Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (13)

12

Анкоридж, Аляска

 

Три часа след като беше излетял от Сиатъл, „Боинг 737“ спусна задкрилките и въздушните спирачки и започна спускането си в низината на Анкоридж. Покритите със сняг извивки на хребетите и металносините води на пролива Кук минаха като панорама край прозорците на самолета, докато се спускаше по спирала в американския тип град от двайсет и първи век, разположен в сърцето на самата пустош.

Като се опря на колесниците си, малкият боинг се насочи към южния терминал на международното летище „Тед Стивънс“. Униформен полицай на щата Аляска от дежурната летищна охрана беше застанал да чака Смит и неговите хора в началото на коридора.

— Добре дошли в Аляска, подполковник Смит — важно произнесе щатският полицай. — Отвън на полицейския паркинг ви чака автомобил. — Той подаде на Смит връзка ключове. — Колата е бял немаркиран „Краун Вик“. Просто го оставете на „Мерил Фийлд“. Ще пратим някой да го прибере.

Беше очевидно, че невидимото, но убедително присъствие на директора Фред Клайн е оказало влияние тук и е утъпкало пътя им.

— Благодаря, сержант — отвърна Смит, като взе ключовете. — Оценяваме това.

Освен това полицаят му подаде и малък, тежък куфар от черна шагренирана изкуствена кожа.

— Това също беше изпратено за вас, подполковник. Явно някой мисли, че ще имате нужда от него.

Смит отвърна на доста явната усмивка на полицая.

— Може и да грешат.

Бяха се ограничили само до ръчни чанти, затова нямаше нужда да влизат в битката около лентите с багаж. Смит изведе своя екип от сградата на терминала и попаднаха в студения следобед на Аляска. Слънцето, застанало под особен ъгъл, излъчваше топлина, но въздухът в сенките беше хладен, а околните върхове на голямата планинска верига Чугач бяха посипани с пресен сняг, а това явно загатваше, че времето им за престой на Север изтичаше.

Както им бяха обещали, ги очакваше „Форд“, нашарен с кални струйки и регистрационни номера на щата Аляска. След като прибраха багажа си в просторния багажник на седана, Смит подхвърли ключовете на Ранди. Тя се вмъкна зад волана, Смит седна на седалката до шофьора, а Валентина — отзад. След това се въоръжиха.

Смит взе оръжейното куфарче в скута си, щракна страничните закопчалки и отвори капака.

След като влезе в тази професия, Смит си изработи теория за предпочитаните оръжия. Имаше си лично становище за индивидуалното оръжие и начина, по който то е свързано с потенциално враждебния свят. Освен това представляваше абсолютна реалност, защото на него човек поверяваше живота си.

Той подаде на Ранди чантичка за кръста от черна кожа и полиестер и наблюдаваше, докато тя отлепваше здравите велкроленти, обърна портмонето надолу и извади скрития вътре кобур за колан. Показаха се също ръкохватката от палисандрово дърво и покритието от неръждаема стомана на „Смит и Уесън“, модел 60, дамският вариант на „Магнум“, ергономично приспособен за жена стрелец. Със сръчни, отработени движения тя пъхна сменяем барабан калибър .357 в пълнителя на револвера.

Тезата му беше доказана. Ранди Ръсел беше дама и носеше дамски пистолет. Но тъй като бе много сериозна дама, носеше много сериозен дамски пистолет.

Той просто ползваше оръжие по военните спецификации, втора партида на Министерството на отбраната, „Зиг-Зауер“ с голямо количество 9-милиметрови пълнители, раменен кобур „Бианчи“ и патрондаш. Въоръжените сили бяха изразходвали страшно много време и усилия, за да докажат, че зиг-зауерът е ефективно и ефикасно лично огнестрелно оръжие. Смит не намираше причина да оспорва тяхното решение.

Накрая имаше малко, продълговато пакетче, увито в мек черен плат.

— Какво е това? — попита Ранди и Смит го извади от куфарчето.

— Това е за мен — отвърна Валентина, като облегна брадичка на кръстосаните си върху облегалката ръце. — Вижте го.

Смит отвори пакетчето. Там имаше пристегнати метателни ножове, но такива той не беше виждал преди. Заинтригуван, Смит издърпа един от хлъзгавия му найлонов калъф.

Само осем инча дълъг и едва достигащ дебелината на безименния му пръст, това беше наполовина дръжка, наполовина острие. Самото острие беше почти като шип, със загладен, ромбовиден профил, а точките на свързване на четирите лъскави фасети бяха наточени до блестящо острие. И лекарят, и войникът у Смит бяха впечатлени. Както рапирата или някой от старите окопни ножове с триъгълно острие, той щеше да произведе прободна рана — истински ужас за този, който се опита да я затвори.

