Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (1)

Пролог

5 март 1953 година

Арктическата част на Канада

Островът бе абсолютно необитаем. Нищо не можеше да оживее.

Нащърбеният хребет на груба, обрулена от бурите скала стърчеше от леда и мразовитите води на Северния Ледовит океан на съвсем кратко разстояние от магнитния полюс на Земята. Едва подаващ се сърп, дълъг дванайсет мили, той изтъняваше от две мили широчина в най-обширната си част до четвърт миля в заострените си краища, а в най-западния му край имаше нещо като заливче. От неговата тясна, осеяна със скални отломки крайбрежна равнина се издигаха две забележителни възвишения, свързани със запълнена от глетчер седловина.

Лишеи и няколко туфи от закърняла, прогорена от студа морска трева упорито защитаваха оскъдното си съществуване между пукнатините на камъка. По време на краткото арктическо лято се случваше на зъберите да кацнат няколко чайки и буревестници. От време на време някой тюлен или морж се измъкваше на чакълестите й плажове и рядко срещаната царствена полярна мечка стъпваше на меките си лапи като привидение сред мразовитите му мъгли.

Но в действителност тук нищо не живееше.

Островът беше една от безбройните отломки на континента, разпръснати между северния бряг на Канада и полюса. Наричаха ги с общото име архипелаг Кралица Елизабет и всеки от тях беше толкова суров и обрулен от снежните виелици, колкото и следващият.

Въпреки че представляваше огромна грамада, островът беше неизвестен и на него не беше стъпвал човешки крак. Някой инуитски ловец може и да беше зървал върховете му, подаващи се над морските изпарения на далечния хоризонт. Дори да го беше виждал, потребността да оцелее и той, и племето му беше предотвратила всяко по-нататъшно изследване.

А може би някой арктически изследовател от викторианската епоха, предприел безплодно търсене на Северозападния пасаж, е скицирал острова върху нескопосаната си карта, нахлузил ръкавици с един пръст. Ако е така, негов е бил един от изгубените в ледовете кораби, които никога не се завърнаха.

Островът и неговите сестри не участваха в разправиите на човечеството, докато не дойде времето на уместно наречената студена война. Архипелагът Кралица Елизабет беше фотографиран в края на 40-те години от американските военновъздушни сили като подстъп към изграждането на далечната радарна система за ранно предупреждение на северноамериканската въздушна отбрана. Тогава островът се сдоби с име. Отегченият военен картограф, който го добави към морските карти на света, го кръсти Уензди^[1], защото някак трябваше да се казва и защото неговото топографско измерване беше минало през бюрото му по средата на седмицата.

Не след дълго остров Уензди прие първото си посещение.

Откъм полюса, през гъстия мрак на арктическата зима, се изви внезапен силен порив на вятъра, вихрите му пищяха около върховете на острова, издухвайки снега от северната им страна, и оставяха черния базалт оголен в бурята.

Вероятно затова островът остана незабелязан, докато не стана твърде късно.

От север едва-едва долитаха звуците на мощни самолетни двигатели, които се носеха с вятъра и постепенно се усилваха. Но нямаше кой да чуе техния тътен, когато прелетяха ниско над островния бряг. Твърде ниско. Ревът на двигателите изведнъж се усили и премина в силен, безнадежден вой.

Внезапно воят секна в пронизителния, раздиращ трясък на метал, ударен в леда, а вечните ветрове триумфално запищяха.

Остров Уензди престана да е обект на тревоги за още половин век.