Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
Мистерията „Миша“ (33)

32

Глетчерът в седловината

 

Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.

— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.

Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.

— Друг фронт идва към нас.

— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?

— Не, благодаря.

Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.

Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.

Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.

— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.

— Защо не?

— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.

— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.

— А майка ти?

— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.

Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.

— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…

— Разбирам. И как стигна до там?

Тя го погледна, замислено стиснала устни.

— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?

Смит повдигна рамене.

— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.

— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.

Тя погледна накриво Смит.

— Да кажем, че най-малкото съм израснала с някак по-различен мироглед от нормалния.

Той наведе глава и кимна в знак на благодарност.

— Разбирам как е могло да се случи това.

— Баща ми обичаше историята и се интересуваше как се е стигнало до сегашното положение на нещата — продължи тя. — Казваше: „За да научиш къде отиваш, трябва да знаеш откъде си дошъл.“ Той ми вдъхна тази обич и в колежа специализирах световна история. Докторантурата ми беше със заглавие „Ръбът на острието: технологиите за въоръжаване като водеща сила в обществено-политическата еволюция“. По-късно я разширих и написах първата си книга.

— Темата е впечатляваща.

— О, да, и е доста актуална — гласът на Валентина придоби лекторски ентусиазъм. — Помисли колко различна можеше да бъде днес Европа, ако английският лък категорично не беше доказал, че превъзхожда френския арбалет в битката при Аженкур. Или как щеше да се развие Втората световна война, ако японците не бяха усъвършенствали покривалата, пускани в плитки води за своите въздушни торпеда, което позволява атаката на Пърл Харбър. Или как Съединените щати никога нямаше да съществуват, ако британската армия беше взела на въоръжение пушката с магазин в задната част на цевта на майор Фъргюсън по време на Войната за независимост…

Смит тихо се засмя и вдигна ръката си, облечена в ръкавица.

— Приемам доводите, но още се интересувам от твоята история.

— Ох, извинявай, рефлекс на Павлов. Във всеки случай, след като станах доктор, открих, че не мога да получа свястно преподавателско място. В определени кръгове моите виждания се смятаха за нещо като политически некоректни. И за да отложа гладуването, станах експерт по автентичността, оценител и доставчик на редки и исторически ценни оръжия за музеи и частни колекционери. Оказа се твърде доходна професия и аз тръгнах да скитам по целия свят, като преследвах различни находки за моите клиенти. Накрая станах куратор на оръжейната колекция „Сандовал“ в Калифорния.

— Чувал съм за нея. Но как дойде тук? — кротко я подтикна Смит, като потупа магазина на насочената си карабина върху пода на пещерата.

За миг тя прехапа леко устната си, а дълбоко в очите й се четеше погледът назад във времето.

— Това е… малко по-езотерично. Сигурно вече си се досетил, аз съм твърд привърженик на философията „ако си струва да се направи, си струва да се престараеш“.

— Имах някакви подозрения — усмихна се Смит.

— Докато вървеше обучението ми, открих, че не ми е достатъчно просто да уча за оръжията. Исках да разбера как да ги използвам, да видя и усетя как се прилагат — продължи тя. — Изучавах фехтовка и кендо. Усвоих уменията на ловките стрелци от Дивия запад от шампионите на Обществото по неавтоматична стрелба. С подкупи се добрах до филипинските затворнически килии, за да обсъждам техники с майсторите на ножа пеперуда — балисонг. Преди да умре преждевременно, седях в краката на легендарния Бялото перо, големия снайперист от морската пехота сержант Карлос Хачкок, и учих точна стрелба по време на бой. Огнестрелни оръжия, ножове, експлозиви, тежки военни оръжия: научих се как да ги изработвам, да ги поддържам и да ги използвам. Всичко — от каменната брадва до водородната бомба.

Тя вдигна ръка от механизма на модел 70 и сви пръстите си, скрити в черните ръкавици, като ги разглеждаше.

— Открих, че се превръщам в необикновено смъртоносна личност, изцяло на чисто теоретична основа, разбира се. Но после отидох в Израел, за да проследя таен склад в „гаражна фабрика“ на оригинални автомати „Стен“ от тяхната война за независимост. И един път излязох на вечеря с мой колега историк от университета в Тел Авив.

