Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (30)

29

Станцията на остров Уензди

 

Ранди Ръсел тихо лежеше в тъмното. Зад преградата, в главната стая на спалното помещение, тя чу тежкото, спокойно дишане на доктор Троубридж — звукът, който беше чакала.

Час по-рано тя и Троубридж бяха усилили огъня в спалното. В женската част Ранди само се беше опънала напълно облечена върху леглото на Кейла Браун и отказваше да заспи. Сега, като безшумно се завъртя и стъпи на крака, тя почна да се приготвя за излизане навън. Натъпка три чифта чорапи в белите термопластични защитни ботуши. После дойде ред на якето и предпазните горни панталони с дамския „Магнум“ и бързо сменяемите барабани, пъхнати в джоба на кобура. Сложи вътрешните ръкавици „Номекс“ и външните от кожа, както и бялата защитна маска, а най-накрая снежния камуфлаж.

Действаше в пълна тъмнина. Преди да изгаси осветлението за лягане, тя внимателно беше поставила всичко, което ще й е необходимо, и наум беше разчертала всяко движение, което щеше да направи.

Като пристъпи до мястото, на което беше оставила раницата си, извади малък найлонов плик от един външен джоб. После, като окачи торбичките с патроните и картечния си пистолет, тя извади сгънато одеяло „Хъдсънс Бей“ от горното легло на спалното помещение.

Плъзна вратата на преградата, за да я отвори, и прекоси по дължина спалното помещение до външната врата, като се водеше безпогрешно от по-бледочерните правоъгълници на прозорците и светлите контури на острия край на маса или плота на шкаф и безшумно правеше всяка своя стъпка по пода. Когато се промъкна през снежната преграда, Троубридж още спеше дълбоко.

Приведе се на ръце и колене и пропълзя през външната врата, като се снишаваше ниско по снежната просека, която излизаше от входа. Пълзеше по утъпканите пътеки. Проправяйки си път до лисичата дупка, която беше издълбала за себе си, за да наблюдава спалните помещения. Там си построи ловното скривалище.

Тежкото одеяло „Хъдсънс Бей“ постла под себе си — за изолация между тялото й и леда. Съдържанието на найлоновия плик сложи отгоре си. Това беше спасително одеяло от сребристо фолио, невероятно топло въпреки лекотата си. Но за разлика от обичайния цвят на подобни одеяла, гърбът на това не беше в яркооранжево, а в полярно камуфлажно бяло.

Като се покри с него, Ранди се сля със заобикалящата я среда и се превърна в извивка от снежната пелена.

Тук, в защитената от вятър част на острова, през нощта всичко беше почти неподвижно, макар че слабо се чуваше как вятърът удря и блъска над подслоняващия ги хребет. Дори с нейното привикнало към тъмнината зрение Ранди едва можеше да отдели трудноразличимите сенки в мрака около нея, плътните геометрични контури на хижата върху сивкавото черно на снежната покривка. Постепенно, докато минутите и часовете минаваха, тя започна да забелязва леко полюшване сред тези нощни сенки. Известно време се чудеше на това, после разбра, че северните светлини сигурно се движат някъде отгоре и през облачната покривка над острова се процежда оскъдна следа от блясъка им.

Беше мразовито. Силният, пронизваш студ постепенно проникваше през защитата й от одеяла и дебели дрехи. Все пак, безшумна, търпелива и невидима като полярна лисица, Ранди чакаше и дишаше колкото е възможно по-леко, за да намали до минимум облачето пара от дъха си.

Под защитното одеяло тя прегърна картечния пистолет по-плътно не за да защити назъбеното оръжие — то беше покрито със синтетична защита при всякакви условия срещу полярните температури, — а за да пази батериите на тактическото бойно устройство за усилване на светлината, прикачено под цевта, топли и заредени.

Времето се влачеше като един от глетчерите на острова. Тя още чакаше. Щом на нея й беше студено, значи и на него му беше студено, а той знаеше къде има топлина и разгорян от въглищата огън и удобно легло, което го чака вътре, затова нямаше начин да не ги потърси.

Най-после Ранди чу първото съвсем слабо издайническо проскърцване на стъпка от ботуш върху снега. Палецът й помръдна на сантиметър и бутна предпазителя на основното оръжие от „безопасен“ на „автоматичен“ режим.

