Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (49)

48

Станцията на остров Уензди

— На тръгване унищожаваме станцията — нареди Кретек. — Цялата да изгори.

— Необходимо ли е? — Михаил Влахович вдигна поглед от папката с данни, която преглеждаше. Той не беше човек на науката и не разбираше колонките от грижливо отбелязани метеорологични измервания. Но не беше и стръвен по природа.

— Това ще размъти водата и ще унищожи уликите, Михаил. Освен това хората, които са надраскали всичко това, са мъртви. Какво значение има за тях?

— Без съмнение си прав. — Влахович пусна папката върху лабораторната маса. В този момент беше по-мъдро да се съгласява с работодателя си.

През прозорците на лабораторната хижа можеше да се видят хора, заети с работа — сиви сенки, които се движеха из бързо изтъняващата мъгла. Бяха в ход приготовленията за заминаване и за финалната голяма задача. Долу на площадката около моторните отсеци на хеликоптера бяха повдигнати нагреватели, които предварително затопляха турбините на тежкотоварната машина за полета. Механиците свързваха дебелата полиетиленова лента на товароподемната примка с опорната точка на корема, а специалистите по експлозиви залагаха своите лентови заряди по снега, като проверяваха съединенията и възпламенителите.

— Как мислиш, ще успеем ли с времето, Антон? — попита пак Влахович.

— Казах ти, имаме достатъчно — раздразнено отвърна Кретек. — Те са на път, но ако ние не правим повече грешки, ще сме тръгнали много преди те да пристигнат.

— Трябва да сме готови да включим двигателите в следващите петнайсет минути. — Влахович се поколеба. — Антон, какво желаеш да направим с тялото на момчето?

— Оставете го в спалното помещение. Ще е излишен товар, а и когато го открият, ще обърка нещата още повече.

Избухналият семеен гняв на Кретек беше преминал и професионалната му обективност се възвръщаше. С удоволствие щеше да затрие убийцата на племенника си, но пръста си нямаше да мръдне за неговия труп.

— Никой няма да узнае какво точно е станало тук — продължи търговецът на оръжие. Той се втренчи в лицето на своя помощник-командир; ледените му очи се присвиха. — Поне никой няма да узнае, ако това момиче наистина е мъртво.

Влахович прокара език по напуканите си устни — не харесваше усещането от този настойчив, студен поглед.

— Казах ти, Антон, беше пометена от лавина.

— Сигурен ли си?

— Така изглеждаше.

— Може и така да е изглеждало, Михаил, но това ли стана всъщност? Не сте видели тяло!

— Как да видим? — повиши глас Влахович. — Беше на дъното на шестметрова скала, в тъмното, насред снежна фъртуна! Освен това, ако тогава не е умряла, значи е умряла по-късно. Снощи не би могла да оцелее така облечена.

Кретек задържа вледеняващия си поглед още малко, после се усмихна и потупа силно Влахович по рамото.

— Пфу, пфу, пфу, без съмнение си прав, приятелю. Какво значение има кога е умряла, след като кучката е мъртва? Ела да се заемем с текущата работа.

Двамата мъже се екипираха за студа, като закопчаха шубите, надянаха ръкавиците и взеха оръжията си. Кретек си беше присвоил картечния пистолет MP-5, който блондинката беше носила. Не го е хвърлил, не му е потрябвал. „Хеклер и Кох“ беше фино оръжие и категорично превъзхождаше хърватските „Аграми“, които беше раздал на хората си. Все пак, когато премяташе ремъка на автомата на рамото си, един мускул в брадясалата му челюст трепна. Не обичаше да му отнемат нищо — нито хора, нито пари, нито възможности.

Кретек помете един рафт, пълен с разпечатани документи и папки, на пода в лабораторната хижа. Протегна крака си, обут в ботуш, към печката и я събори от стойката. С дим и трополене на падащи кюнци тя се килна на една страна и от нея се разхвърчаха горящи въглени. Между разхвърляните листове се втурна бразда от огнени езици. Двамата мъже излязоха през снежната преграда и оставиха завещаното в станцията на остров Уензди да гори.

Навън стихналият вятър създаваше усещане за меко време в сравнение с вчерашните настървени вихри. Точно над тях синевата на ясното небе си проправи път през мъглата и местността около станцията бързо възвръщаше своите очертания и цвят. Както често се случваше, сутрешните морски пари се разпръскваха така бързо, както се бяха появили. Гласовете на мъжете се усилиха от повишеното настроение и движенията им се забързаха в отговор на показалото се слънце.