Гласът на Валентина затихваше.

— Той беше невероятно обаятелен човек, който не само преподаваше история, но я беше преживял. Беше оцелял след Холокоста и беше станал свидетел на първите три израелски войни за национална независимост.

Вечеряхме на открито в малък ресторант близо до университета. Помня, че обсъждахме традиционните близкоизточни еврейски общности като възможен мост между европейските евреи и арабските култури. Току-що бяха сервирали яденето ни на масата. Бях си поръчала бифтек и вдигах ножа си, когато елегантно облечената арабска двойка на съседната маса стана и започна да убива хората.

Смит слушаше и изучаваше неуловимите емоции, които пробягваха по лицето на Валентина. Усещаше, че тя не си припомня страха или прелома, а прави поредно абстрактно проучване на решителен момент от живота си. Време и място, на което тази жена преди се беше връщала много пъти.

— Чух изстрели, бях опръскана от кръвта и мозъка на човека, с когото вечерях; беше уцелен с куршум в главата. После терористката бутна пистолета си в лицето ми и изкрещя „Бог е велик…“

Гласът на историчката заглъхна.

Смит нежно сложи ръка на гърба й и остави жестът да прерасне в ласка.

— А после?

Валентина дойде на себе си.

— А после стоях над накълцаните тела на двамата хамаски терористи. Бях потънала в кръв, без да съм проляла своя, а онзи нож още беше в ръката ми. На професионален жаргон бях „натиснала копчето“ — с грандиозно представление, макар да нямам спомен как е станало. Изследванията ми вече не бяха абстрактни, а в голяма степен приложени на практика.

Сега Смит разбираше искрата, която беше прехвръкнала между тях; подобните се бяха разпознали. Той беше преживял своите решителни моменти, своите мигове, в които е натискал копчето.

— Как се чувстваше след това?

— Там е работата, Джон — размишляваше тя. — Нищо не „чувствах“. Те бяха мъртви, а аз бях жива и бях много доволна от този изход. Единственото, за което съжалявах, беше, че не съм реагирала достатъчно бързо, за да спася своя приятел и другите хора в ресторанта. Казаха ми, че притежавам ума на перфектния стрелец. Мога рационално да се отделя от емоционалната травма на физическото насилие.

Тя сви рамене и направи физиономия.

— Във всеки случай, ако поработя малко над това.

— И този инцидент насочи вниманието на Първи секретен отдел към теб?

— Този и два поверителни проекта за проучване и придобиване, които бях изпълнила за министерствата на отбраната и правосъдието. Господин Клайн, изглежда, мислеше, че моите доста езотерични дарби може да се окажат полезни за малката му организация. Така и стана. Сега смятам, че вървя по стъпките на баща си. Аз съм служител по контрола над дивеча и ликвидирам подивелите животни и човекоядците от джунглата на нашето общество. Може би накрая ще компенсирам това, че действах бавно онази вечер в Тел Авив.

— Фред Клайн знае как да подбира хората си — усмихна й се Смит. — Радвам се, че ви познавам, професор Метрас.

— Благодаря, сър — кимна тя. — Удоволствие е да те оценят. Някои мъже почват да се оглеждат за чесън и светена вода, след като се поровят малко по-дълбоко в миналото ми.

Смит се усмихна, без да му е смешно, и погледна над цевта на SR-25.

— Не твърдя, че имам морално превъзходство.

— Това е облекчение. А сега, полковник Джонатан Смит, какво ще кажеш за себе си?

— За мен?

— Имам ясна представа как си дошъл при господин Клайн, но всъщност кой си ти? Откъде идваш?

Смит присви очи към небето. Облаците надвисваха все по-плътно и ниско.

— Моята биография изобщо не е толкова интересна колкото твоята.

— Лесно се впечатлявам.

Докато Смит обмисляше отговора си, от ръба на козирката се търкулна малка бучка откъртен сняг и леко тупна пред тях.

