Елена Илина
Четвъртата височина (38)

Надя отново променя решението си

— Гулка, пак идва раздавачът! На, дръж писмо — каза Фрося, когато Гуля се върна в къщи.

И тя подаде на Гуля един малък и здраво натъпкан плик. Върху него с разкривен, съвсем детски почерк бе написано: „Лично за Гуля“.

Писмото беше от Надя.

Скъпа Гуля — пишеше тя, — да не си помислиш, че съм полудяла или че имам 40 градуса температура. Реших да не държа изпити и да повторя класа.

Впрочем още не съм решила окончателно. Искам по-напред да се посъветвам с тебе. Нали ти си ми единствената приятелка и освен тебе аз никого, никого нямам. Да говоря за това с баба не мога. Пък и изобщо аз вече четвърти ден не приказвам с нея. Тя, разбира се, ще помисли, че съм просто мързелана и не искам да се занимавам през лятото. С нея твърде много вече сме приказвали за моите нещастни изпити. А да й кажа, че аз сама, по собствено желание съм решила да остана, за това и дума да не става. Представям си каква врява ще се вдигне в къщи!!! По-добре е да й кажа това наесен, когато вече ще бъде късно…

Тука през цялото време скучая. Тук, на вилата, е много лошо. Местността е ужасна. Не зная какво хубаво намират летовниците в тукашната гора и рекичка. Нищо особено в тях няма. Времето наистина е чудесно, но горещината е непоносима. Само надвечер е по-хубаво, когато на небето има звезди и наоколо е мъртва тишина. Знаеш ли, Гуля, от скука почнах дори стихове да пиша — имам и рима. Прочети ги и ми пиши мнението си.

Посвещава се на Гуля К.

Я помню чудное мгновенье

(Това редче съм взела от Лермонтов, но нататък всичко е мое.)

С тобой ходили мы гулять.

Вокруг звенело птичек пенье,

И звезды начали сиять.

И месец в голубом просторе

Глядел, сияя, с висоты,

У наших ног шумело море…

Сидели молча я и ты.

Теперь сижу я одиноко.

С раскрытой книгой у окна.

Мой милый друг теперь далеко,

А я одна, одна, одна…

Това е истина, Гуля. Аз тук наистина съм съвсем сама (като не се смята, разбира се, баба). Ужасна мъка. Никакви познати. Наоколо някакви си курортисти с мънички дечица. Даже и нова рокля да облечеш — няма за какво. Татко идва само през почивните дни. А баба се грижи само за едно: за храната. Като че на този свят няма никакви умствени интереси. Тука, на вилата, решително няма какво да се прави.

Ако не е блузката, която започнах тука да си плета, бих умряла от скука. (Това ще бъде съвсем чуждестранен джемпър. Червен триъгълник, син триъгълник, а ръкавите червени със сини маншети. Много хубав става! Като ми омръзне да плета, аз пъхвам незабелязано джемпъра в ръцете на баба. Тя мърмори малко, но плете.)

Знаеш ли, Гуля, аз мисля, че оставането ми за втора година в девети клас изобщо има смисъл, тъй като и бездруго няма да издържа изпитите. Освен това ще ми бъде по-лесно за учене и ще ми остава време за четене. Ще прочета всички класици и нещо научно. Пиши ми как живееш. Щастлива ли си, чувам, че от кула скачаш, рекорди постигаш — а не като мен, нещастната, която трябва да кисне в тая вила.

Тук имаме твърде много цветя. Вечер миришат чудно хубаво, само да не са тия комари…

Чакам отговора ти, както славеят лятото…

Целувам те силно.

Твоя любеща те приятелка

Надя

Като прочете писмото, Гуля се разсмя с глас.

„Ама тая Надя! — помисли тя. — «Оставането ми за втора година изобщо има смисъл.» И нека остане, много й здраве. Трябва да покажа писмото на Мира — ех, че смях ще падне!“

Гуля позвъни по телефона на Мира.

— Ела, моля ти се. По бърза работа.

Не мина и половин час, и Мира се яви.

Гуля я настани на дивана и й даде Надиното писмо.

Мира поднесе листчето до самите си очи. Отначало тя четеше мълчаливо, сериозно, с леко смръщени вежди и изведнъж се тръшна на дивана, задъхвайки се от смях.

— Знаеш ли какво? — каза тя, като бършеше сълзите си. — Според мене, по-умна от твоята Надя няма никъде по света. Разбира се, като не може да премине в десети клас, за нея наистина е най-добре да остане в девети. Е, какво ще й отговориш? Нали тя чака писмото, „както славеят лятото“…

— Тъй ще й отговоря: „Не си мъчи душичката — падай на дъното! Щом не можеш да преминеш, оставай!“.

