Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (29)

28

Мястото на катастрофата на „Миша“

 

— Според мен много хора ще се чувстват ужасно глупаво, ако влезем вътре и открием, че през изминалите петдесет години контейнерът е лежал на дъното на океана. — Индивидуалният костюм за защита при мисии с биохимична опасност беше проектиран да пасва върху екипировката за студено време и Джон Смит подозираше, че много е заприличал на човечето на „Мишлен“.

— Това е глупост, с която бих могъл да живея — отвърна Смислов, докато му подаваше слушалките за тактическата радиостанция „Леприкорн“.

— Аз също — Смит отметна качулката на якето си и намести слушалките, потръпвайки малко от пронизващия студ, който моментално защипа оголените му уши. — Проверка на свръзката.

— Улавям те. — Валентина Метрас клекна долу на леда до Смит с втори чифт тактически слушалки на ушите. — Поне сме добре на разстоянията по линия на пряката видимост.

Екипът се беше установил на около петдесет метра от мястото на сблъсъка, срещу посоката на вятъра, зад оскъдния параван, който можеха да си позволят да носят в раниците, и тясна издатина от изтикан лед. Свечеряваше се, но нямаше нищо подобно на залез; сивотата около тях просто изглеждаше по-тъмна, а вятърът — по-студен. Времето и обстановката ставаха опасни.

— Добре, хора, това ще е бързо влизане и излизане, за да разберем дали антраксът още е на борда на самолета и да видим влизал ли е вътре някой друг. — Смит свали защитните пластмасови покрития от филтърната маска на костюма. — И двамата знаете какво трябва да търся и ще ме насочвате накъде. Не би трябвало да има никакви проблеми, но сега въвеждам едно абсолютно правило. Ако по някаква причина нещо се обърка — ако не изляза или ако изгубим връзка, — никой да не влиза вътре след мен. Ясно ли беше това?

— Джон, не ставай глупав… — запротестира Валентина.

— Ясно ли е? — изрева въпроса Смит.

Смит погледна Смислов.

— Ясно ли е, майоре?

Смит успя да види в сянката на качулката, че зад каменните черти на руснака бушуват някакви емоции — вълнение, което Смит беше забелязал няколко пъти през последната седмица. Смислов отново се бореше с нещо постоянно свиващо стомаха му.

— Подполковник, аз… Разбрано, сър.

Смит нахлузи предпазващата от заразяване качулка на главата си и нагласи лентите на маската и самозалепващите краища. Пое първата си глътка пропит с мирис на каучук, филтриран въздух и дръпна горните ръкавици на костюма.

— Добре — думите му звучаха приглушено дори в собствените му уши. — Тъп въпрос на деня: как да вляза вътре?

— Корпусът на самолета изглежда, общо взето, непокътнат — пропука гласът на Валентина по радиоканала. — А единственият път към предния бомбен отсек е през предната кабина на екипажа. За съжаление стандартните люкове за достъп се намират в нишата на носовия колесник и в самия преден бомбен отсек, но и двете са блокирани. Другите ти варианти са през прозорците от лявата и дясната страна на пилотската кабина, но ще е трудно да се провреш през тях в това облекло, или по тунела за достъп на екипажа до опашната част. Последният е най-добрият ти избор.

— Тогава как да отида до опашната част?

— В опашката има люк за достъп точно пред хоризонталния стабилизатор, от дясната страна. Ще трябва да си проправиш път оттам през херметическите помещения за екипажа.

— Ясно. — Смит се изправи непохватно и се заклати към мрачните очертания на катастрофиралия бомбардировач.

Лявото крило на Ту-4 беше откъснато и увиснало при сблъсъка и сгънато назад, почти се беше залепило за фюзелажа, но достъпът от дясната страна на самолета беше открит. Докато Смит обикаляше около голямата алуминиева плоча на хоризонталните стабилизатори, усети, че е леко удивен. Дори и в епохата на внушителен военен транспорт и огромни реактивни пътнически лайнери това нещо изглеждаше грамадно. И действително са пилотирали тези чудовища по време на Втората световна война.

Смит приближи голямото цилиндрично тяло и прокара ръка по покрития с леден слой метал.

— Добре, тук съм и намерих входа. Има дръжка със секретно заключване, но изглежда така, сякаш е била избита.

— Аварийното освобождаване трябва да е дръпнато отвътре — отвърна Валентина. — Трябва да се отвори, но може би е нужно да я поразкъртиш малко.

— Добре.

Смит носеше малък комплект инструменти, закачен за колана му, и извади оттам тежка отвертка с дълга дръжка. Като прокара върха на заострения край в запечатаната със скреж цепнатина около вратата, той стовари възглавничката на ръката си върху дебелата дръжка на инструмента. След един-два удара се чу пронизително скърцане от пропукването на ледената спойка. След още известно време напъване с лоста вратата увисна навън, вятърът я подхвана и остави мрачна правоъгълна пролука в корпуса.

— Беше права, Вал. Отвори се. Сега влизам вътре.

Като се приведе ниско, той се промуши през малката врата.

