Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (20)

19

Остров Уензди

 

— Проби ледена сърцевина, серия М?

— Проверени.

— Проби ледена сърцевина, серия Р?

— Проверени.

— Проби ледена сърцевина, серия РА?

Кейла Браун вдигна поглед от отворения пластмасов куфар с пробите, до който беше коленичила.

— Всичките са тук, доктор Крестън — отвърна търпеливо тя. — Също като вчера.

Доктор Брайън Крестън се подсмихна и затвори бележника си.

— Имай търпение към стария човек, дете. Виждал съм господин Нещата-се-объркаха да се отбива в последния момент на много експедиции. Не бива да ставаме немарливи точно преди да си заминем.

Кейла щракна ключалките на куфара и пристегна защитния полиетиленов ремък около него.

— Разбирам ви, докторе. Не искам нищо утре да застава между мен и този толкова красив хеликоптер.

— Наистина ли? — Крестън вдигна лулата си от счупената химическа реторта, която използваше за пепелник, и леко се наведе да погледне навън през един от малките, ниско поставени прозорци на лабораторната постройка. — Всъщност по-скоро това място ще ми липсва. Подейства ми… успокоително.

За момента имаше пролука в облачното небе над острова и ниско плъзгащото се слънце беше запалило бял пожар над натрупалия сняг. Научната станция на остров Уензди се състоеше от три малки зелени сглобяеми постройки — лабораторията, спалното помещение и бараката със склада и генератора — подредени една до друга на разстояние от около трийсет метра, за да се избегне рискът от разпространение на пожар.

Създадена близо до брега на малкия замръзнал залив в западния край на Уензди, станцията беше предпазена от порива на господстващите северни ветрове от издатина в централния хребет на острова. Затова всяка от хижите с плоски покриви беше само наполовина заровена от навяванията.

Кейла Браун се изправи и изтупа колената на ски панталона си.

— Беше страхотно преживяване, докторе, и за нищо на света не бих го пропуснала, но както казват по нашите места: „Може ли вече да престанем да се забавляваме?“

Крестън се засмя.

— Ясно, Кейла. Няма ли да се качиш с екипа, разследващ катастрофата, когато пристигнат? В края на краищата ти първа забеляза останките.

Лицето на младата жена посърна.

— Не, не смятам. Мислих за това и сигурно ще е интересно, но… хората на борда на самолета може да са още там, горе. Ще пропусна тази част.

Крестън кимна. Като се облегна върху голямата работна маса в средата на лабораторията, той безгрижно започна да пълни лулата си от стопяващите се запаси в торбичката му с тютюн.

— Добре те разбирам. Може и да не е най-приятното преживяване. Но трябва да призная, почва да ми става много любопитно за този стар бомбардировач, особено като се има предвид как продължават да ни нареждат да стоим далеч от него. Карат човек да подозира, че в тази история има малко повече, отколкото разкриват.

Кейла Браун сложи ръце на кръста си и завъртя очи, издаващи женска прагматичност.

— Е, стига, докторе! Знаете какви са историците и археолозите. Мразят разни аматьори да тършуват из разкопките и да объркват нещата. На вас нали няма да ви е приятно, ако някой разхвърля пробите на сърцевините или балоните с радиосонди?

— Така е. — Крестън запали клечка кухненски кибрит. Поднесе я към вдлъбнатата част на лулата си и смукна експериментално. — Но само жена може да убие цялата загадъчност във всичко.

В този момент Иън Ръдърфорд плъзна вратата хармоника в преградната стена, която разделяше главната лаборатория от малката радиокабина, заемаща единия край на бараката.

— Получих последната метеорологична прогноза, докторе — каза той, като вдигна разпечатания лист.

— Каква е, Иън?

Младият англичанин театрално изкриви физиономия.

— Може да се каже, че е смесена. Към нас идва умерен фронт. Вероятно ще се задържи на разстояние утре, но след ден, ден и половина ще имаме формации с резки изменения.

— Колко големи формации, друже?

— Променлив северен вятър най-много до пета степен. Ниска облачност. Периодични снежни вихрушки.