— О, Боже — промърмори Валентина, а очите й се разшириха.

Смит моментално сви крака под тялото си. После се втурна стремително и се изстреля навън от гърлото на пещерата. Приземи се по корем, завъртя се по гръб, като изви дългата цев на автомата си в дъга, за да покрие скалната повърхност над пещерата.

Войникът от спецназ в полярен камуфлаж беше като блед израстък върху набраздения от лед базалт. Той крадешком се беше промъкнал по почти несъществуващата издатина до положение на около метър над гърлото на пещерата. Пръстите на едната му ръка, покрити с ръкавици, бяха вкопчени в една скална пукнатина, а пръстите на другата здраво стискаха предмета, който носеше.

Щом погледна надолу и видя внезапното изникване на Смит от пещерата, устата на руснака се отвори да извика. Звукът от крясъка беше заглушен от монотонното трещене на SR-25, докато Смит изстрелваше половин дузина патрони калибър 7,62 колкото бързо можеше да дърпа спусъка, а куршумите с медно покритие изблъскаха врага от лицето на скалата.

Безжизненото тяло на руския войник падна почти върху Смит, като рухна на половин метър от лявата му страна с размекнат, глух звук на мъртво месо. От дясната му страна се чу второ, по-леко тупване. Смит се обърна и видя, че до главата му лежи ръчна граната с плътна обвивка от подобен на маджун пластичен експлозив, обвит около сферичното й тяло, за да усили взривния ефект.

За секунда сърцето на Смит спря да бие; после той разбра, че иглата на гранатата и предпазната халка още са на мястото си.

Миг по-късно беше забравил ужаса от гранатата.

Разхвърча се натрошен лед — автоматичните оръжия почнаха да обстрелват глетчера около него. Мъртвият войник от спецназ спаси живота на Смит. В гротескни гърчове пое куршумите, предназначени за него. Валентина крещеше нещо и той чу пронизителните изстрели на модел 70, докато тя отвръщаше на огъня.

Невидими неща зловещо се устремяваха към Смит, докато той се виеше по корем и се изтегляше обратно към пещерата като уплашен омар. Успя да се скрие зад ниската снежна стена напречно на входа. Обгърна с ръка Валентина и я придърпа до себе си. Двамата се притискаха един към друг, докато бушуващата стрелба за отмъщение искреше и пищеше по стените на тунела.

Отвън на глетчера пълнителите се изпразниха и оръжията замлъкнаха. Върна се глухото, призрачно стенание на вятъра.

— Вал, добре ли си?

— Не съм улучена. Ами ти?

Смит забеляза едно-две разкъсвания по отпуснатия плат на камуфлажния си комбинезон.

— За малко, но никой не спечели пурата.

— Кубинска без съмнение — Валентина се изви да се освободи и леко погледна над снежната стена. — Да му се не види, колко са добри тези! Изобщо не ми хрумваше, че са там, докато не се активизираха и не видях блясъка на дулата им. Държат ни на прицел от поне шест различни позиции.

Смит беше получил живо доказателство за това. Гърлото на пещерата беше покривано от пълен огневи сектор. С неизбежното спускане на нощта, докато търпеливите, смъртноопасни мъже допълзяваха през леда все по-близо, този сектор щеше да се стеснява. Връхната точка щеше да е концентрирана и съкрушителна вълна от мощни експлозиви и автоматичен взрив, връхлитаща входа на тунела.

Двамата с Валентина можеха да се оттеглят по-дълбоко в пещерата, но просто щяха да се превърнат в плъхове, които навлизат все по-дълбоко в капана, за да бъдат методично изличени с ръчни гранати. Да се предадат, изглежда, също не беше изход.

Трябваше да има друг начин. Трябваше да има!

— Можеш ли да удържаш крепостта за малко, Вал? Искам да вляза и да проверя няколко неща.

— Мога да се справя — отвърна тя, докато зареждаше с палец магазина на пушката си. — Не мисля, че засега ще са в настроение да си правят повече шеги. — Тя кимна към трупа, проснат пред входа на пещерата.

— Така е.