Вътре в корпуса беше тъмно, само с остатъци от оскъдната външна светлина зад гърба му. Смит извади фенерче от комплекта инструменти и го включи.

— Да му се не види — измърмори той. — Изобщо не съм очаквал това.

— Какво виждаш, Джон? — поиска да разбере Валентина.

Смит обиколи с лъча на фенерчето из вътрешността на корпуса. Вътре не беше влязъл почти никакъв сняг, но ледените кристали блещукаха навсякъде като фина инкрустация по сивите обшивки на бронирания самолет, по кабелите и тръбопроводната система.

— Невероятно е. Никъде няма признаци на корозия или разпадане. Това нещо може вчера да е излязло от завода.

— Естествено съхранение на студено! — възкликна историчката по радиото. — Това е страхотно. Продължавай!

— Добре, има тясна пътечка, която води назад покрай две големи плоски правоъгълни кутии към кръгъл вдлъбнат люк точно при опашката на самолета. Люкът е затворен и в средата му има монтиран кръгъл прозорец. От всяка страна е сложено по нещо, което прилича на транспортер за подаване на боеприпаси. Мисля, че това трябва да е мястото на стрелеца в опашната кула.

— Точно така. Има ли още нещо забележително там?

— Има нещо като стойка или поставка с два свободни кабела, които висят от нея. Сякаш някаква част от оборудването е била свалена.

— Това трябва да е генераторът на устройството за допълнителна мощност — замисли се историчката. — Доста интересно. Сега точно надясно от теб трябва да има преграда с още един херметически люк в средата й, който да води направо.

— Ето го. Затворен е.

— Семейството на В-29 и Ту-4 са от първите военни самолети, проектирани специално за височинни полети. Редица от отделенията им са херметизирани, за да позволят на екипажите им да оцеляват без нужда от кислородни маски. Ще ти се наложи да преминеш през няколко от тези херметически люкове.

— Разбрано — Смит се затътри към люка и се опита да надникне през дебелото стъкло към лявата страна, но разбра, че цялото е покрито със скреж. — Какво трябва да има в следващото отделение?

— Трябва да е помещението за почивка на екипажа по време на полет.

— Ясно. — Смит хвана заялата дръжка на люка и я завъртя. След известно съпротивление лостът започна да отстъпва.

— Джон, чакай!

Смит рязко дръпна ръката си от дръжката, сякаш тя беше нажежена до червено.

— Какво?

Смит чу на заден фон в слушалките мърморене.

— О, Григорий само казваше, че е много малко вероятно да има клопки по люковете или нещо подобно.

— Благодаря ви и на двамата, че го споделихте с мен, Вал.

Смит отново се облегна на лоста и накрая той поддаде. Люкът се отвори навътре и Смит огледа с фенерчето.

— Да, помещението за почивка на екипажа. Има няколко разгъваеми койки от всяка страна, има дори и джон^[1] — не правя асоциации — в ъгъла. Кабината, изглежда, е била опразнена. Върху койките няма дюшеци, нито завивки и виждам няколко празни, отворени шкафчета.

— Това е разбираемо. — Валентина звучеше замислено, явно разсъждаваше върху нещо. — Следващото отделение трябва да е кабината за радарно наблюдение. Да видим какво ще намериш там.

Като си проправи път напред, Смит се вмъкна през нисък, нехерметизиран люк. Тук слабо проникваше светлина отвън. Изпъкнали плексигласови прозорци, обвити в лед и помътнели от десетилетия брулещ вятър, бяха поставени върху лявата и дясната преграда, и на тавана. Скелети на столове гледаха към двата странични купола, а върху повдигната основа под астрокупола в тавана на корпуса беше сложена трета седалка. Смит си представи, че в бомбардировач, оборудван с пълното му отбранително снаряжение, това са били позициите на стрелците за определяне на целта за контролираните от разстояние оръдейни кули. Щом описа мястото, Валентина потвърди предположението.

— Това отделение също е било изпразнено — докладва Смит. — Доста празни чекмеджета и дори подплънките са били извадени от седалките.

— Сигурно са взели всичко налично за оцеляване, както и всяко нещо, което би служило за изолация. Там, срещу предната преграда, трябва да има и голяма електронна конзола.

— Ето я — потвърди Смит. — Шаситата са напълно изтръгнати.

— Това е локационната станция на радиометриста. Частите й са им били нужни — загадъчно завърши Валентина.

— Освен това в предната преграда има две кръгли врати или изходи — един над друг. По-големият долен изход е затворен с херметически люк. Към горния води къса алуминиева стълба.

— Долният люк се отваря към задния бомбен отсек. Там няма да има нищо, освен резервоари с гориво. На теб ти трябва горният изход. Това е проходът, по който екипажът пълзи. Минава над бомбените отсеци и свършва в предната част.

Смит прекоси кабината и надникна в тунела с алуминиеви стени. Беше проектиран достатъчно широк, за да може човек в обемисто зимно летателно облекло да се справи, затова той не трябваше да има проблем със защитния си костюм.

— Продължавам.

Той стъпи с върха на ботуша си върху стълбичката и се вмъкна в тунела, като тромаво се изтегляше и избутваше по пътя си към кръгчето бледа светлина в далечния му край.

