Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (48)

47

Глетчерът в седловината

Като пропълзя в гърлото на пещерата, руският специалист по взривни устройства разгледа тавана от застинала лава и експлозивите, които беше заложил, като по два пъти провери местата им. Беше получил изрични заповеди. Трябваше да взриви входа по начин, наподобяващ вида на естествено скално срутване. Беше интересно техническо предизвикателство, особено разбъркването на отломките, така че скалите, които нямат следи от взрива, да гледат навън. Не можеше да остави забележими химически следи. Лейтенант Томашенко твърдо настояваше на това, а днес не беше подходящ ден да проваля взводния си командир.

Доволен, сапьорът коленичи и нагъна електрическа взривна капсула към края на оплетения сноп фитили. Някои от тях водеха до експлозивите над главата му; други се проточваха по-дълбоко в пещерата под планината.

Павел Томашенко усети как студената пот се стича през средата на гръбнака му под якето. Знаеше, че е само отчасти заради златния диск на слънцето, който туптеше на южния хоризонт. Беше на ръба да провали мисията си. Като хокеен вратар, който вижда как шайбата се плъзва отвъд неговия обхват, можеше само да опита да се протегне и да достигне този последен, критичен милиметър.

Той, неговият радист и вторият член от групата сапьори стояха отвън на глетчера, на около петдесет метра от гърлото на пещерата, която екипажът на „Миша“ беше използвал за спасителен подслон, а американците — за крепост.

Дори да стоят на открито върху глетчера посред бял ден, означаваше, че признават безизходното си положение. Както всеки друг отряд командоси, спецназовците обикновено действаха със спотайване и прикритие. Но Томашенко беше изгубил и прикритието на нощта, и на лошите метеорологични условия спрямо по-критичния фактор на времето. Сега трябваше да действа решително и да използва остатъците, с които разполагаше. С проясняването на небето външният свят щеше да стигне до остров Уензди.

— Успя ли да се свържеш с подводницата? — сопна се Томашенко, после мълчаливо се укори, че си е изпуснал нервите. Ако неговият радист беше успял да установи връзка, веднага щеше да докладва.

— Не, лейтенант — отвърна безчувственият якут, надвесен над своя тактически предавател. — Вече няма никакви смущения, но няма и отговор. Сигурно не са намерили пукнатина в леда за антената.

— Така да бъде — Томашенко насили гласа си да звучи нормално. — Ще опитаме пак през обедното разписание. — Така беше по-добре. Щеше да му даде два допълнителни часа да разчисти бъркотията и да прикрие провала си. — Свържи ме с отряд „Бяла птица“.

— Веднага, лейтенант.

Да използват радиото толкова безразборно беше друг знак за бедствието, както и разделянето на оскъдния състав. Но всъщност Томашенко нямаше избор. Трябваше да оправи нещата тук, при останките на самолета, а едновременно с това — да намери и ликвидира онези проклети американски агенти!

В основата на Източното възвишение старшият сапьор се появи от гърлото на пещерата. Като влачеше детониращия проводник след себе си, той се оттегли през огряната от слънцето повърхност на глетчера към временния команден пост на Томашенко. Вторият сапьор взе детонаторната кутия от шейната с експлозивите и почна да я настройва.

— Лейтенант, водачът на „Бяла птица“ е на линия.

Томашенко отметна качулката на якето си. Надвеси се до радиста и пое слушалките и микрофона.

— Бяла птица, тук Червена птица. Докладвай!

— Червена птица — прошепна през слушалките промененият от връзката глас. — Нямаме контакт. Претърсихме южните склонове и главните утъпкани пътеки за втори път. Няма и помен от тях. Не са на глетчера и не са се спуснали долу от тази страна на хребета. Сигурно са слезли от северната страна, лейтенант.

Същото спускане, за което предишната нощ Томашенко беше казал, че е невъзможно.

— Много добре, Бяла птица — рязко каза той в слушалката. — Започвайте претърсване в западния край на острова и при научната станция. При контакт нападайте. Скоро ще се присъединим към вас. Червена птица, край.

— Разбрано. Изпълняваме. Бяла птица, край. — Томашенко подаде обратно слушалките и микрофона.

Американците сигурно се бяха насочили към станцията. Нямаше къде другаде да отидат. Ако беше така, значи още имаше шанс да ги пипнат и ликвидират. Дори ако това му костваше още една трета от състава, тайната на Събитието от пети март щеше да бъде запазена.

Групата на сапьорите вече беше свързала захранването на зарядите с детонаторната кутия и електричарят раздвижваше ключето.

— Готови сме за взрив, лейтенант.

— Давайте. Издухайте я.

Сапьорът сложи облеченият си в ръкавица палец върху взривния бутон и се поколеба, като погледна през рамо към взводния си командир.

— Лейтенант, тези хора в пещерата… Сержант Виляйски и нашите хора. Не трябва ли да кажем нещо… някоя дума?

— Мъртвите са глухи, сержант. Огън!

Индукторът на детонаторната кутия изсвистя и дълбоко в недрата на пещерата се чу оглушителен грохот. Натрошиха се десет хиляди тона базалт, разместиха се и си намериха ново място, запечатвайки екипажа на „Миша 124“ и четиримата загинали от спецназовския взвод във вечността на черната скала. За кратко от гърлото на пещерата изригна лава на прах, но веднага беше затрупана от пороя лед и сняг, който прииждаше надолу от страната на Източното възвишение и заличаваше последните следи. Дори онези, които бяха влизали в тунела, прокопан от лавата, щяха много трудно да го намерят пак.

След като снежната мъгла от лавината се разнесе, водачът на сапьорите проговори с равен глас:

— Вашите заповеди, лейтенант?

— Прибирай детонаторното захранване и да се изнасяме. Искам да се присъединим към групата на търсачите възможно най-скоро.

Сапьорът посочи към останките на „Миша 124“ на половин миля от другата страна на седловината.

— Ами самолетът?

— Оставяме го както си е. Американците знаят за него и ако го взривим сега, само ще повдигне още въпроси. Да тръгваме!

В този миг радистът замръзна. Той килна глава и притисна слушалките по-близо до главата си.

— Лейтенант, чувам сигнал от цикъла на предавателя! Това е радиостанцията за проследяване, която носеше майор Смислов!

Томашенко се надвеси над рамото на радиста.

— Сигурен ли си?

— Това е същата честота и същата кодова комбинация. Трябва да е неговото устройство.

— Определи местоположението! — Смислов сигурно още беше жив и вероятно им указваше пътя до своите похитители. Щом радистът включи радарната линия за определяне на посоката в своя уред, Томашенко приклекна на леда. Разгърна карта на острова и приготви компас и правоъгълна линийка от комплекта с картите.

— Местоположение на сигнала приблизително два шест шест градуса! Сила на сигнала пет!

Моливът на Томашенко изскърца през картата. Малко по на югозапад. Това местоположение поставяше Смислов или на върха на Източното възвишение, или на южния бряг между тази позиция и научната станция. Значи беше научната станция! При сила на сигнала пет вероятно беше на разстояние около шест километра. Може би късметът на Томашенко се връщаше.

— Радист! Свържи се с водача на „Бяла птица“! Кажи му, че врагът е на южния бряг и се насочва към станцията! Кажи му да ги преследва с пълна скорост! Сержант, прибери и запечатай радиото и другото тежко оборудване, ускори крачка! Леко походно снаряжение! Само оръжия и муниции! Все пак ще пипнем тези копелета!