Елена Илина
Четвъртата височина (27)

Отрядна ръководителка на октомврийчета

Гуля се върна в къщи, в Одеса.

— Колко много се е изменило всичко у нас! — каза тя на майка си, като оглеждаше на всички страни. — Таваните ли са станали по-ниски, какво ли?

— А може би ти си станала по-висока? — отговори майка й, като се смееше.

Вече бе настъпила есен, но на Гуля й се струваше, че това чудно празнично лято, с пътуването до Артек и Москва, все още не се е свършило.

Още първия ден на Гулиното пристигане при нея дотичаха Льоля и Лина и трите момичета отидоха на кинофестивала.

Кинофестивалът продължаваше десет дни. За децата прожектираха по два филма на ден и Гуля се връщаше в къщи с подпухнали очи.

— Слушай, Гуля — каза най-после майка й. — Кога ще се свършат тия безкрайни развлечения? Кога ще се заловиш за работа? Ти какво си мислиш — цяла година да безделничиш и да се заловиш за книгите едва пред изпитите ли?

— Не, мамо — сериозно отговори Гуля. — Ти разбираш, аз и без това съм уморена от удоволствия и искам да се занимавам. Но децата не могат да ходят без мене на кино. Аз им обяснявам тайните на снимането.

— Ще минат някак си и без твоите обяснения — каза майка й. — Но ако ти още днес не се заловиш за уроците, пак ще имаш големи неприятности в училището. Още по-сериозни от твоята „история с географията“. Тъй да знаеш.

Гуля не почна да спори. Тя вече сама съзнаваше, че отдавна е време да започне усърдно да се занимава. И даже с удоволствие мислеше, че след дългата върволица от ярки празнични дни ще дойдат най-сетне спокойните трудови, ритмични делнични дни.

Гуля се залови за работа. На нейната маса отново израсна грамада от учебници. На стената до масата се появи програма за занятията, прилична на разписание на влаковете. Тука бяха точно посочени часовете на „пристигане“ и „заминаване“ — часът за заминаване от станция „Легло“, пристигане на станция „Писалищна маса“. Бяха точно изброени имената на учебните предмети и отделите, които трябваше да се минат, или както казваше тя, „да се пропътуват“.

Гуля сега вече сама отказваше, когато я канеха на кино или театър.

— Аз трябва да летя с пълна пара — казваше тя, — за да заслужа пътуването си до Москва. Струва ми се понякога, че съм се превърнала в бърз влак: вечно хвърча нанякъде.

Тя цяла бе погълната от училищните занятия и пионерска работа, отказваше се от всички странични работи. Сега тя бе ръководителка на октомврийчета. Не на шега я бе заинтересувала трудната задача — да възпитава малките дечица, да развива в тях характер, сила на волята и смелост.

Особено много мислеше Гуля как да проведе първия сбор, че да бъде интересно за децата. И тя реши да измисли някоя страшна приказка.

„Малките деца обичат страшните приказки. Пък и това ще бъде първото изпитание на тяхната смелост. Ще трябва само приказката да има хубав край.“

На път за училище Гуля съчиняваше тази приказка с хубав край.

Вечерта в пионерската стая се събраха около двадесет деца: първи „б“ клас. Те вече бяха истински ученици и дойдоха на своя пръв октомврийски сбор сами, без ръководител.

Влизайки в коридора, Гуля чу развълнувани гласове.

— Ами ако тя не дойде? — каза едно момиченце с плитчици, което се казваше Лика.

Момчетата надзърнаха в коридора.

— Иде! — извика братчето на Лика, Мико. — Тпу, за мене! Аз ще седна до нея!

— Тпу, за мене, аз пък — от другата страна! — извика Лика.

— По-тихо, деца — каза Гуля, като затваряше след себе си вратата. — Скоро вече ще бъдете пионери, а шумите като мънички.

Децата изведнъж утихнаха.

— Е, какво да ви разкажа? — запита Гуля, когато всички насядаха около нея. — Искате ли страшна приказка?

— Искаме! — завикаха октомврийчетата.

— А няма ли да ви е страх?

— Няма!

— Ами ако загася светлината и започна да разказвам в тъмното?

— Все едно, няма!

— Добре, ще видим дали сте смели деца.

Гуля стана и завъртя ключа на стената. Стана така тъмно, че тя трябваше пипнешком да намери стола си.