Пълзенето на разстояние метър и половина по хлъзгавата от леда тръба му се стори цяла вечност. Отчупените ледени кристали валяха около него на всеки сантиметър, който изминаваше. Стресна се, когато най-накрая пъхна главата си в сравнително по-широкото пространство на предната част.

Остатъците от външната светлина чезнеха през астрокупола на навигатора и полусферичния, покрит с лед нос на стария бомбардировач и Смит отново се смая колко е запазено всичко. Самолетът беше застинал във времето, както и в температурата. Върху контролните уреди, които не бяха помръдвали от десетилетия, имаше обков от ледени диаманти, които проблясваха върху наредените измервателни прибори, замръзнали в последните си стойности.

— В пилотската кабина съм — докладва той на микрофона пред устните си, като леко се задъхваше от усилието.

— Много добре. Там има ли много повреди от сблъсъка?

— Няма поражения, Вал. Изобщо не е зле. Някои от прозорците в долната извивка на носа са били сплескани. Около позицията на бомбардира има натрупан малко сняг и лед. Около носа, изглежда, се е образувала пряспа. Освен това всичко друго е в доста добро състояние, макар че някое неприятно копеле е прибрало стълбата от тунела. Един момент, нека да сляза оттук.

Смит се обърна по гръб и използва перилото, монтирано над входа, за да се измъкне от тръбата.

— Добре, на пода съм.

— Отлично, Джон. Преди да проучиш бомбения отсек, може ли да провериш едно-две неща заради мен?

— Разбира се, стига да не отнеме много време.

— Не би трябвало. Първо, искам да огледаш мястото на бордовия инженер. Това трябва да е обърнатата назад седалка и конзола зад мястото на помощник-пилота.

— Добре. — Смит пак включи фенерчето си. — Тук е много по-просторно, отколкото си представях.

— В стандартния Ту-4 много от пространството в носовата част ще бъде заето от арматурата на предната връхна оръдейна кула. Тези оръжейни лафети бяха извадени от американските бомбардировачи.

— Да. — Смит вдигна качулката си от лицето. — Виждам шарнирната основа на кулата отгоре. Пак виждам опразнени чекмеджета и меката част на седалките, както и парашутите ги няма. Като погледна напред към носа, има нещо от лявата ми страна, което прилича на навигационната маса, а отдясно пак са изтръгнати електронни шасита.

— Това е била станцията на радиооператора. Подозирам, че екипажът на самолета си е построил спасителен лагер някъде наоколо, на място, което би им дало малко повече защита от корпуса на разбития самолет. Би трябвало да са пренесли там всичко, необходимо за оцеляване, както и радиооборудването заедно с резервния електрогенератор на самолета.

— Лагерът ще е следващото нещо, което ще търсим. — Смит се затътри към мястото на бордовия инженер и прокара лъча на фенера по измервателните уреди и панела, покрит с ключове. — Добре, намирам се на мястото на инженера. Какво да търся?

— Добре, там трябва да има три блока с по четири лоста по дъното на конзолата — голям, среден размер и един малък — татко мечок, майка мечка и меченце. Големите са дроселите. Те трябва да са издърпани изцяло назад, предполагам, до позиция затворено. Другите са контролите върху пропелерите и смесването на горивото. В каква позиция са те?

Смит потри лице и тихо изруга към мъглата, когато се оказа, че мъглата е и вътре. — И двете някак си са по средата.

— Много интересно — размишляваше историчката по радиовръзката. — Не е имало причина да се занимават с тях след сблъсъка. Добре, има още един лост, който искам да провериш, Джон. Той би трябвало да се намира на контролния пулт, встрани от мястото на пилота. Няма начин да не го забележиш. Дръжката на края му ще има форма, подобна на крило.

Смит се обърна на пътеката между уредите за контрол на полета и мъчително се втренчи над гърба на пилотската седалка.

— Търся го… Има ужасно много лостове по цялото това нещо… Добре, намерих го. Целият е нагоре, напред, както там се казва.

— Това е контролът на задкрилките — измърмори Валентина. — Това се връзва… Почва да звучи смислено… — По канала за момент настъпи мълчание, после историчката внезапно продължи: — Джон, внимавай! Антраксът още е на борда на самолета!

— Откъде си сигурна? — попита Смит.

— Дълго е да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Екипажът така и не е изхвърлил резервоара на биологичното вещество. Още е вътре!

— Тогава по-добре да го погледна. — Смит се изправи и се върна към входа на предния бомбен отсек.

В огледален образ на задната част, това беше кръгъл, вдлъбнат херметически люк с кръгъл прозорец в средата и се намираше точно под тунела за пълзене. Смит коленичи.

— Добре, намирам се при бомбения отсек — докладва той. Спря за момент, за да си поеме дъх, и посегна към незаключения лост. — Отварям лю… — Думите му заглъхнаха.

— Джон, какво има?

— Ето защо е преместена стълбата от тунела. Някой е бил тук, Вал, и то скоро. Всичко тук е покрито със скреж. Всичко освен дръжката за отваряне на люка. Избърсана е. Мога да видя пръстовите отпечатъци.

