Елена Илина
Четвъртата височина (7)

Бягство в Испания

Изминаха още две години. Наближаваше годишнината на Октомврийската революция. Неотдавна бе завършен ремонтът на къщата. Миришеше на прясна боя. В стаите беше тихо.

Но ето че във вестибюла се раздаде звън. Един, втори, трети…

— Чувам, чувам! Това не е дете, а наказание божие! — замърмори суровата, строга Настася Петровна и отиде да отвори вратата.

Във вестибюла се втурна Гуля, натоварена с покупки.

— Погледнете какви картинки ми купи мама за празника! — каза тя. — Броненосецът „Потьомкин“, крайцерът „Аврора“!

Очите й блестяха от щастие.

Но Настася Петровна дори и не погледна Гулините покупки и отиде в кухнята.

Гуля изтича в своята стаичка и здраво затвори зад себе си вратата.

Там тя веднага се залови за работа. Боята по стените беше още прясна и книгата лесно се залепваше.

Странна, необичайна тишина цареше в къщи. Настася Петровна започна да се безпокои — дали не е направило нещо това момиченце?

Като отвори вратата, тя плесна с ръце. Току-що боядисаните стени бяха облепени с картинки. Роклята, чорапите на Гуля, та дори бузите и носът й бяха изцапани със синя боя.

— Безобразие! — закрещя Настася Петровна. — Развалила си стените!

— Как можете да говорите така? — възмути се Гуля. — Та това е броненосецът „Потьомкин“! Крайцерът „Аврора“! Как не можете да разберете това?

Но Настася Петровна, без да слуша Гуля, се зае да отлепва картинките от стените. Гуля се вкопчи за роклята й. Тя плачеше, викаше, тропаше с крака, но напразно. Скоро всичко беше свършено. Настася Петровна, като ругаеше, отиде на пазар, а Гуля, разплакана, се тръшна на кревата.

Сълзите течаха по нейните измазани с боя страни, като оставяха след себе си разноцветни браздички.

„Какво да се прави? — мислеше Гуля. — Мама цял ден е на работа, а да се живее заедно с Настася Петровна е просто невъзможно. Да беше поне заминала за село. Но не, няма да замине, нарочно сега няма да замине. Тогава — реши Гуля — аз ще избягам от къщи. Напук на нея!“

Но къде да отиде? Във вилата? Там е студено. Прозорците са заковани с дъски. Вятър вие на тавана. Не, ако ще се заминава, трябва в някои топли страни. В Испания например. Има такава страна (показаха я на кино). Да, разбира се, в Испания! Ще трябва само да попита някого на улицата къде се намира Испания.

Гуля стана, избърса с кърпичката обляното си в сълзи лице и започна да се стяга за път. Най-напред взе от етажерката своите любими книжки — „Децата в клетката“ и „Лампата на Аладин“. После помисли и извади от чекмеджето на майчината си маса няколко сребърни и медни монети. След това отвори шкафа за бельото и измъкна от грижливо нареденото бельо един чаршаф.

„Това ще ми бъде палатка — реши Гуля. — Та нали ще се наложи да нощувам на открито в полето или в гората.“

Тя пъхна чаршафа в куфарчето. Отгоре сложи книжките и своя стар приятел Пафнутий Иванович. Всички дребни пари, които намери в масата, тя сложи в джоба на престилчицата си.

„Палтото също трябва да си взема — помисли Гуля. — И чадърчето. Току-виж, че в Испания завалял дъжд.“

Тя измъкна от шкафа своето мъничко, розово чадърче, обшито с дантели.

И уверена вече, че се е осигурила за всички случаи в живота, Гуля се облече, взе куфарчето, чадърчето и пое на далечен път. На двора тя се сбогува с всички познати деца.

Когато Настася Петровна се върна в къщи, съседските деца спокойно й казаха:

— А вашата Гуля замина за Испания.

Настася Петровна хукна да търси Гуля и след два часа я намери на гарата — момиченцето седеше на една скамейка и чакаше влака за вилите. Тъй или иначе, довлече тя бегълката в къщи. Гуля упорстваше и плачеше.

Съседите съобщиха по телефона на майка й в службата. Когато тя влезе в стаята, Гуля с ридание се хвърли насреща й.

— Не мога повече да живея така! — каза тя.

Майката седна на дивана и притегли дъщеря си към себе си.

— Е, кажи, какво се е случило. Пак с Настася Петровна ли не се спогодихте?

Сълзи задушаваха Гуля.

— Тя нищо не разбира! — едва изрече Гуля, като се заливаше в сълзи. — Тебе и татко цял ден ви няма в къщи, а тя нищо не разбира. Аз така хубаво бях залепила твоите картинки по стените, мислех си — ще се зарадва, а тя казва: „Стените си развалила“, и всичко смъкна, с ножа ги изстърга. Изпрати ме на училище!

— Добре, Гуленка, ще измислим нещо. Само че друг път не бягай в Испания, без да питаш.

Майката сложи дъщеря си да легне на дивана и я зави. Гуля се успокои и заспа.

А майка й дълго още седя до нея, като я милваше по главата. Между меките й ленени къдрици едва се тъмнееше на врата кичурче кестеняви коси.

„Расте моята дъщеря — мислеше майка й, — ето и косата й започва да потъмнява. Какъв ли ще бъде нейният живот?…“