По пътеката от другата страна на лагера бавно се движеше аморфно тъмно петно. То постепенно се оформи в изправена фигура на мъж, който носеше по един тънък издължен предмет във всяка ръка. Като се придвижваше предпазливо, сякаш дебне дивеч, той се доближи до входа на спалното помещение.

Палецът, който беше изключил безопасния режим на картечния пистолет, се отмести до бутона на дръжката му.

Фигурата спря за момент пред снежната преграда и хвърли последен продължителен поглед наоколо, като пропусна изпъкналото хълмче в снега на няколко метра разстояние. После опря издължения предмет в дясната си ръка в касата на вратата и прехвърли другия предмет от лявата си ръка в дясната. С освободената лява ръка той посегна към дръжката на вратата.

Ранди отметна настрани термоодеялото и се изправи на колене, като вдигаше на рамото си пистолета. Палецът й натисна копчето на тактическото светлинно устройство и тъничкият синкавобял лъч изскочи, като задържа и парализира човека, който стоеше на вратата на хижата с наполовина вдигнат пикел.

— Здравейте, господин Кропоткин — каза Ранди с глас, студен като цевта на насочения картечен пистолет. — Сега ли да те срежа на две или да го отложим за по-късно?

 

 

Картечният пистолет лежеше на масата за хранене в хижата, а дулото му сочеше към смуглия, неизбръснат младеж, седнал на леглото до стената. Ръката на Ранди Ръсел се намираше на съвсем късо разстояние от спусъка на пистолета. И двамата бяха свалили дебелите си горни дрехи и тя беше използвала чифт пластмасови еднократни белезници, за да завърже ръцете на Кропоткин зад гърба му. Сега гледаше в мъжа с напрегнатите си абаносови очи.

— Къде остави телата на другите членове от научния екип?

— Тела? — Кропоткин се обърна към третия човек в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви. Не знам за какво говори тази луда жена! Дори не знам коя е!

— Аз… също, наистина — Троубридж с усилие примигна на блясъка на газената лампа и приглади назад смачкания си от съня прошарен бретон. Облечен в дълго термобельо и чорапи, той се беше събудил с неприятно чувство само няколко минути преди Ранди да натика Кропоткин вътре през снежната преграда.

— Не се тревожи коя съм аз — хладно каза Ранди. — Засега дори не се безпокой, че ще те разследват за убийство. Съсредоточи се върху това да останеш достатъчно дълго жив, че да те предадат на властите. Най-добрата ти възможност е да отговаряш на въпросите. Е, на кого докладваш? Кой идва за антракса?

— Антракс? — очите на словака пак се стрелнаха към единствения му потенциален съюзник в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви, помогнете ми! Не знам какво става тук!

— Моля ви, мис Ръсел. Не мислите ли, че малко прибързваме със заключенията? — Ученият припряно намести очилата на носа си.

— Не мисля — категорично отвърна Ранди. — Този човек хладнокръвно е убил другите членове на вашата експедиция, другарите, с които е живял и работил над шест месеца. Заколил ги е всичките, сякаш са овце, и се обзалагам, че единствената причина е заради пари.

Челюстта на Кропоткин увисна.

— Другите… мъртви? Не го вярвам! Не! Това е лудост! Аз не съм убиец! Докторе, кажете й! Кажете на тази жена кой съм аз!

— Моля ви, мис Ръсел! — тонът на Троубридж стана по-твърд при възражението. — Нямате основания да предявявате подобни… драстични обвинения. Още нямаме реално доказателство, че някой е бил убит.

— Напротив, имаме, докторе. Снощи намерих тялото на Кейла Браун на хълма под радиокулата. Някой е използвал пикел, за да я удари. Подозирам, че е този. — Ранди кимна към пикела, който лежеше на масата до картечния пистолет, пикела, който беше донесъл Кропоткин. — Не се съмнявам, че ДНК тестът ще докаже това твърдение. Освен това сигурно ще открият кървави следи и от доктор Гупта и доктор Хасегава. Погубил си Крестън и Ръдърфорд по друг начин, нали, Кропоткин?

Докторантът се поизправи от леглото, като разтягаше найлоновите връзки около китките си.

— Казвам ви, не съм убивал никого!

Ръката на Ранди покри дръжката на пистолета. Дулото кривна на сантиметър и се насочи право в гърдите на Кропоткин.

— Сядай.

Той застина и се отпусна на леглото.

