Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (52)

51

Над Северния Ледовит океан

 

— Тук „Черен кон галоп“ вика всяка станция на остров Уензди. „Черен кон галоп“ вика станцията на остров Уензди. Чувате ли ме?

Майор Зондърс беше повторил позива толкова пъти, че той беше изгубил смисъл за него. Бяха завършили последното си скачване с танкера и в товарния отсек на „Оспри“ десантниците и специалистите по ядрени, химически и биологични оръжия затягаха ремъците и правеха последна проверка на екипировката си. Скоро щяха да стигнат своя обект. За първи път от много дни радиочестотите бяха чисти от магнитни смущения. Но Зондър започваше да подозира, че там няма никой, който да отговори.

— Тук „Черен кон галоп“…

— „Черен кон галоп“, тук пункт остров Уензди — ясно пропука отривист, делови глас в слушалките на Зондърс. — Тук подполковник Джон Смит. Кодово име Шифър Венгър Пет. Чувате ли ме, „Черен кон“?

Палецът на Зондърс блъсна бутона върху джойстика на предавателя.

— Чуваме ви, подполковник, много добре. Ние сме вашата мобилна ударна команда. Каква е вашата ситуация?

— Излетяхме от остров Уензди и в момента сме във въздуха. Ситуацията на острова е критична и нестабилна. Какво е вашето приблизително време до пристигане, „Черен кон“, и имате ли прикрепени бойни ресурси?

— Ние сме приблизително на двайсет и пет минути от Уензди. Нямаме бойни средства; разполагаме само с кран и танкер.

— Това няма да ни донесе нищо добро тогава — отговори гласът. — Информираме ви, че остров Уензди трябва да се счита за потенциално гореща зона за кацане. Вражеските елементи може да включват руски спецназовци. Освен това ви уведомяваме, че основният товар е потвърден. Повтарям, основният товар е потвърден. Също така основният товар е извън острова и се извозва с товароподемна примка от „Мил 26“, който е Мери… Индия… Лима… две… шест, тежкотоварен хеликоптер „Хало“, канадска гражданска регистрация, Голф… Кило… Танго… Алфа. Сега „Хало“ се насочва на юг-югоизток от остров Уензди с приблизително деветдесет възела. В момента ги преследваме. Изискайте незабавно изстрелване на изтребител. Нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена. Повтарям, нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена!

— Разбрано, пункт Уензди. Ще предадем искането за изтребител, но ще отнеме известно време. Дори на реактивните самолети им трябват два часа, за да стигнат толкова далеч.

— Прието, „Черен кон“, разбрахме. — В отговора имаше фатализъм. — Ще направим каквото можем, докато дойдат тук.

 

 

Антон Кретек надникна от кабината за управление на крана от лявата страна на „Хало“. На два метра под огромния хеликоптер ромбовидният контейнер бавно се завъртя в края на своето тежко въже „Кевлар“. Разкъсани кабели и част от тръбопровод като дрипи се вееха от двете страни на сребристия резервоар, а товароподемната примка не беше толкова подсигурена, колкото е необходимо, но перлата беше открадната от стридата.

Това беше мъчна, немарлива акция, но какво значение имаше? Беше последната. Беше му струвала няколко от най-добрите му хора, включително и командира на състава, но може би така беше най-добре. Михаил така или иначе трябваше да бъде ликвидиран в подходящ момент. Той просто знаеше твърде много. Сега беше съвсем подходящо време да приключи с това.

Разбира се, имаше шанс да го заловят на острова, а той беше наясно с останалата част от операцията за отърваване от антракса, но Кретек се беше подготвил дори за тази възможност.

А оставаше и неотмъстената смърт на племенника му, но, пфу, проклета да е тази жена. Момчето беше мъртво. Каква полза да се безпокои за това сега?

Кретек затърси в джоба на якето си балканската марка цигари и запалката, после си спомни за наполовина празния мехур от дебела гума с реактивно гориво, който изпълваше товарния отсек на хеликоптера. Като каза на гладните си за никотин нерви да изтърпят още няколко часа, той тръгна напред от кабината на крана към пилотите.