Смит се изви и рязко освети с фенерчето пилотската кабина. Сега, след като знаеше какво търси, можеше да забележи петната и драскотините върху заскрежената обвивка от движението на друг из кабината.

— Влязъл е през прозореца от страната на пилота.

— Ходил ли е в бомбения отсек?

— Ще знаем след секунда.

Смит хвана заключващия лост и го завъртя. Люкът се отключи и увисна отворен с обезкуражаваща лекота. Като приклекна още по-ниско, Смит надникна в тъмния отвор.

Дъхът му заседна в гърлото му.

Изпълваше цялата горна половина на бомбения отсек: голям стоманен контейнер с ромбовидна форма, прикрепян от мрежа носещи опори и скоби, а заледеното му тяло проблясваше. От вътрешността му нашепваше потенциалната смърт на цели градове, милиарди и милиарди смъртоносни спори на болестта дремеха в ледено бездействие, чакаха да се събудят, чакаха да ги освободят.

Да се сблъсква с подобни ужаси беше част от професията на Джон Смит, но още му се налагаше да потиска потръпването.

— Вал, ти беше права. Тук е. Дай ми майор Смислов. Ще имам нужда от него.

Докато чакаше руснакът да дойде на линия, той претърси вътрешността на отсека с лъча на фенера, като оглеждаше за повреди по тялото на контейнера или за смъртоносно издайническо сивкавокафяво петно от протекли спори. След известно време филтрираният глас на Смислов изпълни слушалките.

— Разбрах, че имаме улов, подполковник.

— Със сигурност, майоре — отвърна Смит. — Сега оглеждам резервоара. От тази страна поне изглежда, че добре е понесъл сблъсъка. Вратите на бомбения отсек са частично огънати, но обшивката не изглежда да е засегната. Стойките и скобите също вероятно са непокътнати. Вал каза ли ти, че поне един човек си е пъхал носа в самолета?

— Да, подполковник.

— Идвал е и тук. Върху предната част на резервоарната обшивка, точно срещу мен, има табелка с инструкции. Скрежът върху нея е бил изтрит. Виждам символ на съветските военновъздушни сили, емблемата със сърп и чук и много яркочервени надписи. Не съм добър в четенето на кирилица, но предполагам, че е предупреждение за биоагента.

— Съвсем точно, полковник. То казва на любопитния всичко, което трябва да знае за заряда.

— В такъв случай мисля, че намерихме мястото, от което е изтекла информацията. Сега, майоре, контейнерът и системата за разпръскване на антракса са ваши продукти. Обяснявай ми какво да търся.

— Много добре, подполковник. Ако обшивката е непокътната, тогава трябва да провериш тръбопровода на системата за разпръскване, за да се уверим, че ръчните клапани на контейнера върху херметизираните канали още са затворени и запечатани. Клапаните не би трябвало да се отварят и системата да се зарежда, докато бомбардировачът не достигне целта, но…

— Наистина но. От схемите, които ми показа, тези клапани на контейнера трябва да са точно над главата ми.

С глава и рамене, пъхнати в бомбения отсек, Смит внимателно се обърна по гръб и се озова с лице под плетеница от стоманени тръби с голям диаметър.

— Добре, гледам нагоре към разклоненията на тръбопровода. Виждам два големи клапана с лостове точно над мен. Последователността на клапаните, изглежда, просто е отбелязана с червени и зелени зони.

— Точно така. Това са предните клапани на контейнера. В какво положение са те?

— Лостовете са обърнати изцяло наляво или надясно и стрелките им сочат към зелените зони. Оказа се, че и на двата клапана има непокътнати метални пломби, а полепналият скреж не е бил докосван.

— Много добре — с облекчение прозвуча гласът на Смислов. — Клапаните на контейнера още са затворени. Системата никога не е била зареждана за пръскане. Сега, точно от дясната ти страна, като погледнеш назад, близо до входния люк, трябва да видиш още два лоста, маркирани и запечатани като горните клапани. Те контролират клапаните на разпръсквателните вентили в задната част на резервоара.

Смит се завъртя и се подпря на лявото си рамо.

— Добре, виждам ги. Поставени са вертикално, към зеленото, и металните им пломби още са на мястото си.

— Отлично! — възкликна Смислов. — Всичките са ножови клапани „метал към метал“ с еднократни оловни уплътнения. Нищо не преминава през тях. Резервоарът още е пълен.

— На теория. Влизам в бомбения отсек, за да направя инспекция на цялата система със собствените си очи, за да сме сигурни.

В другия край на връзката последва тупкане и мърморене, а после гласът на Валентина заглуши този на Смислов:

— Джон, мислиш ли, че това е разумно?

— Трябва да се направи и ако го направя сега, няма да ми се налага да се връщам по-късно — Смит се опита да звучи безцеремонно по темата.

Всъщност не беше сигурен, че може да си наложи да се върне пак втори път. Да пълзиш по корем в смразяващата тъмнина под толкова концентрирана масова смърт беше изключително трудно. Трябваше да го направи още сега, веднага, иначе щеше да получи нервен срив.