Троубридж стоеше и наблюдаваше тази картина със слисано изражение. Откриването на трупа на Кейла Браун беше поредното нещо, което не биваше да му се случва, поредният камък в засилващата се лавина, която помиташе живота и внимателно подредената му кариера и ги превръщаше в скандал и хаос. Единствената му възможност за бягство се таеше в отричането.

— Нямате доказателство, че някой от членовете на експедицията е отговорен за всичко това — дрезгаво възрази той.

— Опасявам се, че имам. — Като се облегна на стола си, Ранди сграбчи ловната пушка „Уинчестър“ модел 12, която Кропоткин беше носил — защитата на лагера от полярни мечки. — Тази ловна пушка има вместимост на магазина три патрона. Логично е да предположим, че в нея е имало три патрона, когато е изнесена от лагера.

Тя няколко пъти плъзна помповото презареждане на модел 12, но оттам изпадна само една-единствена сачма с голяма мощност и изтрополи върху масата.

— Три патрона в пушката, когато е изнесена от лагера. Трима души излизат с тази пушка, когато е изнесена от лагера. Един от тях се връща. Направете сметка.

— Изстрелях тези патрони, за да сигнализирам, докторе, там, върху паковия лед! Ще накарате ли тази жена да ме чуе?

— Момчето има право — запротестира Троубридж още по-разгорещено. — Поне има право да бъде изслушано.

Студеният поглед на Ранди изобщо не слизаше от лицето на Кропоткин.

— Добре. Нямам нищо против. Да го изслушаме. Къде е бил? Какво е станало с другите?

— Да, Стефан — намеси се почти нетърпеливо Троубридж. — Кажи ни какво стана.

— Не можах да се измъкна от проклетия паков лед две денонощия, чудех се какво е станало с другите! — Той си пое дълбоко дъх на пресекулки и се овладя. — Доктор Крестън, Иън и аз търсехме доктор Гупта и доктор Хасегава. Мислехме, че са излезли върху ледените блокове да взимат проби или за да заобиколят струпания по брега лед. Когато стъпихме на блоковете, аз се оказах отделен от другите. Ледът близо до острова е много неравен, има доста ледени хълмове и хребети.

После вятърът смени посоката и в леда се отвори канал. Пътят ми до острова беше отрязан! Не можах да се върна на брега. Виках за помощ! Стрелях. Никой не дойде! — Кропоткин затвори очи и главата му клюмна на гърдите. — Нямах храна. Не съм ял от два дни. Никаква топлина. Никакъв подслон, само лед. Мислех си, че ще умра там.

Ранди не се впечатли. Тя вдигна от масата единствения патрон от пушката.

— Стандартният сигнал за помощ от огнестрелно оръжие е три изстрела във въздуха.

Кропоткин рязко отметна глава.

— Там видяхме следи от полярна мечка! Пазех единия патрон за нея. Не исках да ме разкъса до смърт!

— И как се върна? — безизразно продължи да пита Ранди.

— Тази вечер пукнатината в леда се затвори. Вятърът сигурно е променил посоката си и аз успях да стигна до брега. После се върнах право в лагера. Исках само пак да се стопля!

— Това е странно — каза Ранди. — Тази вечер и аз бях навън и вятърът, струва ми се, духаше все от север, както си е през цялото време.

— Тогава е било от прилива, от течението или заради Дева Мария — един Господ знае колко молитви казах! Не знам! Само знам, че когато най-после се добрах до лагера, някой ми пъхна автомат в лицето и ме обвини, че съм убил приятелите си. — Кропоткин тромаво се извъртя на леглото и пак погледна Троубридж. — Дяволите да го вземат, професоре! Вие ме познавате! Посещавал съм лекции при вас. Вие бяхте в комисията, която ме избра. И вие ли сте част от тази лудост?

— Аз… — за момент Троубридж заекна. После подпухналите му от съня черти решително се изопнаха. Не можеше чак толкова да се е заблудил. — Не, не съм! Мис Ръсел! Протестирам. Този човек очевидно е преживял сериозно изпитание! Не можете ли да отложите инквизицията поне докато той си почине и получи топла храна?

Очите на Ранди все така не се откъсваха от Кропоткин, а леката й усмивчица носеше мразовития повей на полярните ветрове.

— Отлична идея, докторе. Той трябва да хапне нещо.

Тя се изправи и извади десантен нож от тесния джоб на скиорските си панталони и натисна с палец копчето, което отвори извитата като кука резачка за парашутни колани.