Сапьорите и оцелелите членове на охранителните части седяха приведени на пода на товарния отсек, главите им почиваха върху коленете или се бяха изтегнали върху мехура и го ползваха като водно легло. В кабината канадският пилот беше поел контролните уреди, а неговият беларуски помощник-пилот периодично долепяше глава до наблюдателното изпъкнало стъкло в страничния прозорец на кабината и проверяваше състоянието на висящия товар.

— Има промяна в плановете — повиши глас Кретек, за да заглуши тропота на роторите. — Няма да се връщаме на траулера. Ще се обърнем директно на юг към второто депо за презареждане.

— Както кажете — отговорът на пилота беше лаконичен. — Накъде се насочваме?

— Ще ви дам GPS координатите по-късно.

— Както искате.

Кретек одобряваше този човек. Истински професионалист — не задаваше въпроси. Ако Кретек оставаше в бизнеса, щеше да помисли дали да не го задържи при себе си. Такива хора бяха полезни. Но при това положение канадецът, неговият екипаж и хеликоптерът щяха да свършат на дъното на самотно канадско езеро вместо в Хъдсън Бей.

Що се отнасяше до антракса, щеше да го остави добре замаскиран близо до път за извозване на трупи в канадските северозападни територии. След няколко месеца, след като суматохата утихнеше и след като договори продажбата на стоката, тя можеше да бъде изтеглена с камион. Това беше вторият план, за който не знаеше дори Михаил Влахович. Това означаваше да жертва и хората, които беше оставил на траулера, но така се случи. Той и от тях нямаше повече нужда. За момент устата на Кретек се разтегна в усмивка. Как го наричаха, „корпоративно съкращение“?

Търговецът на оръжие се облегна отстрани на кабината и се задържа срещу периодичната турбуленция от малката височина и пак потуши желанието си за цигара. Търговията по-скоро щеше да му липсва, но с продажбата на антракса нямаше да е разумно да продължава. Щеше да е прекалено богат, прекалено безучастен. Умният човек знаеше кога да каже стига.

Помощник-пилотът на „Хало“ изведнъж грубо изруга, докато гледаше през левия прозорец на кабината. Вече не бяха сами в небето. Успоредно на техния курс се движеше друг летателен апарат, на половин километър зад тях. Малкият светлоотразителен оранжев хеликоптер — същият, който бяха оставили на острова. Същият, който от прекалено бързане не унищожиха.

Кретек също изруга след помощника. Вече трябваше да си плаща за самодоволството.

Търговецът на оръжие се вмъкна обратно в товарното помещение. Като завъртя механизма за отваряне на аварийния изход от лявата страна, точно зад пилотската кабина, той се вкопчи за един парапет и с ритник изкърти вратата от рамката й.

— Да дойдат двама с картечници тук! — изрева той над фученето на въздушната струя. — И още по двама на всяка от другите врати. Размърдайте се, копелета! Движение!

 

 

„Лонг Рейнджър“ внимателно се придържаше към хълбока на тежкия летателен кран. Забавен от разклатения под корема му зловещ цилиндричен предмет, не беше трудно да настигнат „Хало“.

— Все едно куче преследва автомобил — размишляваше Валентина, докато оглеждаха гигантския хеликоптер руско производство. — След като веднъж хванеш проклетата машина, какво правиш с нея?

По-големият летателен апарат неотклонно продължаваше трудното си отстъпление от остров Уензди. Югоизточно на хоризонта се издигаха покритите с облаци очертания на следващата група полярни острови.

— Това не е хубаво, Джон — продължи тя и опря колене в пода до отворената странична врата. — Ако той се спусне на пределно ниска височина из архипелага, линията за далечно радарно проследяване никога няма да успее да го прихване сред плетеницата от острови и протоци. Ще е сляп късмет, ако изтребителите успеят да го намерят.

— Знам. Затова трябва да останем с него.

Ранди погледна назад през пилотската седалка.

— Само да ти кажа, Джон, че нямаме чак толкова голям запас от гориво.