Нямаше предпазно устройство, но прикрепена защитна ръкохватка опасваше върха на нашарената с квадрати дръжка. И ножът не беше сглобен; беше излят, изкусно изрязан с технология за студена обработка от едно-единствено парче изключително тежък метал.

Ножът имаше известна прилика с метателните остриета тонки, използвани в японските бойни изкуства, и когато Смит го постави върху изпънатия си пръст, за да изпробва баланса му, откри, че той е перфектен. Освен ръбовете на острието и миниатюрните сребърни букви „В.М.“, изписани върху една от фасетите на острието, ножът беше с лъскав черен цвят.

— Красив е — прошепна Ранди с искрено възхищение. Така беше. Малкият нож даваше усещане за дизайн и съразмерност, които освен оръжие го правеха произведение на изкуството.

— Благодаря — отвърна Валентина Метрас. — Това е стомана DY-100 — ужасна за работа, но невероятно твърда и ако успееш да я изработиш, е вечна.

Смит погледна назад към нея.

— Ти ли си ги правила?

Валентина скромно кимна с глава, за да потвърди.

— Това ми е хоби.

Ранди снизходително се усмихна, докато пристягаше колана на чантичката около кръста си.

— Хубави са, професоре, но ако възникне ситуация, може да поискате нещо малко по-масивно.

— Никога не подценявай острието и резеца, скъпа — Валентина пое ножовете от Смит. — Ножовете са убили повече хора от всичките бомби и куршуми, които някога са били произведени, и продължават да го правят с неотслабваща ефикасност.

Един от метателните ножове изчезна в левия ръкав на пуловера на историчката, а другият — в горната част на ботуша.

— Моите малки животинчета са тихи, не заяждат и се прикриват много по-лесно от пистолет. Никога не се притесняваш, че ще ти свършат мунициите, и могат да намушкват тялото през мека защитна броня, която би спряла стандартния пистолет направо без проблем.

Ранди окончателно намести колана с кобура си и запали двигателя на „Краун Виктория“.

— Ще се придържам към револвера, благодаря.

— Да се надяваме, че никой вид оръжие няма да ни е необходим в тази работа, дами.

— Да се надяваме ли, Джон? — повтори Ранди, като изкарваше колата от мястото й на заден ход.

— Ами, това са подробности.

Следващата стъпка беше да се обади на номер, който беше запаметил тази сутрин, преди да напуснат Сиатъл. Докато си проправяха път през паркинга на летището, Смит набра номера по мобилния си телефон. Отвърна дълбок глас, който говореше с лек акцент, но на перфектен английски:

— Майор Смислов.

— Добър ден, майоре, обажда се подполковник Смит. Ще ви вземем пред вашия хотел след около петнайсет минути. Бял „Форд“ седан с регистрация от Аляска, Сиера… Танго… Танго… три… четири… седем, един мъж, две жени. Цивилни дрехи.

— Много добре, подполковник, ще чакам.

Смит затвори телефона. Това щеше да е неговият следващ важен непознат. В състава на неговия отбор вече бяха станали няколко интересни обрата. Какво щеше да добави последният член към вече екзотичната компания?

 

 

Облечен в анорак, жълтеникавокафяви спортни панталони и катерачески ботуши, майор Григорий Смислов стоеше пред входа на фоайето на „Арктическа странноприемница“. Пътната чанта беше в краката му, а мислите му следваха тези на Джон Смит.

Беше уведомен да очаква военен лекар, историчка и цивилен пилот на хеликоптер. Но кои щяха да са те всъщност? Смислов вече имаше чувството, че ще са нещо повече. Начинът, по който Смит беше установил контакта и запознанството, отчетливите идентификационни номера, които му даде — тези неща убедително намекваха за опитен полеви оперативен сътрудник.

Той нетърпеливо запали с евтина газова запалка цигара „Кемъл“ с филтър, но не беше в настроение да се наслаждава на превъзходния американски тютюн. Скоро представлението му щеше да започне.

Смислов вече не харесваше работата си. От нея се носеше зловонието на безнадеждност, вонеше на нещо много типично за руските правителствени кръгове напоследък. Някой някъде в московската бюрокрация не мислеше, а само реагираше.

Той силно дръпна от цигарата. Не беше в позиция да решава тези неща.

Белият автомобил, който му казаха да чака, зави по улицата и се полюшна, преди да спре под хотелския навес, а регистрационният му номер и пътниците съвпадаха с описанието. Смислов хвърли цигарата на земята, като предпазливо я смачка с тока на ботуша си. Скоро щеше да научи или поне да добие представа какво знаят американците и какво подозират.