— Освободете го, докторе. — Тя сложи отворения нож в средата на масата. — Сам може да си приготви ядене.

Троубридж вдигна ножа.

— Аз ще го приготвя вместо него — каза той с разколебан от лицемерие глас.

— Казах той да си приготви сам яденето, докторе! — сопна се Ранди и грабна пистолета. — Просто срежете белезниците и не блокирайте линията ми на стрелба. После идете до леглото си, обуйте си панталона и стойте настрана.

Без да продума, но със зачервено от гняв лице, Троубридж сряза белезниците от китките на Кропоткин. Като държеше студента под прицел, Ранди прибра ножа и издърпа стола си до най-далечния ъгъл на спалното. С гръб към стената, тя пак седна и пъхна приклада на оръжието под мишница, с насочена цев.

— Добре, господин Кропоткин, сега можеш да станеш и да си приготвиш нещо за ядене. Но не се занасяй. Би било много лоша идея.

Стаята притихна, чуваше се само воят на вятъра и тракането на съдове и прибори. Кропоткин загря консерва задушено овнешко и чайник с вода на примуса в спалното. От време на време той хвърляше поглед в посока към Ранди, но всеки път откриваше, че цевта на картечния пистолет го следи, сякаш беше насочвана с радарно управление. Нещо тегнеше във въздуха… очакване, но искрящите й очи бяха абсолютно непроницаеми и потайни.

— Може ли да взема нож и да си отрежа парче хляб? — попита той с хаплива любезност.

— Ако направиш движение, което не ми харесва, веднага ще разбереш.

В далечния край на спалното Троубридж приключи с обличането и заедно с панталоните възвърна и своята помпозност.

— Мисля, мис Ръсел, че е време да изясним някои неща…

— А аз мисля, докторе, че е по-добре да млъкнете.

Тонът на учения започна да се повишава.

— Не съм привикнал да ми се говори по този начин!

— Ще свикнете.

Троубридж нямаше друг избор, освен да притихне.

Кропоткин сложи чиниите си на масата за хранене и се нахвърли върху чая, овнешкото и хляба, като ядеше бързо и гледаше между Троубридж и жената, която безмълвно го държеше на прицел.

Ранди го остави да изяде половината ядене, преди да проговори:

— Добре, да приключваме с това. Името ти е Стефан Кропоткин, ти си гражданин на Словакия от югославски произход и учиш в университета „Макгил“ със стипендия и студентска виза.

— Сигурно докторът ви е казал това — каза Кропоткин през пълната си с хляб и маргарин уста.

— Така е. Освен това ми каза, че си блестящ студент и много способен човек. Така си издействал да заминеш с тази експедиция. — Ранди се наведе напред. — Сега, да се върнем към онова, което казваш. Според теб си бил на проучване с други двама членове на вашата експедиция, професорите Гупта и Хасегава, когато внезапно и двамата изчезват. Идваш тук и докладваш за тяхното изчезване. После тръгваш да ги търсиш заедно с доктор Крестън и Иън Ръдърфорд. Докато сте търсили, сте стигнали до ледените блокове. После доктор Крестън и Ръдърфорд също се изпаряват. Ти си заклещен на леда от отворена във водата пукнатина. Просто случайно ти си човекът с пушката и съвсем случайно ти си изстрелял два патрона от нея.

Оставаш върху леда почти две цели денонощия; после пукнатините в леда се затварят и ти успяваш да се върнеш в лагера едва преди около час. Нямаш представа какво е станало с Гупта, Хасегава, Крестън или Ръдърфорд и идея си нямаш кой може да е убил Кейла Браун тук, в лагера. Това ли е твоят разказ в общи линии?

— Да, защото това е истината — враждебно отвърна Кропоткин, след като отпи глътка чай.

— Не, не е — сухо каза Ранди. — Ти си лъжец и убиец и вероятно още куп отвратителни неща, за които ще разберем.

Тя бавно стана от стола си.

— Първо, името ти не е Стефан Кропоткин. Всъщност не знам какво е, но няма значение. Други хора в момента разнищват фалшивото ти минало и те ще разберат. Ще научат и за „бизнесмените“ от Централна Европа, които спонсорират образованието ти. Това също ще се окаже интересно.

Кропоткин внимателно се вторачи в нея, а върхът на езика му се раздвижи заедно с напуканите устни.