— И това го знам.

Пак нямаха достатъчно възможности, а всяка минута и миля ги отвеждаше все по-навътре в заледената пустош на архипелага Кралица Елизабет, все по-далеч от съюзници и помощ.

— Внимавай! — възкликна Валентина. Във фюзелажа на „Хало“ внезапно се беше появил черен правоъгълник, а изкъртената врата се въртеше из въздуха надолу към паковия лед. — Отваря бойниците!

През отворената врата затанцуваха искри от пламък на дула и струйки дим се понесоха край хълбоците на тежкия кран. Ранди отговори, като рязко дръпна „Лонг Рейнджър“ встрани. Като се издигна и се наклони, тя постави своята по-малка, по-подвижна машина отгоре и зад защитата на хеликоптерните перки, като установи такава позиция, че стрелците на Кретек да не могат да стрелят, без да повредят собствените си ротори.

Под тях „Хало“ мудно се промъкваше, сякаш слон размахва бивните си към дебнещия го лъв, а контейнерът се олюляваше като махало в края на въжето.

— Няма ли да е чудесно, ако просто им се изплъзне и вземат, че го изтърват? — отбеляза Валентина.

— Хубава мисъл, но не можем да разчитаме на това — отвърна Смит. — Ранди, какви са шансовете ни да простреляме един от техните двигатели?

Блондинката поклати глава.

— Изобщо не са добри! Този хеликоптер е изработен по руски военни спецификации. Той е летящ танк, проектиран да поема много поражения в битка.

— Трябва да има някакво уязвимо място! — настояваше Смит.

Ранди навъсено се замисли.

— Може би стягащата гайка, която крепи главния ротор към хеликоптера. Ако успеете да прекъснете тягата на осовата предавка или да отчупите шарнирна връзка на перка, това може да свърши работа.

— Вал, пушката е твоя. Какво мислиш?

Историчката погледна с подозрение своя стар уинчестър.

— Не знам. Калибър .220 „Суифт“ е отличен убиец на хора, но не става за поразяване на техника. Има прекалено голяма скорост, но недостатъчно проникване.

— Можеш ли да го направиш? — настоя Смит.

— Поне мога да опитам. Обаче не обещавам. Ранди, закарай ни колкото можеш по-близо и по-стабилно.

Тя се намести на пода за стрелба от легнало положение. Като уви ремъка на модел 70 под лакътя си, тя се прицели през страничната врата, долепена до мерника.

 

 

Наредени почти един върху друг, „Лонг Рейнджър“ и „Хало“ се носеха с грохот в полярното небе, сякаш врана безмилостно тормозеше лешояд. В пилотската кабина на „Хало“ подът под краката на Кретек злокобно се олюляваше, а дъгообразното клатене на контейнера в края на въжето силно придърпваше летящия кран.

— Те стрелят по нас! — изрева контрабандистът в ухото на пилота. — Направи нещо! — Заради зейналите аварийни изходи във вътрешността на големия хеликоптер беше настанала бъркотия от бученето на вятъра и писъка на двигателите.

— Не мога да направя маневра с окачен товар — извика в отговор пилотът. — Единственият начин да ги избегнем е като прережем въжето!

В ръката на Кретек се появи автоматичен пистолет.

— Само опитай и ще те убия.

Както пилотът на „Хало“ добре знаеше, заплахата не беше фиктивна. Но заплахата, която идваше от онази щръклица с перки, също не беше фиктивна. В горната част на фюзелажа се чу удар от куршум и стържене.

— Издигай се, копеле! — сопна се Кретек. — Качи се над тях, за да им отвърнем!

Със стиснати зъби пилотът изви своя лост за управление на максимална бойна мощност, като натовари газовите турбини „Тумански“ до техния предел и изстреля показателите на тахометрите и температурните нива до червените им зони.

 

 

Ранди Ръсел накара „Лонг Рейнджър“ да танцува, като поддържаше неговата позиция и дистанция от тромавия „Хало“, сякаш беше свързан с него чрез невидим теглич. Пазеше се зад невидимия щит на роторното поле и отказваше да стане мишена на вражеската артилерия.