Кейла отново се ококори.

— О, чудесно! Идеално време за полет!

— И това е само началото — продължи младият англичанин. — Предупреждават ни за слънчеви изригвания. Комуникациите също ще бъдат нестабилни.

— Боже мой. — Доктор Крестън въздъхна с облаче ароматен дим. — Някой да сложи чайника. Мисля, че чувам господин Нещата-се-объркаха да идва по пътечката.

— Е, хайде, докторе — ухили се Ръдърфорд. — Няма да е чак толкова зле. Плановете ще се прецакат най-много за един-два дни.

— Знам, Иън, но само си спомни кой ще ни чака на кораба. Добрият стар Троубридж Преброй-си-стотинките ще е сигурен, че аз преднамерено съм забъркал вихрушка по време на изтеглянето, само и само да надвиши той бюджета.

Някъде навън пред постройката на лабораторията се чу вик, заглушен от плътните, изолирани стени. На затрупания със сняг вход тежко изтропаха ботуши, вътрешната врата с трясък се отвори и Стефан Кропоткин влетя в лабораторията, а от арктическата му екипировка се посипаха парченца слепнал сняг.

— Доктор Хасегава и професор Гупта върнаха ли се? — изпъшка той, като отметна назад качулката на шубата си.

Крестън се изправи от ръба на работната маса и остави лулата си обратно в ретортата пепелник.

— Не, не са. Какво се е случило?

Словакът си пое дъх.

— Не знам. Изчезнаха.

Крестън се навъси.

— Какво значи изчезнаха?

— Не знам! Просто ги няма! Бяхме на южния плаж, на около три километра оттук. Професор Гупта искаше да погледне за последно степента на натрупване на леда по брега, а ние му асистирахме. Професорът ми каза да фотографирам някои от образуванията и те двамата с доктор Хасегава продължиха напред. Изгубих ги от поглед — Кропоткин пак си пое дъх на пресекулки. — Когато тръгнах след тях, вече ги нямаше.

— Да му се не види! Казах на Адаран веднъж, казах му сто пъти. Дръж хората си заедно! Имаха ли двупосочна връзка?

Кропоткин кимна.

— Професорът носеше радиостанция.

Крестън погледна Ръдърфорд.

— Чу ли нещо на местните канали?

Англичанинът поклати глава.

— Тогава сядай на приемника. Обади им се.

— Веднага! — Англичанинът изчезна през вратата на радиокабината.

Кропоткин се отпусна на една табуретка, като смъкваше тежките си защитни ръкавици. Кейла Браун неспокойно му подаде бутилка вода.

— Продължих още един километър нататък — продължи той, след като отпи. — Виках ги, но никакъв отговор. Никаква следа. Почнах да се тревожа и побързах да се върна тук. Помислих си, че може някак да са ме подминали.

— Сигурно по някаква причина са се отдалечили от брега навътре в сушата или извън нея, на някой леден нанос — посърна Крестън.

— Няма отговор на местния канал, докторе! — извика Ръдърфорд от радиокабината.

Кропоткин погледна от доктор Крестън към Кейла, а на лицето му беше изписана смесица от тревога и ужас.

— Имаше и нещо друго по-нататък от мястото, на което изчезнаха. Наполовина изяден тюлен на плажа. Убит от бяла мечка. Скорошен.

— Сигурен ли се, че беше тюлен? — попита Кейла с разтреперан глас.

Той кимна.

— Този път да.

— Дръжте се, хора. Най-вероятно напразно вдигаме шум — отривисто изрече Крестън. — Но все пак скоро ще се стъмни. Иън, ти вземи другата портативна радиостанция, а аз ще нося медицинския комплект. Ще вземем една от ръчните шейни, палатка и аварийно-спасителен комплект. Кейла, искам да стоиш до радиостанцията в случай, че искаме да кажем на „Хейли“ за проблема.

— Но… — Момичето се овладя. Не беше моментът да нервничи. — Да, сър.

Кропоткин отново си сложи ръкавиците.

— Ще взема пушката от спалното.