Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (15)

14

Кодиак, Аляска

„Лонг Рейнджър“ се плъзна в пристанището на Кодиак, а обраслите със смърчове склонове на планината Баромитър се оглеждаха във водите на залива Сейнт Пол. Като завиваше косо между траулерите, струпани по доковете на рибарския пристан, хеликоптерът се насочи към базата на бреговата охрана. Американският кораб „Алекс Хейли“ стоеше закотвен до кея на базата. Големият ледоразбивач беше готов да ги приеме. Неговият собствен хеликоптер беше свален и вратите на хангара му зееха отворени. Човек с палка стоеше на палубата откъм кърмата върху площадката за хеликоптери, за да ги качи на борда.

„Хейли“ беше единак, единствен по рода си сред бялата флотилия на бреговата охрана. Здрав и непоклатим бивш военноморски спасителен кораб, той изпълняваше задължения и като налагаща закона напаст върху огромната рибарска „флота“ на остров Кодиак, и като неин милостив ангел спасител. Плаващ по примера на легендарни предшественици като „Беър“ и „Нортлънд“, той представляваше закона на север от Алеутските острови. Освен това с мощните си двигатели и укрепен за лед корпус той беше един от съвсем малкото кораби, които се осмеляваха да щурмуват Северозападния пасаж посред страховитата зима.

Ранди предпазливо спусна „Лонг Рейнджър“ на борда, като компенсира ефекта на земното влияние, докато внимателно се промъкваше над палубата на кораба. Понтоните се отъркаха в черната зърниста настилка с високо сцепление и тя спря подаването в двигателя. Докато воят на турбините затихваше, Смит и неговите хора се наслаждаваха на абсолютната стабилност на корабната палуба. После екипажът от авиацията на кораба се наведе под замиращата роторна арка и от търбуха на хангара се приближиха двама офицери в шумолящи светлокафяви дрехи.

— Подполковник Смит, аз съм капитан Уил Джоргансън — Издръжлив и як като кораба си, Джоргансън беше здрав, оплешивяващ мъж на средна възраст с напрегнати, повехнали от морето сини очи и силно ръкостискане. — Това е лейтенант Грундиг, моят помощник-капитан. Очаквахме ви. Добре дошли на борда на „Хейли“.

— Нямате представа колко се радваме, че сме тук, капитане — отвърна Смит с известна ирония. След тясното, затворено пространство на хеликоптера откритото небе и довятата от вятъра волност на тази площадка му се сториха чудесни.

— Това е моят помощник-ръководител в екипа — професор Валентина Метрас. Моят пилот — мис Ранди Ръсел, и моята руска връзка — майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Руската федерация. Имам два въпроса, на които трябва веднага да отговорите, капитане. Първият и най-важен е: колко бързо може да задвижите този кораб и да тръгнете на север?

Джоргансън се навъси.

— По разписание отплаваме утре сутринта в шест часа.

— Не попитах кога е планирано да отплаваме — каза Смит и погледна капитана в очите. — Попитах колко бързо може да тръгнете.

Погледът на капитана на ледоразбивача стана още по-мрачен.

— Страхувам се, че не разбирам, подполковник.

— Аз също, капитане. Затова трябва да се махнем оттук веднага. Разчитам, че сте получили специални нареждания от командира на Седемнайсети район на бреговата охрана, касаещи моите пълномощия в тази мисия при определени обстоятелства?

Джоргансън настръхна.

— Да, сър.

— Тези обстоятелства са налице и аз се позовавам на своите пълномощия. А сега кажете колко бързо можем да отплаваме?

Джоргансън наистина беше получил своя пакет със запечатани нареждания, касаещи евакуацията на остров Уензди и подписът с две звезди отдолу беше изключително впечатляващ.

— Корабът е пълен с гориво и зареден с провизии, подполковник. Имам хора на сушата, които трябва да повикам, а екипажът на машинното отделение ще има нужда от време да загрее инсталацията. Един час, сър.

Смит кимна.

— Много добре, капитане. Вторият ми въпрос обяснява причината за всичко това. Хората ви на борда по поддръжка на авиацията подготвени ли са да оценяват и ремонтират повреди на летателни машини при бойни действия?

Това окончателно разтърси стоицизма на Джоргансън.

— Повреди при бойни действия?

Смит кимна.

— Точно така. Докато пътувахме към вашия кораб, някой стреля по нас и се опита да ни свали. Над Пасажите пътя ни пресече лек самолет, оборудван с военен клас радиозаглушител и картечница. Ако не беше блестящата идея на майор Смислов и отличният пилотаж на мис Ръсел, сега щяхте да отплавате в търсене на свален хеликоптер.

— Но…

— Не знам, капитане — търпеливо повтори Смит. — Но някой явно се опитва да попречи на екипа ми да стигне до остров Уензди. Мисля, че сме длъжни да се доберем до там колкото се може по-бързо.

— Ще се погрижим за това, сър — кимна Джоргансън, а професионалното му спокойствие се възвръщаше. — Същото се отнася за хеликоптера ви. Каквото трябва, ще бъде направено.

Той се обърна към чакащия помощник-капитан.

— Господин Грундиг, повикайте обратно всички членове на екипажа и направете всички приготовления за отплаване. Незабавно! Поставете своята морска и котвена вахта и кажете на главния механик Уилкирсън, че ще бъде готов да завърти валовете след четиридесет и пет минути!

— Слушам, сър! — Помощникът изчезна през една херметическа врата в боядисания с бяло салон на горната палуба.

Командирът на бреговата охрана отново погледна към Смит.

— Имате ли някакви инструкции за доктор Троубридж, подполковник?

— Троубридж? — Смит затърси името из паметта си.

— Да, сър, той е директорът от разстояние на университетската изследователска програма на Уензди. В момента е настанен в „Кодиак Ин“. По план трябваше да тръгне с нас за възстановяване на експедицията.

Сега вече Смит си спомни името и разгледа възможностите. Доктор Розен Троубридж беше в списъка като председател на организационния комитет за научната програма на остров Уензди — той набираше средствата и беше университетски администратор, а не изследовател. От една страна, той щеше да бъде още едно усложнение в ситуация, която и без това все повече се усложняваше.

От друга страна, той можеше да се окаже полезен източник на информация за хората, базата и обстановката на Уензди.

— Ако успее да пристигне до времето, в което ще сме готови да отплаваме, може да дойде.