Валентина Метрас също стигна до предела на своите умения. С изкривени устни, озъбена от напрежение да се концентрира, тя работеше с модел 70 като с автомат, проследяваше целта, дърпаше затвора да изхвърли празните гилзи и стреляше мигновено, щом картината във визьора се нормализираше. Три пъти направи пауза, за да зареди нови патрони в пушката, но щом изпразни третия пълнител, тя свали оръжието, като клатеше глава.

— Не е добре, Джон — извика тя. — Улучвам, но проклетите куршуми просто се пръсват, щом ударят. Скоростта е много голяма. Няма да стане.

— Какво друго можем да опитаме?

Тя погледна нагоре към него от пода.

— Ще опитаме с пилотите. Макар че и там има същия проблем със скоростта и проникването. Първо ще трябва да гръмна предното стъкло и после да стрелям през дупката, за да стигна до хората.

— Ако това са възможностите ни, да действаме.

— Има още един проблем. — Тя пъхна ръка в джоба на якето си. Когато пак я извади и отвори пръсти, в дланта на ръкавицата й блещукаха три тънки, островърхи патрона. — Това е всичко. После кранчето секва.

— Както казах, щом това са възможностите ни… Ранди, вдигай ни нагоре.

Тя беше дочула разговора.

— Ще трябва да се спусна под роторната арка, за да ти дам линия към целта в пилотската кабина. Ще започнат да ни обстрелват.

— Пак ще повторя — ако това са възможностите ни…

 

 

— Къде са те? — попита пилотът на „Хало“, като гледаше в огледалата за странично виждане. — Къде отидоха проклетниците?

— Не знам. — Помощник-пилотът се извъртя на седалката си и се втренчи през наблюдателното стъкло. — Спуснали са се зад нас.

— Какво има? — обади се Кретек над рамото на пилота.

— Не знам — кратко отвърна пилотът. — Връщат се на шест часа от нас. Опитват нещо.

Тогава усети вибрациите през контролните си уреди — втора ударна роторна струя се обърка с неговата. Над пилотската кабина надвисна сянка и понтоните на „Лонг Рейнджър“ внезапно прехвърчаха на някакви си метри над тях в полегато, ускоряващо пикиране. Като се изтегли на около шест метра напред, малкият хеликоптер се наклони във въздуха и показа своята отворена странична врата на „Хало“.

— Какво по…

Лявата страна на предния прозорец в кабината избухна в градушка от парченца стъкло. Помощник-пилотът изкрещя несвързано и сграбчи нарязаното си лице. После викът му внезапно секна — втори смъртоносно прецизен куршум улучи беларусина в гърлото и почти го обезглави.

Инстинктите на боец взеха надмощие и пилотът застопори контролните си уреди. Носът на „Хало“ се извъртя — тромаво, но достатъчно бързо, за да мине третият куршум покрай рамото му, а не да улучи главата.

„Хало“ продължи своя безумен завой, като се тресеше, роторите му щяха да блокират заради загубата на скорост. Пилотът чуваше как стрелецът на вратата бълва откоси в отговор на нападението, а той самият се бореше с общото управление на стъпката и цикъла, като се опитваше да не напряга повече опасно претоварената конструкция на „Хало“. Ръката му се премести към Т-образната дръжка за аварийно откачане на примката.

— Не! — Дулото на пистолета на Кретек се заби в гърлото на пилота. Освирепял като подгонен глиган, търговецът на оръжие се напъха между пилотските седалки, а лявата му ръка беше станала на кървава пихтия от свръхскоростния куршум, който не улучи пилота. — Не!

 

 

Ранди неотклонно удържаше хеликоптера, докато не чу как пушката на Вал изстреля последния патрон. Големият „Хало“ се обръщаше към тях като кораб и показваше широката си странична част, а от отворите му се сипеше дъжд от автоматична стрелба. Куршумите на автоматите надупчиха едната страна на „Лонг Рейнджър“. Предното стъкло също беше осеяно с дупки; Ранди вдигна скоростта и се гмурна под летящите куршуми.