— Влизам в отсека — кратко каза той.

Като извади заднишком раменете си от входния люк, той пъхна краката си вътре и тупна върху намачкания метален под на отсека. Застана ниско на ръце и колене и почна да се върти из бомбения отсек, като плътно притисна дясната си страна в преградата, за да се възползва от пространството, освободено от извивката на контейнера.

Дори и по този начин пълзенето беше крайно клаустрофобично и се усложняваше от смачкания при удара алуминий на вратите на отсека. Смит трябваше внимателно да планира всяко движение, докато минаваше над разкъсания метал, и се бореше да опази защитния си костюм. Не можеше да не потръпва всеки път, когато рамото му се опреше в надвисналата маса на пълната със спори обшивка.

Лицевата част на качулката пак се запотяваше и му пречеше да вижда и донякъде Смит трябваше да опипва пътя пред себе си. Посегна напред… и замръзна. Много бавно вдигна глава, като се опитваше да наднича по ръбовете на шлема.

— Майоре — каза предпазливо той. — Дясната ми ръка се оплете в жица. Жицата е свързана със серия правоъгълни метални кутии, закрепени с нещо като метална скоба отстрани на резервоара. Кутиите са с размери около трийсет на десет на осем сантиметра. Виждам и още шест, поставени върху близката до мен част от обшивката. Не мога да кажа дали друга такава серия е монтирана симетрично от другата страна. Не изглеждат като неразделна част от резервоара. И кутиите, и жиците са покрити със скреж и недокосвани. Стоят си така от известно време.

— Напълно си прав, полковник — кратко отвърна Смислов. — Напълно си прав. Това са термични запалителни заряди. Те са част от аварийното оборудване на бомбардировача. Били са предназначени да унищожат антракса, за да предотвратят залавянето му, ако самолетът бъде свален на вражеска територия.

— Хубаво. Какво да правя с тях?

— Нищо не трябва да правиш, полковник. Зарядите са стабилни. Би трябвало да се запалват чрез магнитно-електрическа кутия или от акумулаторна батерия, но ако има някакви акумулатори на борда, те отдавна са изтощени от студа.

— Благодаря, че ми каза — Смит измъкна ръката си и спря задъхан за момент.

— Това е странно — каза Смислов. — Екипажът на бомбардировача трябва да е прикачил запалителните устройства след кацането с намерението да унищожи бойния заряд. Чудя се защо не са ги задействали.

— Ако бяха го направили, щяха да спестят много неприятности на всички.

Смит продължи да пълзи към задната част на отсека. Не страдаше от клаустрофобия, но бомбеният отсек го влудяваше, и то страшно. Студените метални стени все повече го обгръщаха и му се струваше, че диша все по-трудно. Освен това почваше да го боли главата, а ударите на сърцето му пулсираха в слепоочията. Насила трябваше да се съсредоточи върху проверката на обшивката, обстойно, сантиметър по сантиметър, за пукнатини или други повреди, или за изтичане на спори.

Преодоля последния метър от задната част на отсека, за да провери и от другата страна резервоара и разклоненията на тръбопровода. Стъклото на шлема му все повече се замъгляваше, а светлината на фенерчето, изглежда, отслабваше. Главата му изведнъж сякаш се взриви и той опита да си поеме въздух, като тихо изруга. Това не беше хубаво! Трябваше да се маха оттук!

— Джон, какво има? — пак се обаждаше Валентина.

— Нищо. Добре съм. Просто… тук е тясно. Контейнерът не е засегнат. Тръгвам обратно.

Той се опита да се завърти и да се обърне в ограниченото пространство. Изглежда, нямаше да може. Продължаваше да се закача за неща, които преди ги нямаше там, и паниката, която беше потискал, внезапно се разгоря. Изпусна фенерчето и щом то се търкулна далеч, Смит пак изруга.

— Джон, добре ли си? — този път думите на Валентина бяха резки, изискващи.

— Да, по дяволите! — Той се отказа да търси фенерчето и опита да се изтегли към неясната пролука светлина в далечния край на отсека.

В очите му пареше студена пот, а ръцете му сякаш бяха обвити с втвърдяващ се бетон. Дъхът му свистеше през стиснатите зъби. Заповяда на тялото си да се движи. Само че то отказа да се подчини.

И тогава в помътнения му ум изникна мисъл. Не беше добре. Беше мъртъв.

— Махайте се от самолета! — извика изнемощял той и дробовете му изведнъж се подпалиха.

— Джон, какво има? Какво става?

— Самолетът е опасен! Заразих се! Тук има нещо друго! Не е антракс! Прекратете мисията! Махнете се оттук!

— Джон, чакай! Обличаме костюмите. Идваме при теб!

— Не! Костюмите не са добри! То прониква! Антибиотиците също не го спират!

— Джон, не можем просто да те оставим! — Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.

— Забравете! — Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. — Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!

Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.

— Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.

Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.

Мина цяла вечност, а може би само секунда.

Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни — меки, топли, живи — се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.

Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух — студен и чист — се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.

Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.

— Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре — отбеляза удивен глас с акцент.

— Само проверявам — отвърна втори, по-весел глас.

Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.

Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.

— По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?

И двете вежди се повдигнаха.

— Че се наслаждавам на работата си?

— Нямам това предвид! — възкликна той, като се мъчеше да стане. — Този самолет е опасна зона! Има зараза…

— Полека, Джон, полека — отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. — Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.

— Вярно е, полковник — кисело се намеси Смислов. — Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.

Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.

— Тогава какво, по дяволите, стана с мен?

— Предпазил си се почти до смърт. — Смислов вдигна качулката на защитния костюм. — Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.

Валентина кимна.

— Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.

Смит се върна към своите проясняващи се спомени.

— Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…

— Знаем какво мислеше — меко каза Валентина. — Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.

Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.

— Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.

Смит направи физиономия.

— Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.

— Аз не бих се чувствала така, Джон — сериозно отвърна Валентина. — Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. — Историчката тръсна глава в крайно отвращение. — Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.

— Няма да споря по въпроса — усмихна й се Смит. — Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.

Той протегна покрай нея ръка към Смислов.

— Благодаря и на теб, майоре.

Руснакът здраво я стисна.

— Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник — цитира той, все още ухилен.

Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.

— Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…

Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.

— Слава Богу поне за това — продължи да бърбори тя. — Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.

— Да… мисля, че това ще е добра идея — отвърна Смит. — Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?

Смислов сви рамене.

— Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.

— Прекрасно! — каза Валентина, като подаде ръка на Смит. — Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.

Смит пое ръката й и се надигна от пода.

— Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.

Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.

— Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.

Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.

— Винаги става така, нали? — с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. — Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.

— Между нас и станцията има цяла планина.

Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.

За да пестят батериите, единственото осветление в помещението идваше от две химически пръчки, закрепени за рамките на леглата, и меката, изпълваща всичко светлина даваше усещането за затопляне.

Корпусът поне осигуряваше неподвижна въздушна защита от вятъра, който пищеше из глетчера. Обстановката в разбития самолет щеше да е поне търпима за през нощта.

— Кое легло искаш, професоре? — попита Смислов, докато откачаше спалния си чувал от рамката на раницата. — Дамите първи избират.

— Благодаря ви, любезни господине — отвърна Валентина. — Но моля, разполагайте се. Аз ще съм на пода.

— Аз също — добави Смит и отпи последната глътка кафе от походната си чаша. — В онези дни явно авиаторите са били с малки размери.

— Както искате. — Смислов почна да развива спалния си чувал върху долната койка отляво. — Сега вече знаем, че имаме антракс. Как ще действаме с него?

— Ами, мисля, че вашите хора са имали вярната идея. Ние просто ще идем една крачка по-нататък. След като още сме с пълен резервоар, смятам, че просто трябва да доведем отряд сапьори, които да опаковат фюзелажа с един-два тона термит и бял фосфор. И правим на пепел цялата проклета машинария.

— Определено не бива! — възкликна Валентина, вдигайки поглед от печката.

— Защо не? — объркан попита Смит. — Ако успеем да концентрираме достатъчно топлина около обшивката, би трябвало да изгорим всички спори, преди да се появи каквато и възможност да се разпространят.

— О, мили Боже! Слепите, които няма да видят! — Тя изразително размаха ръка из помещението. — Като се има предвид превъзходното състояние на самолета, той е историческа ценност! Да дойде пролетта, ако успеем да докараме тук ледоразбивач и хеликоптер кран, можем да го вдигнем от глетчера, общо взето, непокътнат! Може да се реставрира. Всъщност…

Идеята блесна в очите й.

— Всъщност с частите от тази катастрофа и онзи Ту-4, който е изложен в института „Гагарин“, се обзалагам, че можем да сглобим един напълно нормален самолет.

Тя се обърна с лице към Смислов, внезапно развълнувана като ученичка с ново колело.

— Ти си ходил в института! Виждал си „Бика“ в авиационния музей! Какво мислиш?

Руският офицер вдигна очи смаян.

— Наистина няма как да знам, професоре, но съм сигурен, че ще отидат страшно много пари.

— Ти остави набирането на средства на мен, Григорий! Познавам няколко заможни маниаци по военните птички, които ще дадат и крака си, и ръката си, за да видят как „Фифи“, паметната летяща крепост, прелита ниско заедно с оригинален руски В-29. Само Шамплейн ще даде поне четвърт милион!

Смит нямаше как да не се впечатли от нейния бликащ ентусиазъм. Валентина Метрас очевидно беше човек, който до последно държи на своето. Той тихичко подсвирна и посочи с палец напред към бомбения отсек.

— Опасявам се, че все пак още имаме някои други приоритети тук.

Валентина безгрижно махна с ръка.

— Подробности, подробности! Не ме интересува какъв вид бактерии ще трябва да чистим. Никой не може ей така да драсне клечката на този самолет, ако аз имам да казвам нещо за него. Та той е история!

— Това ще го решат великите сили, Вал — усмихна се Смит. — А не аз, с голямо удоволствие мога да кажа.

С напрегнато изражение Смислов погледна през рамо към Смит.

— Какво ще правим след това, подполковник?