Вдигна чантата си и тръгна към колата.

В следващите пет минути Смислов наистина научи и всяка надежда, че американците може наивно да приемат руската версия за катастрофата на „Миша 124“, безвъзвратно изчезна. Както той размахваше фалшив флаг, така го правеха и останалите.

Двете жени може и да приличаха на американски топмодели, но най-вероятно бяха нещо друго.

Мълчаливата, бдителна блондинка, която караше колата, на теория „пилот на хеликоптер“, поддържаше шпионски тип наблюдение над ситуацията, както и явно по-спокойната, оживена брюнетка, „професор по история“. Щом се облегна на задната седалка до него и свободно заговори за климата в Аляска, погледът й започна да следи наоколо по определен шаблон, като проверяваше успоредното на тях движение и подскачаше от едното огледало за задно виждане към другото — нащрек за евентуална опашка.

Смислов прецени, че са от ЦРУ или някоя от сродните му разузнавателни агенции, които заедно оформяха така наречения от американците „Клуб“.

Той се зачуди дали удивителната привлекателност на двете агентки е чисто съвпадение или едната, или и двете може би включват разпита чрез съблазняване като част от своя арсенал.

Това можеше да се окаже смущаващо.

Що се отнася до ръководителя на екипа, може и да беше американски военен лекар, но освен това беше американски спецназ, вероятно прикрепен към тяхната разузнавателна агенция по отбрана. Усещането за бдителност, съсредоточеност и увереност, които се излъчваха от него, не можеше да се сбърка, както и размерът на военния калибър автоматично оръжие под якето му. Най-малкото, което са могли да направят, е да дадат на човечеца поносимо име за прикритие. Джон Смит, как не!

Както той ги беше подушил, така и те най-вероятно го бяха усетили. Когато Смит се обърна назад през седалката да се здрависа със Смислов, дълбоко в прозорливите му тъмносини очи беше просветнала насмешка, споделена цинична шега: „Ш-шт, ще играем играта, докато и ти я играеш.“

Лудост!

Смислов се изтръгна от мислите си.

— Какво казахте, подполковник?

— Само питах дали вашите хора са открили нещо ново по обстоятелствата около катастрофата — каза дружелюбно Смит, като още веднъж погледна назад над облегалката. — Имате ли по-точна представа какво го е свалило на наша територия?

Смислов поклати глава, усещайки трите чифта очи, които го гледаха, два чифта директно, а един в огледалото за обратно виждане.

— Не. Проучихме отново записите си и разпитахме част от служителите, които са работили в Сибир по време на изпитателния полет на „Миша 124“. Комуникациите са се изгубили някъде между два рутинни рапорта за местоположение и не е бил чут сигнал за помощ. Имало е някакви данни за радиосмущения в района над полюса. Смятаме, че това е обяснението.

— Каква е била последната стабилна връзка, която са имали с него? Координатите на самолета например?

Значи се започваше.

— Не знам наизуст точната ширина и дължина, подполковник, ще трябва да погледна в документацията си, но са били някъде на север от острови Анжу.

— Чудехме се какво е правел толкова далеч над нашата част от полюса на тренировъчно упражнение — професорката (Метрас ли беше?) плавно пое потока на разпита. — От това, което знаем за типа бомбардировачи В-29 — Ту-4, една катастрофа на остров Уензди трябва да е довела вашия бомбардировач почти отвъд точката, от която не може да се върне в сибирските ви бази.

Смислов стисна зъби за момент и повтори като папагал отговора, който беше инструктиран да даде:

— Изпитателният полет изобщо не е имал за цел да се приближи до северноамериканското крайбрежие на нито един етап. Нашата теория е, че бордовите жирокомпаси са се объркали. Като се имат предвид трудностите на въздушната навигация близо до полюса, екипажът трябва неочаквано да е поел обратен курс към Канада вместо назад към Сибир.

— Това е смешно — измърмори почти на себе си жената зад волана, докато сръчно маневрираше около един тежко натоварен СУВ.

— Какво има, Ранди? — каза Смит почти небрежно.

— През март около полюса още е тъмно, а В-29 е бил стратосферен самолет. Би трябвало да е летял доста по-високо от всяко облачно покритие. Дори да са изгубили жирокомпасите си, чудя се защо навигаторът не е бил в състояние да изстреля осветителна ракета и да се ориентира.

Смислов усети как под анорака му почва да избива пот. Сега вече знаеше какво е да си мишка под ноктите на сборище от изключително хитри и садистични котки.

— Не знам, мис Ръсел. Вероятно ще научим повече от мястото на катастрофата.

— Сигурен съм, майоре — каза Смит с любезна усмивка. Това… беше… лудост!