В товарния отсек Смит заклещи едната си ръка около подпора за седалка, а другата около Валентина, защото мощното извъртане заплашваше да ги изхвърли и двамата от потапящия се хеликоптер. За част от секундата успяха да видят как резервоарът с антракс бясно се люлее в края на въжето и се заканваше да връхлети върху тях като чука на бог Тор. После се разминаха с него и се гмурнаха невредими отдолу и под „Хало“.

Смит подаде глава на въздушния поток от винта, като следеше съдбата на ударения летящ кран и се надяваше, молеше се да види как въжето на примката се къса или големият хеликоптер с въртене пада от небето. Няколко пълни с оптимизъм секунди „Хало“, изглежда, наистина се олюля и беше на косъм да изгуби управление. После се стабилизира и възстанови своето безжалостно бръмчене на югоизток.

По-отдалечените острови на архипелага сега се простираха съвсем наблизо.

Ранди се завъртя зад по-големия хеликоптер още веднъж, като се издигна да заеме позиция. Когато извика към тях, тонът й беше безгрижен.

— Не знам за вас, приятели, но на мен ми е достатъчно. Сега просто ще се кача там и ще лепна единия понтон в роторите му. Ще се приземим малко накривени, но няма нищо.

Това беше обичайното изявление на камикадзе. Ако пробиеха ротора на „Хало“ с един от плувците на „Рейнджър“, наистина щяха да довършат започнатото. Но шансове „Лонг Рейнджър“ да оцелее в последващата кинетична експлозия и разхвърчаните изпочупени парчета от перките почти не съществуваха.

Ранди знаеше това много добре. А също Валентина и Смит. Чернокосата историчка иронично му се усмихна и леко го смушка в рамото. Такава им беше професията. На първо място винаги работата, и то да си свършат работата. Оцеляването не беше задължително, особено ако от това зависеше животът на хиляди други.

Нямаше смисъл да протакат въпроса. Ранди отново беше заела позиция отгоре и зад тромавия „Хало“, стабилизирана за удар. Преди да даде команда, Смит за последно се огледа из вътрешността на „Лонг Рейнджър“, като търсеше някакво средство, някаква възможност, която може да е пропуснал.

Там просто нищо не беше останало. Само големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване и полупразната раница на Смит, от която висяха няколко примки от доста използвани алпинистки въжета.

И тогава Джон Смит се усмихна. С напрегната, безрадостна, варварска усмивка.

 

 

— Какво правят сега? — Ставаше все по-трудно да надвикват двигателите. Кретек усети как слабостта го завладява. Грубият турникет на раздробената му ръка само забавяше нарастването на локвата кръв в краката му.

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева в отговор пилотът и хвърли пълен с копнеж поглед на ръчката за освобождаване от товара. — Пак висят зад нас.

— Поддържай курса. — Кретек се затътри обратно към кабината на крана в средата на хеликоптера. Хората му се притискаха сгушени до отворените врати и той усети погледите им върху себе си. Започваха да се провалят; почваха да се страхуват от смъртта повече, отколкото се страхуваха от Антон Кретек. И самият Кретек също усети първата сянка на този страх.

Как можеше да го победи човек, наречен Джон Смит?

По някакъв начин търговецът на оръжие знаеше, че се е върнал точно водачът на американския екип от остров Уензди. Мъжът, за когото професорът от колежа беше разказал, но с когото той, Кретек, никога не се беше срещал лице в лице. Кой беше той? Кой беше този анонимен човек с банално име, че да слага край на толкова много мечти и планове?

Изтощен от болка, Кретек се довлече в заобиколената от стъклени стени кабина на крана и погледна назад.

Ето къде е! „Лонг Рейнджър“ пак беше качен почти върху тях и пикираше като нападащ ястреб. И този път от по-малкия хеликоптер нещо висеше.