— Знаем, че антраксът съществува и все още е фактор, затова приоритетът е да докладваме за него. — Смит остави празната походна чаша на пода. — Утре сутринта, ако времето е поносимо, смятам да направим бърз оглед около мястото на сблъсъка, за да потърсим спасителния лагер на екипажа на „Миша“. После тръгваме към научната станция. Ако не можем да установим радиовръзка с външния свят от станцията, тогава ще пратя Ранди с хеликоптера до ледоразбивача, за да докладва.

Смит внимателно гледаше гърба на Смислов, докато руснакът развиваше спалния си чувал върху койката.

— Освен това ще поверя на отряда за подкрепление да охраняват острова, майоре. Това значи, че ще включим и канадците в играта и, общо взето, цялата ситуация ще ескалира. Знам, че обещахме на вашето правителство да се опитаме да я запазим в мълчание, но сега, след като трябва да се справяме и с антракса, и с изчезналия екип на станцията, нямаме избор, освен да се разкрием.

— Напълно разбирам, подполковник. Наистина няма друг избор.

Отговорът на Смислов беше безучастен и Смит се запита дали руснакът беше съгласен с думите му, или говореше с някаква задна мисъл.

— О, Боже! Всичко това е в списъка с тревоги за утре — каза Валентина, като хвърли поглед на люка, монтиран в задната преграда. — През това време искам да видя нещо друго.

— Не може ли да почака до сутринта? — попита Смит.

Тя погледна към Смит така, че мигновеното килване на главата й и повдигането на веждата да останат скрити от Смислов. — Не е нищо особено. Няма да отнеме и секунда.

Като грабна едно фенерче, тя се изправи и тръгна назад. Отвори херметическата врата и приведена се вмъкна през нея. Последваха най-различни удари и блъскане, докато си проправяше път до самата опашка на самолета, а след това — няколко минути неясна тишина.

— Това вече е интересно — гласът й отекна като в метална кухина. — Джон, може ли да ми помогнеш малко тук, моля те?

— Идвам.

Смит последва Валентина в тъмния проход. Историчката се беше привела над отвора между пълнителите с муниции на опашната оръдейна кула. Насочила фенерчето към лицето си, тя беззвучно раздвижи устни:

— Затвори люка.

— Да му се не види, Вал. Да не си отгледана в плевня! Тук дори е още по-студено.

Той дръпна херметическата врата да се затвори и завъртя затягащия лост до заключено положение. Като се придвижи заднишком до пълнителите, той се спусна на едно коляно до Валентина. Между облечените си в ръкавици пръсти тя отново и отново подхвърляше снаряд на автоматично оръдие.

— Какво е това? — попита Смит, надвиквайки воя на вятъра, който фучеше около повърхността на опашката.

— Съветски 23-милиметров снаряд. От пълнителите на опашното оръдие — отвърна тя.

— Добре. Какво става?

— Нещо странно, Джон. Нещата не се връзват или по-скоро се връзват по много особен начин. Затова те срязах така в пилотската кабина днес следобед.

— И аз така си помислих — отвърна той. — Какво виждаш?

— Този самолет е бил напълно въоръжен за бойни действия. Освен че е носел заряда с антракс на борда си, отбранителното му въоръжение също е било напълно заредено. Нещо повече, този самолет тук не е извършил аварийно кацане. Било е случаен сблъсък.

Смит не беше съвсем наясно каква е разликата.

— Сигурна ли си?

— До голяма степен. Бомбардировачът не е бил настроен за аварийно кацане, когато се е ударил в леда. Помниш ли, когато те питах за контролните уреди на витлата и смесването на гориво в пилотската кабина? Оставени са на крайцерски режим. Освен това те питах за лоста на механизацията. Задкрилките не са били спуснати, както би следвало при всякакъв вид преднамерено кацане.

Валентина почука върху кожуха на пълнителя с кокалчетата си.

— И, накрая, не са извадили пълнителите с муниции на оръдейната кула. В една летяща крепост В-29 или в Ту-4 „Бик“ това би било стандартна процедура в случай на принудително или аварийно кацане.

— Тогава какво е станало, по дяволите?

— Както ти казах, куриозен сблъсък, абсолютна злополука — продължи тя. — Според картите на остров Уензди глетчерът има постепенен низходящ наклон в северна посока. Бомбардировачът трябва да е заходил от север. Освен това трябва да са летели през нощта, ниско и на уреди, защото изобщо не са знаели, че тук има остров. Влезли са между върховете и теренът внезапно е изникнал под самолета. Преди пилотите да разберат какво става, са се ударили в земята или по-точно в леда. Трябва да са летели с пълна крайцерска скорост, доста по-бързо отколкото при стандартно приземяване, но както неизбежно става, по това време повърхността на глетчера трябва да е била относително гладка, без някакви ръбове или пукнатини, които да заклещят самолета. Така че са се ударили на равно и са се плъзгали без препятствия.

Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс — продължи шепнешком тя. — Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.

— Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? — попита Смит.

— Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.

— Не е чак толкова високо — размишляваше Смит. — Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?

— В голяма степен — съгласи се тя. — Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.

Джон се насили да изиграе адвокат на дявола.