— Ами за стиховете какво ще й напишеш?

— Ще я посъветвам да чете класиците, за да знае чии стихове краде. Измъкнала е ред от Пушкин, а казва — от Лермонтов!…

Гуля се видя с Надя чак през есента, когато вече бяха започнали занятията. Те се срещнаха в коридора на училището през голямото междучасие. Надя благоразумно бе останала втора година и сега те учеха в различни класове.

— Корольова — каза тя сухо на Гуля, — трябва да говоря с тебе… Насаме!

— Хайде да отидем до прозорчето — предложи Гуля. — Там ще сме насаме.

Те седнаха на прозореца. Надя мълчеше.

— Е? — попита Гуля.

— Нима не разбираш сама?… — каза Надя.

— Май че не.

— В такъв случай няма какво да приказваме повече! — каза Надя натъртено и се обърна настрана.

— Стига си разигравала комедии, Надя! Щом искаш да ми казваш нещо, казвай!

Надя рязко се обърна към Гуля.

— Без комедии? Хубаво! Ти не можеш да бъдеш истинска приятелка! Никога, никога не съм мислила, че нашето приятелство може така да свърши. Представете си, моля ви се! Тя в десети клас, а аз — в девети… Какви общи интереси можем да имаме ние? Ти през целите междучасия ходиш ту с Холодова, ту с Аганян, ту с Шурка Жукова, а на мене — нула внимание… Като че ли съм умряла! Та дори и на покойниците приятелите носят цветя на гроба им…

Очите на Надя се напълниха със сълзи.

— Аз винаги съм смятала, че приятелството си е приятелство. Ти може да си на Северния полюс, а аз на Южния, но приятелството все пак си остава. А какво ни дели сега? Само една стена!

— Не — каза Гуля сериозно и тихо. — Не само една стена.

— А колко, две ли?

— Повече. Слушай, Надя, ето цели десет минути вече ние седим на прозореца и нямаме за какво да говорим. До нищо не сме дошли… Холодова, Аганян, Северният полюс, Южният — що за глупости! Не сме вече малки деца, та да си играем заедно на пясъка. А почти възрастни хора. И няма защо да преливаме от пусто в празно. Не, не е истина това, което казваш ти; аз мога да бъда добра приятелка!…

— С оная, твоята черна Мира ли?

— Да, с Мира! Аз я обичам и се разбираме с нея.

— Само за това, че те обожава. „Гулка, ти си талант!“ „Гулка, ти си гений!“ А на тебе това ти и трябва. Не обичаш да ти се казва истината. А пък аз съм такава: каквото мисля, това и говоря направо в очите!… Може би е грубо това, което ей сега ти казах…

— Не грубо, а глупаво, щом като е стигнало дотам! — каза Гуля, слизайки от прозореца. — Не искам повече да се обяснявам с тебе.

— Целуни своята Гарбел-Фарбел и й предай много здраве от мене! — извика Надя след нея.

Гуля я изгледа през рамо и само се усмихна.

— Гледай, ти си просто гений, Надежда — каза тя. — Истински гений!

След два дни Гуля получи по пощата писмо.

„Гуля! — пишеше Надя. — През тия две нощи аз много мислих. Необходимо е още веднъж да се срещнем и да си поприказваме насаме. Утре през голямото междучасие ще те чакам на голямата стълба. Ти не знаеш колко много се измъчвам. Твоя вярна и любеща те Надежда“.

Долу имаше написано допълнително: „Само че, моля те, не показвай това писмо на Мира Г. Тя няма да те пусне… И изобщо не се доверявай на нея! Ако знаеше всичко за нея…“

Писмото беше глупаво и неприятно, но Гуля все пак реши да излезе на стълбата. Някак си неудобно й бе да откаже разговор с бившата си приятелка.

Веднага щом удари звънецът, тя излезе на площадката на стълбата и се огледа. Никой нямаше. Гуля слезе по-надолу и видя Надя, заобиколена от няколко момичета от нейния клас.

Надя седеше на стъпалото без обувки, по чорапи, а момичетата разглеждаха новите й пантофки, лачени и с някакви особени пискюлчета.

— Вижте, вижте — казваше Надя с увлечение. — Този лак в никакъв случай няма да се напука, ако щеш, даже и по вода да ходиш. А токчетата са като чашки!

Момичетата разглеждаха пантофките, а Надя продължаваше:

— Истинска прелест, нали? Татко от командировката си ми ги донесе. Хайде, дайте ми обувките, че горе ме чакат.

Но горе вече никой не я чакаше. Гуля отдавна се бе върнала в коридора, за да не пречи на Надя да показва новите си обувки и да преживява своите стари огорчения.