Сякаш имитираше „Хало“ и неговия окачен на примката антракс, на въже под един от понтоните на „Лонг Рейнджър“ се люлееше сребриста метална кутия. А към страничната врата на „Рейнджър“ беше привързан мъж, който спускаше въжето от ръба. Кретек остана с впечатлението за тъмна коса, сплескана от струята на ротора, и сурови, фино изваяни черти с присвити, напрегнати очи, които пронизваха разстоянието между двамата като студен, синкав гибелен лъч. Значи това беше Смит. Това беше неговият екзекутор. От Кретек се изтръгна безмълвен вик на отрицание, гняв и ужас.

 

 

Тежкият куфар с оборудване се спусна в роторния вихър на „Хало“. Смит усети как краят на алпинисткото въже се изплъзна изпод ръкавиците му, когато върхът на една от перките смачка куфара и го изхвърли настрани.

Смит се търколи обратно в товарното отделение на „Лонг Рейнджър“, а Валентина му помагаше да се провре през страничната врата.

— Ранди — изкрещя той. — Да се махаме оттук!

 

 

Свирепа, шумна вибрация удари като с пневматичен чук конструкцията на „Хало“, докато Кретек се тътреше обратно към пилотската кабина. Пилотът се бореше с омазаните с кръв контролни уреди, мъртвият му помощник продължаваше да го гледа, а почти откъснатата му глава язвително се поклащаше.

— Това е! — изкрещя пилотът. — Трябва да изхвърлим товара и да се приземим!

— Не! — прибягна Кретек до заплахата на своя насочен пистолет. — Продължавай нататък.

— Ти си тъп кучи син! Току-що получихме фатален удар в перката! Целият шибан роторен механизъм се разпада! Ако не кацнем сега, всички ще пукнем!

Пилотът сграбчи ръчката за освобождаване от товара, а Кретек използва последните си сили да смаже с приклада на оръжието си посягащата ръка.

— Не!

Тогава времето за дебати свърши. Изтерзаната трансмисия на „Хало“ гръмна като куршум на гаубица. Центробежната сила запрати почти двуметровите ротори като летящи остриета на мечове и „Хало“ се прекатури и започна гибелното си гмуркане. Белият лед и черната вода на пака отдолу изпълниха натрошеното предно стъкло, щом носът се стовари върху тях.

Антон Кретек изпищя като животно в капан и точно това беше. Като изпразни пистолета си в пилота, той отказа на канадеца една или две секунди повече живот.

 

 

Те гледаха как от двигателните отсеци на „Хало“ изригват пушек и електрически искри; после роторният механизъм се разпадна, разпръсна се и масивният хеликоптер доби летателната динамика на чекмедже.

Като се катурна на носа си, хеликоптерът полетя право надолу към морския лед. Без гравитационното напрежение от въжето на примката резервоарът с биоагента сякаш плаваше до пропадащото негодно тяло на тежкия кран. Осакатената машина и нейната метална кутия на смъртта се сплетоха в общ танц, бавен като насън.

После се удариха, а от огромната дупка, пробита в леда, изригна и се разрасна гъба от черни и алени пламъци.

— Какво ще стана с антракса, Джон? — попита Валентина, като гледаше огнената топка.

— Пламъци и морска вода — отвърна Джон. — Не можем и да мислим за други, по-пагубни унищожители на спорите.

— Значи, това е?

— Това е. — Смит погледна напред в пилотската кабина. Гърлото му беше продрано от викане, а дробовете му горяха от студа. Щом запасите му с адреналин изгоряха, той внезапно почувства болезнените контузии от ледения водопад миналата нощ. Ставаше все по-трудно да изрича думите. — Ранди, мислиш ли, че можеш да намериш „Хейли“ оттук?

— След като радиостанциите работят, не би трябвало да е такъв проблем.

— Тогава ни заведи обратно до кораба. Някой друг може да събере останалото на Уензди.

— Разбрано!

Смит затръшна страничните врати и се срина с гръб, опрян на пилотските седалки. Без да иска, очите му се затвориха и той само смътно усещаше топлината до себе си: Валентина леко беше опряла глава на рамото му.