— Нямаше ли да видят острова на своя навигационен радиолокатор?

— Само ако са го използвали. Ами ако са поддържали пълна радиоелектронна маскировка и всичките им радиолокационни и радарни предаватели са били умишлено изключени, за да не бъдат засечени?

Ако това беше възможно, изглежда, ставаше още по-неприятно.

— И какво мислиш, професоре? — попита Смит.

— Не знам какво да мисля, подполковник — отвърна тя. — Или по-скоро не знам какво искам да мисля. В едно съм сигурна. Утре сутринта трябва да намерим екипажа на този самолет. В по-цялостната картина на ситуацията това може да е по-важно от антракса.

— Мислиш ли, че това може да има нещо общо с алтернативния план на руснаците?

Смит видя как тя кимна.

— Много вероятно. Подозирам, че когато открием спасителния лагер, ще разберем.

— Подозирам, че дотогава ще разберем и за майор Смислов — мрачно отвърна Смит.

 

 

С ъгълчето на окото си Смислов наблюдаваше как Смит изчезва в опашката. Цяла вечер беше чакал възможност да действа, поне за момент, когато другите се занимаваха с нещо или бяха разсеяни. Това можеше да е най-добрият му шанс, ако не и единственият.

Той тръгна към тунела за пълзене, който водеше в предната част, и се заизвива по протежението му колкото можеше по-бързо и по-безшумно. Знаеше точно какво да търси и точно къде трябва да е то. Освен това имаше връзка петдесетгодишни ключове в джоба си.

По-рано през деня, когато бяха в пилотската кабина със Смит и Метрас, не беше посмял да търси. Не можеше да рискува и да привлече вниманието им към официалната документация на „Миша 124“, докато не се увери в статуса й.

Легнал по корем в предното отделение, той извади джобно фенерче от якето си. Стисна го между зъбите си, спусна се на едно коляно долу до навигаторското място и прати тъничкия пронизваш лъч по касата за карти под масата. Извади връзката ключове и припряно почна да изпробва ключалката на касата.

Това беше съветски бомбардировач, а в бившия Съветски съюз картите бяха военна тайна, крита от всички, освен от упълномощените служители.

След известно съпротивление механизмите на ключалката се завъртяха за първи път от половин век насам. Смислов отвори малката тежка врата.

Нищо! Касата беше празна. Навигационните карти и програмираните цели, които е трябвало да бъдат използвани от радиометриста, ги нямаше.

Без да губи време, той затвори и отново заключи касата. Следваха бордовият дневник на бомбардировача и заповедите на командира на полета. Като се придвижи напред към лявата страна на пилотската седалка, Смислов пъхна втория ключ в ключалката на пилотската каса, поставена под седалката. След като отвори малкото плоско сандъче, руснакът затърси пипнешком из него. Пак нищо!

Значи оставаше касата на политкомисаря. Най-критичната от трите. Той се провря между пилотските места към позицията на бомбардира в самия нос на самолета. Тук стъклото на недокоснатата от стъпки оранжерия беше вдлъбнато от удара. Вътре беше навалял сняг и после беше замръзнал. Самия механизъм за насочване на бомбите го нямаше — не е бил нужен за тази мисия — и останалата част от кабината беше погребана под втвърден полулед. Като измъкна ножа от колана си, той прокопа път до монтираната в пода каса.

Проклятие! Заключващият механизъм здраво беше замръзнал. Като ругаеше шепнешком, руснакът свали ръкавиците си. Извади запалката от джоба си и поднесе малкото газено огънче към мястото на заключване. Изгори пръстите си и пак изруга нещо, мърморейки, после отново пробва да отключи. Упоритият механизъм неохотно поддаде.

Нямаше ги. Снимките на целите и картите. Заповедите за действие. Бордовият дневник на политкомисаря, инструкциите за непредвидени ситуации и планът за действие на екипажа след мисията — всичките бяха изчезнали.

Смислов пак заключи вратата на касата, утъпка и заглади снега върху нея, като се опитваше да заличи следите от своето вмешателство. Изправи се и отново сложи ръкавиците си, а мислите му препускаха. Всичко беше изчезнало. Цялата документация на мисията. Така и трябваше да бъде. Политкомисарят на „Миша 124“ е имал заповед да унищожи и последното парченце от доказателствата относно мисията на бомбардировача от Събитието на пети март.

Но на политкомисаря е било заповядано да унищожи също и самолета, и неговия товар. Термитните запалителни устройства в бомбения отсек бяха доказателство, че тъкмо това е правел, когато са го прекъснали. Но какво е станало с документите? И тях ли са му попречили да унищожи?

И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?

Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата — стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.

Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.

Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.

— Хей, майоре, добре ли си там, горе? — отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.

— Да, подполковник — отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. — Просто… си изпуснах запалката.

 

 

Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха — единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.

На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване — свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.

Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.

— Нещо да докладваш, сержант?

— Нищо важно, лейтенант — изсумтя мъжът зад визьора. — Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.

— Дай да погледна — каза лейтенант Томашенко.

Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.

— Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета — измърмори Томашенко. — Това поне е нещо.

Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.

Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.