Кретек и Влахович тъкмо тръгваха по уморителния път към хеликоптерната площадка, когато един от постовете по периметъра извика тревога.

Върху хълмчето с антената стоеше фигура — малка, слабичка фигура, облечена в червени скиорски панталони и увиснало, прекалено голямо зелено яке с качулка, вдигната на главата. Тя погледа още малко надолу към станцията и нейните стреснати обитатели, после се обърна и вече я нямаше, изчезна от погледите надолу по далечния склон на хълма. След нея без резултат се изсипа гневен порой изстрели.

Кретек се обърна към Влахович, а масивните му юмруци погълнаха предницата на лейтенантската шуба. За момент Влахович помисли, че вече е мъртъв.

— Значи, ако не е умряла тогава, трябвало да умре по-късно! — Свирепият поглед на Кретек стана огненочервен от съсредоточения бяс на нападащ нерез. — Този път я искам мъртва, Михаил! Със сигурност! Сега! — Той преобрази хватката си в бутане. — Тръгвайте след нея!

— Веднага, сър! Лаело! Пришкин! — Влахович повиши глас в полузадавен вик. — Вие и вашите стрелкови отряди, след мен! Движение, копелета! Движение!

Влахович свали автомата си, побягна с всички сили и започна гонитбата, като изнемогваше нагоре по хълма към мястото, където беше изчезнала фигурата. Човек просто не можеше да провали Антон Кретек по толкова катастрофален начин и да оцелее. Дори сега да успееше да залови и убие момичето, шансовете да си тръгне от остров Уензди жив не бяха добри. Но ако не сполучеше да донесе главата й обратно, шансове изобщо не съществуваха.

Валентина Метрас се придържаше към добре утъпканите и отбелязани с флагчета пътеки на станцията. Да се въргаля в меките, недокоснати преспи щеше да е равносилно на бавна смърт. По дъното на утъпканите улеи имаше няколко сантиметра пресен сняг, но краката и дробовете й бяха в състояние да се справят. Поддържаше се в добра форма, като пробягваше по две или повече мили на ден, и то не просто дълго бягане, а ориентиране с препятствия по пресечен терен. В действителна акция тя можеше да покрие старата норма на ловците на слонове — двайсет мили ходене от изгрев до залез и подтичване, докато носи лека раница и тежкокалибрена пушка.

За този преход обаче тя беше леко екипирана: дрехи, ножове, едно бяло камуфлажно спасително одеяло и стоманено сигнално огледало. То повишаваше степента й на подвижност спрямо нейните по-тежко натоварени преследвачи.

След като позволи да я видят, Валентина беше свърнала косо надолу по главната диря покрай южния бряг на острова. Насочи се на изток и редуваше леко подтичване с бързо ходене, като внимателно поддържаше дишането, безопасността на позицията и запасите си от енергия. И тук имаше предимство. Знаеше колко път трябва да измине, колко бързо трябва да стигне до там и какво щеше да се случи, щом пристигнеше.

Остана съсредоточена върху дирята пред себе си, като внимаваше при всяка стъпка и се придържаше към най-лекия, безопасен и пряк път. За момента единственото, от което се опасяваше, беше да не падне и да изкълчи глезен.

Да се обръща назад през рамо щеше да е загуба на енергия и разстояние. В началото беше взела добра преднина от стотина метра и докато нейните изненадани преследвачи стигнеха върха на хълма, за да видят следите й, щеше да я увеличи още.

Освен това мъжете, които идваха зад нея, щяха да са запъхтени от изкачването и щяха да имат нужда да си поемат дъх. Още време и дистанция в нейна полза. Докато продължаваше да се движи, имаше малка вероятност да се приближат на разстояние пистолетен калибър, преди да ги е изтеглила до набелязаната зона. Само трябваше да стои в зрителното им поле и да ги кара да я преследват, а не да мислят.

Разбира се, всичко това се основаваше на плана на Джон и наблюденията на Ранди, че контрабандистите на оръжие не са донесли снайпер със себе си. Ако някой от тях грешеше… Нямаше смисъл да се тревожи за това. Ако бяха донесли, скоро щеше да разбере. Докато бягаше покрай обърнатия към сушата ръб на струпания крайбрежен лед, тя показа с три пръста момичешкия скаутски поздрав на скалистото парче земя една миля пред нея.