Той й остави своя SR-25 и лентата с патрони и тръгна към извивката на тунела на четири крака. Зад извивката спря и включи джобното фенерче. За момент взе предвид генераторното устройство и руската радиостанция, после отхвърли идеята. Акумулаторите се бяха изтощили преди десетилетия, а наличното гориво се беше превърнало във восък и лустро. Дори да успееха да задействат устройството, на кого щяха да се обадят, за да промени нещата? Единственият изход от тази бъркотия беше да се справят сами.

Смит се спусна в главната кухина и с усилие се запъти към малкото светло петно, идващо от свещта, която беше оставил запалена.

— Подполковник?

— Аз съм, майоре.

Смислов беше буден и се беше изправил до седнало положение върху спасителното одеяло. Смит застана на колене и закрепи с една ръка вързания мъж.

— Как се чувстваш? Някакво замайване? Двойни образи?

— Нищо лошо.

— А студът? Напада ли те? Кръвообращението ти нарушено ли е някъде?

— Не. Не е зле.

— Искаш ли малко вода?

— Да, моля.

Смит даде на Смислов една глътка от своята манерка. Руснакът се изжабурка и изплю парче съсирена кръв на една страна.

— Благодаря. Цигара?

— Против моите принципи е, но при тези обстоятелства… — Смит затършува из джобовете на Смислов, докато намери нещата за пушене на руснака. — Тази какво прави? — попита той, като вдигна газовата запалка.

— Пали цигари — лаконично отвърна Смислов.

— Добре. — Смит пъхна края на филтъра между устните на Смислов и запали цигарата.

— Благодаря — каза руснакът, обвит в дим. — Какво стана? Чух стрелба.

— Твоите хора опитаха да ни ударят — отвърна Смит, докато връщаше манерката в съответния джоб.

— Професорката добре ли е?

— Да. Но от вашите загубиха двама дотук.

Смислов затвори подпухналите си очи.

— По дяволите! Това не трябваше да става!

— А какво трябваше да стане, майоре?

Смислов се поколеба.

— Да му се не види, цялата работа вече се разкри! — каза настойчиво Смит. — Допускам вероятността, че тук става нещо, което никоя от държавите ни всъщност не иска да се случва. Дай ми нещо, за което да се хвана, и може да успеем да спрем това!

Смислов поклати глава.

— Не, подполковник, съжалявам, но вече е твърде късно. Ескалацията е започнала. Вече е неизбежно.

— Тогава ми отговори на един въпрос. Защо?

Смислов тежко въздъхна.

— Моето правителство винаги е знаело, че „Миша 124“ е паднал на остров Уензди. Освен това знаеха, че и антраксът още е на борда на самолета, а екипажът е оцелял при сблъсъка. Успели са да установят радиовръзка с нашите сибирски бази. Обадили са се за помощ. Но от Политбюро сметнали, че спасителната мисия ще представлява… трудност. По онова време не са имали атомни подводници. Уензди е бил извън радиуса на действие на ски самолетите, които са били на разположение тогава, а да се опитват да достигнат острова с ледоразбивач, е щяло да привлече вниманието на канадските и американските военни. Страхували се, че Съединените щати може да научат за осуетеното нападение над Северна Америка и че вие ще отвърнете със свой собствен първи ядрен удар. Следователно политкомисарят на „Миша“ получил заповед да ликвидира всички доказателства за мисията на бомбардировача.

— Включително и екипажа?

Смислов кимна, без да поглежда Смит в очите.

— Да. Смятали, че екипажът най-много застрашава сигурността. Опасявали се, че щом екипажът разбере, че от Съветския съюз няма да дойде никаква помощ, може да опита да се свърже със западните сили за спасение. Студът и гладът не са приятен начин да умреш. Политкомисарят на „Миша“ е бил инструктиран да… се справи с тази потенциална заплаха за страната.

— Включително и със себе си?

Смислов сви рамене.

— Той е бил политкомисар на стратегическите нападателни сили на Съветския съюз. Такива хора бяха членове на партията — фанатици. Според него да умре за славата на майка Русия и социалистическата революция е била най-голямата чест, дори ако тази смърт идва от собствената му ръка по поръчка на партията.