— Подозирам, че си дошъл в Канада, в университета и на остров Уензди по други причини, а не заради по-доброто обучение — Ранди продължи, като бавно крачеше между масата за хранене и кухненския плот. — Академичните кули от слонова кост може да се окажат подходящо убежище за човек, който се крие. На такова място полицията и службите за безопасност не биха търсили, стига да не си пъхаш носа в обичайните радикални сдружения в кампуса. Както казах, ще научим повече за това по-нататък.

Но ти все пак си искал да имаш сигурно средство за комуникация със своите поддръжници, докато се спотайваш, просто за всеки случай. Ето защо си взел това със себе си.

Ранди плъзна ръка в джоба на скиорския панталон и извади прозрачния найлонов плик с доказателството — малкия харддиск. — Намерих го там, където го беше скрил в радиокабината. Файловете с кореспонденция трябва да са много интересни. Освен това се хващам на бас, че си бил доста немарлив и си оставил пръстови отпечатъци.

Ранди върна харддиска в джоба си.

— Също така се обзалагам, че си бил доста любопитен и лично си отишъл до мястото, където е паднал „Миша 124“. Моите приятели, които са там сега, ще разберат дали е така. Може да е било чисто любопитство, а може и да си надушил нещо, когато са предупредили експедицията да стои далеч от останките. Както и да е, ти си отишъл на борда на стария самолет и си разбрал какво има там. Оценил си, че биологичното оръжие на борда на бомбардировача струва няколко състояния, ако се предложи на подходящите хора, и някак си знаел как да се свържеш с тези подходящи хора.

Кропоткин беше забравил за яденето си.

— Казал си им за антракса и те са те включили в сделката. Трябвало е да си техният човек за свръзка на Уензди. Наредено ти е било да елиминираш другите членове на експедицията, за да осигуриш достъп до антракса, преди да пристигнат твоите партньори!

— Отричам това! — избухна славянинът.

Ранди направи крачка към масата.

— Отричай колкото искаш, но това е истината. Твоите нови партньори още не са били в състояние да си приберат пратката, но корабът за изтегляне на експедицията и екипът за разследване на катастрофата вече са пътували насам. Нямал си друг избор, освен да започнеш с елиминирането! Трябвало е да намалиш броя на свидетелите на Уензди, преди шансовете да се влошат!

Думите й се лееха — точни, непоколебими и студени, — обвиняваха, после подкрепяха с доказателства и обвинителят се приближаваше до смъртната присъда.

— Така че когато си бил отвън на леда с Гупта и Хасегава, ти си ги убил и си скрил телата им. После си дошъл тук с измислена история за тяхното изчезване. И когато групата за издирване е тръгнала след тях, ти си направил така, че да носиш единственото оръжие на острова. Завел си Крестън и Ръдърфорд в пустошта и си ги застрелял с два от патроните, които са били в тази пушка!

Кропоткин мачкаше парчето хляб в ръката си, трохите и маргаринът се размазваха между пръстите му.

— После си се върнал тук за Кейла Браун и щом си огледал лагера, си я намерил да седи в лабораторната постройка до включената радиостанция и да говори с „Хейли“. Усложнение. Първо е трябвало да извадиш радиостанцията от строя, за да не каже Кейла нещо, което не трябва. Свършил си това и после си се заел с нея. Завел си я на хълма и си разбил мозъка й с пикела.

Ранди потропа върху масата с дулото на своя MP-5.

— После си се върнал в спалното помещение, седнал си на тази маса и си направил сандвич. Солено говеждо с много горчица.

Но закуската ти е била прекъсната от пристигането на нашия хеликоптер и е трябвало да се махаш. Бил си навън целия следобед и си ни държал под око. Видял си как приятелите ми тръгват към мястото на сблъсъка, гледал си как си лягаме да спим. После си изпълзял от дупката си и си дошъл до тази хижа с намерението да убиеш с пикела доктор Троубридж и мен, както спим в леглата си.

Троубридж се втренчи в Кропоткин, сякаш току-що му бяха поникнали рога.

— Нямате доказателство! — слабо изграчи Троубридж, който вече губеше търпение. Не можеше толкова да е сбъркал. Не можеше да е седял на банката срещу такова чудовище.

