избрано от самата нея време тя се е освободила, размазала е Стефан като хлебарка и е избягала. Беше професионалистка във възможно най-смъртоносния смисъл на думата; с красивото си лице и хубавите си цици беше заслепила Кретек.

Ръката на Стефан се подаваше изпод спалния чувал, пръстите му бяха свити в настоятелна молба, просеха отмъщение.

— Намерете тази курва — думите на Кретек излязоха с ръмжащ хрип. — Излезте и я намерете. Единственият начин някой от вас да си тръгне от острова е да ми я доведете жива. Чухте ли? Жива!

Влахович, шефът на персонала, се поколеба само за миг, преди да заговори:

— Ще бъде изпълнено, Антон. Хайде, всички останали. Да спретнем едно залавяне. Тя няма да стигне далеч в това време. Движение!

Антон Кретек повече нищо не каза, докато хората му се екипираха да започнат търсенето. Мислите му се рееха далеч — кроеше планове какво ще направи, когато му доведат жената със златната коса.