— Но командирът на самолета явно не е приел много добре цялата тази идея за славна смърт.

Смислов почти се усмихна.

— Явно. Съветското правителство започнало да се страхува да не би нещо да се е объркало, след като не получава последно потвърждение от политкомисаря с уверението, че е изпълнил дълга си, но нищо повече не можели да направят. Както се казва, избрали са „да оставят спящите кучета на мира“. Надявали са се останките просто никога да не бъдат открити.

— Но ги откриха.

— Да, и то съвсем невредими. Моето правителство знаеше, че самолетът ще се разследва. Прикрепиха ме към вашия екип, за да науча дали политкомисарят е успял да унищожи доказателствата за мисията на „Миша 124“. Ако не, от мен се изискваше аз да ги унищожа. Но и аз, и политкомисарят се провалихме. Сега в ход е алтернативен план, който да гарантира, че истината никога няма да стигне до външния свят.

Смит по-силно стисна рамото на Смислов.

— Можеш ли да наредиш на войските отвън да се отдръпнат? Или да се свържеш с някой, който има властта да отмени тази бъркотия, преди да сме дали още жертви?

— Де да можех, полковник. Но спецназовците получават заповеди от по-високо ниво, а аз съм извън тяхната командна верига. Сега остров Уензди трябва да се прочисти. Всяка улика за мисията на „Миша“ трябва да се унищожи, включително и екипът разследващи. За моето правителство заплахата от антракс е по-малка, отколкото заплахата, която идва от истината за мисията на „Миша“.

— Но защо? — искаше да разбере Смит. — Защо е всичко това, за нещо, което е станало преди повече от петдесет години?

Докато отговаряше, в гласа на Смислов се прокрадна тъжна ирония.

— У нас бихме казали „само преди петдесет години“. Вие, американците, сте еднодневки. Бързо прощавате и забравяте. Един ден воювате с някоя нация, а на следващия й пращате помощи и уреждате туристически обиколки. В Русия не е така, както и при народите около Русия. Спомените ни се пазят дълго, а горчивите — подхранваме.

Ако беше излязла и дума, че Русия е била на косъм да отприщи ядрено унищожение на света, дори след половин век пак щеше да има реакция: гняв, страх, отмъщение — неща, от които моето правителство няма нужда и не желае. Във вашата страна има политически лидери, които ще си спомнят студената война и ще работят за прекъсване на помощите, които получаваме от вас. Дори сред нашите хора ще избухне ярост, вероятно достатъчна, за да подклажда по-нататъшно отцепничество и окончателно рухване на държавната ни власт.

— И вашето правителство смята, че след като убият екип американски агенти и група невинни цивилни учени, това няма да даде отражение? — попита Смит.

Смислов поклати глава.

— Няма да опитвам да съдя действията на моята страна пред теб, подполковник, но нашите ръководители се страхуват, а уплашеният човек понякога не реагира разумно.

— Боже! — Смит се залюля върху петите на ботушите си.

— Надявам се, че ще повярваш на думите ми, подполковник — съжалявам, наистина съжалявам, че ти и другите сте въвлечени в това.

— И аз съжалявам, майоре. — Смит вдигна фенерчето и се изправи на крака. — Но аз съм като командира на бомбардировача. Нямам намерение да си лежа и да умра в името на майката родина.

— Разбирам. Ние двамата сме войници. Всеки прави каквото е длъжен да прави.

Смит освети с лъча лицето на Смислов.

— Можеш ли поне да ми кажеш защо нападението е било предприето, а после е отменено в последната секунда?

— Не мога да направя това, подполковник. — Макар че Смислов примигваше на светлината, лицето му беше невъзмутимо. — Това е държавна тайна, дори по-голяма и от тази за „Миша 124“.

Смит отстъпи назад от пленника си. Тук нямаше какво повече да получи, а времето му изтичаше.