— О, имам доказателство, докторе — толкова тихо отвърна Ранди, че и двамата мъже трябваше да млъкнат, за да я чуят. — От една страна, да разгледаме положението, в което се намираха лабораторната хижа и радиокабината, когато ги открихме. Бяха абсолютно непокътнати. Нямаше следи от борба. От никаква съпротива. После, да вземем предвид състоянието на тялото на Кейла Браун. Тя беше напълно облечена — с цялата си полярна екипировка. Било й е позволено да се екипира и да напусне тази хижа при контролирани обстоятелства, когато е тръгнала да изкачва онзи хълм. Нямаше признаци, че е бързала или побягнала. Нямаше следи от паника. Накратко, не е била уплашена.

Ранди погледна към Троубридж.

— Вие бяхте в радиокабината на борда на ледоразбивача онази нощ, докторе. Говорихме с една много нервна и разстроена млада жена. Тя знаеше, че нещо на този остров страшно се е объркало. Съмнявам се, че би напуснала лабораторната хижа сама и силно се съмнявам, че така случайно би тръгнала с непознат. Подозирам, че е била с човек, който познава и на когото вярва. С човек, когото е смятала за приятел. С него.

Цевта на картечния пистолет бе насочена към Кропоткин.

— Не — процеди словакът.

Ранди мръдна до ръба на масата, точно срещу Кропоткин.

— След това стигаме до неговата история как е заседнал върху плаващите ледени блокове. Тя е напълно изфабрикувана. Не е стоял гладен цели две нощи. Хапнал е някъде и е дъвкал спешните запаси от спасителната раница, която групата за издирване е взела със себе си.

— Откъде разбрахте? — прошепна доктор Троубридж, заинтригуван въпреки волята си.

— От ужасните му маниери на масата — отвърна Ранди. — Някога бил ли сте гладен, докторе? Много гладен? Гладен в продължение на няколко дни в толкова враждебни климатични условия? Аз съм била няколко пъти. Когато най-после се добереш до ядене, ти не излапваш храната, както направи този джентълмен. Ядеш така, сякаш храната е най-прекрасното преживяване на света. Ядеш бавно и се наслаждаваш възможно най-много на всяка хапка. Личен опит.

И докато сме на темата за храната… — Ранди се надвеси над масата. — Когато влязохме в тази хижа, намерихме наполовина изядената храна, която господин Кропоткин беше оставил на масата. Сандвич със солено говеждо и чай. Горещ чай.

В погледа, който Кропоткин й отправи, проблясваше омраза.

— Не беше мой! — изфуча той.

— О, напротив — гласът на Ранди беше почти хипнотизиращ. — Имаше нещо по-различно в начина, по който беше сервиран онзи чай. Разбирате ли, беше в стъклена чаша. На този остров имахме група от англосаксонци, двама азиатци и един славянин. Когато някой с азиатски или англосаксонски произход си приготвя горещ чай, той го пие от порцеланова чаша или от канче, автоматично, като културна норма. Само арабин или славянин би пил горещ чай в стъклена чаша… — В другия край на масата цевта на картечния пистолет се олюля, леко потропа по ръба на димящата чаша от страната на Кропоткин и от нея се разнесе ясен звън.

— А на този остров няма никакви араби.

Кропоткин сграбчи подканващата цев на оръжието. Ранди, която беше предвидила и очаквала отчаяния жест, рязко издърпа пистолета назад, после удари с дулото Кропоткин право в лицето, като го събори по гръб от пейката.

Кропоткин с крясък изпсува и скочи на крака, но Ранди вече се беше търколила върху масата и се изпречи насреща му, преди той да се осъзнае. Пред очите на сащисания доктор Троубридж тя се движеше във вихър от златни коси. За две секунди тя стовари три удара с пистолета; хоризонтален с две ръце през челото с рамката; още един безжалостен удар в слабините с дулото и накрая — с приклада по тила, докато Кропоткин се превиваше в агония. Ранди внимаваше да нанесе последния удар така, че да не строши съвсем гръбнака.

Кропоткин рухна като взривен мост.

Като се свлече на колене до словака, Ранди първо провери дишането му, после изви ръцете му зад гърба и му сложи нов чифт еднократни белезници.

— Помогнете ми да го върнем пак на леглото, моля ви, докторе.

Троубридж само гледаше вторачено в нея и в докторанта, проснат с окървавено лице на пода.

— Не мога да повярвам — смотолеви той. — Не мога да повярвам, че някой може да убие толкова много хора просто така.

— Не предполагате, но наоколо има повече от един такъв човек, докторе — Ранди потърка очи, изведнъж много уморена. — Седите в една стая с двама такива.