Имаше още една възможност, която трябваше напълно да разучи. Смит започна бавен и обмислен преглед на стените в пещерата, като осветяваше с лъча на фенерчето безбройните пукнатини и пролуки в грапавата вулканична скала. Почти се беше отчаял, че ще намери нещо, но високо горе върху порутения заден наклон на пещерата, оттатък вдлъбнатината, в която бяха намерили телата на командира и политкомисаря, той съзря бледо сияние.

Смит се покатери върху разхвърляните базалтови блокове близо до тавана на пещерата. Бледото нещо беше парче двойна парашутна коприна, прикрепена и затисната на мястото с клиновидни каменни късове.

Преграда срещу вятъра.

Смит измъкна камъните, дръпна плата настрани и усети ледената, усойна струя въздух върху лицето си. Каналът, прокопан от лавата, продължаваше оттатък кухината на спасителния лагер! Някога в миналото там бяха пропаднали скали и бяха създали естествена отвесна преграда в тунела. Но оставаше една пролука, достатъчно голяма, за да може човек да пропълзи през нея до следващата широка част, която лежеше от другата страна.

Смит се промъкна през пролуката и си проправи път по наклона от вътрешната страна. Насочи фенера напред и лъчът му се изгуби в мрака. В долната си част каналът се разширяваше до размерите на автомобилен тунел и, изглежда, продължаваше на известно разстояние. Като извади компас от джоба си, Смит го отвори и провери излъчващия светлина циферблат. Ориентира се, изчисли наум корекциите за близост на магнитния полюс и прецени, че тунелът върви горе-долу успоредно на външната повърхност на планината.

Може би… само може би. Зависеше от това колко продължава тунелът и дали има втори изход. Той предпазливо тръгна да си проправя път по-навътре в тунела, като се опитваше да определи ъгъла на наклона. Къде беше — над или под повърхността на глетчера?

Придвижването ставаше бавно и опасно. Тъмнозелени локви хлъзгав, прозрачен, полиран лед лежаха неподвижно около големи колкото мебели отломки от базалт. Подът на тази част от тунела беше по-разбит и неравен, отколкото в кухината на лагера, вероятно знак, че освен това е и по-нестабилен. Смит нямаше нито време, нито намерение да се тревожи за това. Сто метра… двеста метра…

Ето! Ивица бяло на фона на черната скала, сняг, посипал се надолу по стената на тунела!

Смит се покатери по гладкия наклон на миниатюрния ледник до мястото, където плътният сняг пробиваше в канала, прокопан от лавата. Беше на около осем крачки над тавана на пещерата и заемаше площ с размерите на масичка за кафе. Като се закрепи с крак на здрава каменна издатина, той изключи фенерчето и изчака очите му да свикнат. След две минути можеше да различи и най-слабата светлина, прозираща отвън през снежната запушалка. Дневна светлина!

Смит издърпа байонета си и започна да копае, като внимателно си пробиваше път към външния свят. Светлината ставаше все по-ярка и Смит осъзна, че копае през друга втвърдена снежна пряспа — такава, каквато бяха открили да покрива входа на първия тунел, прокопан от лава. Това беше задната врата, която търсеше.

Внезапно Смит замръзна на място. Още нещо освен светлината се процеждаше вътре откъм външния свят.

Гласове — едва доловими, приглушени и не говореха на английски.

Смит продължи да копае, но действаше бавно, тихо и безкрайно предпазливо, за да не пробие пряспата. Прокара ножа за последен път през ледената обвивка и направи един-единствен, широк колкото острието, хоризонтален пробив навън. Дневната светлина проблесна, ярка за Смит дори през плътните облаци. Той присви очи през тесния наблюдателен процеп, който беше направил.

Този втори вход се отваряше към незначителна вдлъбнатина в повърхността на скалата. Само на четирийсет крачки две въоръжени фигури в снежен камуфлаж се свиваха зад изпъкналата част на вдлъбнатината и надничаха иззад ъгъла към главния вход на пещерата.

Като човек, който се движи върху яйца, пълни с нитроглицерин, Смит се изтегли назад от снежния тунел и слезе на пода на пещерата, като внимаваше при всяка крачка и проверяваше всяка стъпка и задържане с ръка. Беше намерил вариант.