— Сега слушайте!…

Имало едно време братче и сестриче. Братчето се казвало Иванушка, а сестричето Альонушка. Веднъж Иванушка казал: „Чувал съм, че има на света някакво си зло, а пък аз никакво зло не съм виждал. Да тръгнем, Альонушка, да потърсим злото“.

Решили и тръгнали. Вървели, вървели и отишли в една гора. Гъста гора, тъмна и претъмна… Нищо не се виждало наоколо…

— Също като тука сега — каза някой от октомврийчетата.

— Тихо!

Децата притаиха дъх.

В стаята стана толкова тихо, че пионерската ръководителка Люба, която в този момент минаваше по коридора, се учуди.

„Що за странен сбор?“ — помисли тя и тихичко открехна вратата.

През тясната пролука до нея долиташе невисок, но ясен глас:

… Вървели Альонушка и Иванушка и видели в гората една къщичка. Влезли, но вътре никого нямало. Празно, тъмно. Вятър вие в комина: у-у-у… И изведнъж чуват: троп, троп. Някой върви в коридорчето и с железен бастун тропа по пода. Влязла в къщичката една баба — мършава, гърбава, едноока, фустата й черна, блузата черна, забрадката черна.

Погледнала бабата децата с единственото си око и казва: „А-а, гости ми дошли? Ех, че хубаво? Тъкмо нямам нищо за вечеря“.

„Но ние не сме гладни“ — казват Иванушка и Альонушка.

„Затова пък аз съм гладна. Ей сега ще ви опека и ще ви изям…“

Близо до Гуля някой тихичко въздъхна.

— Какво, страшно ли е? — запита Гуля.

— Нищо, разказвай — каза Мико.

И Гуля продължи да разказва своята страшна приказка:

Взела бабата една лопата и казва на Иванушка: „Сядай да те метна в пещта“.

Альонушка заплакала: „Олеле, горко ми!“.

А Иванушка наметнал на Альонушка един кожух с козината навънка и й казва тихичко: „Преструвай се, Альонушке, на овчица, накриви глава и викай: Ме-е-е!.“

Альонушка така и направила. Тича насам-нататък и вика: „Ме-е-е! Ме-е!“.

„Ама че глупава овца!“ — казва бабата.

Грабнала Альонушка и я изхвърлила през вратата. Стои Альонушка самичка до затворената врата в тъмната гора и плаче: „Иванушка, братче мое! Иванушка!…“.

Някое от децата силно изхълца.

— Да запалим ли лампата? — запита Гуля.

— Няма нужда — чуха се в тъмнината гласове.

И Гуля продължи:

Плаче Альонушка, а Иванушка казва на бабата: „Научи ме как да седна на лопатата. Иначе няма да вляза в пещта“.

„Ще те науча, не е голяма работа — отговаря бабата, — ето, гледай.“

Седнала тя на лопатата, а Иванушка — хоп — пъхнал я в пещта! Бабата не успяла даже и да извика. Иванушка затворил вратата на пещта и беж да го няма от къщата.

А там Альонушка — чака. Хвърлила тя овчия кожух от себе си и казва: „Сбогом, зло! Настрадахме се ние от тебе на зло!“.

И побягнали двете деца към дома си. Върнали се и си заживели още по-добре, отколкото преди…

Приказката свърши.

В стаята беше толкова тихо, сякаш децата бяха заспали. Гуля завъртя електрическия ключ и ярката светлина плисна в очите на всички. Примижавайки, децата вдигнаха глави.

И точно в този момент вратата се отвори. Влезе Люба.

— Какво става тука? — запита тя.

— Слушахме една страшна приказка — отговориха в хор децата. — В тъмното!

— Защо на тъмно? — учуди се Люба. — Струва ми се, днес в училището цял ден имаше електричество.

— Ние нарочно загасихме лампата — каза Гуля.

Люба учудено я изгледа. Гуля се смути.

— Какво, не бива ли?

— Ние с тебе ще си поприказваме специално — каза Люба. — А вие, деца, вървете си в къщи, време е вече.

И когато стаята опустя, Люба помисли малко и каза сериозно:

— Изобщо ти добре разказваш приказки, това трябва да ти се признае. Аз самата се заслушах, като стоях до вратата. Но обясни ми, моля ти се, защо плашиш децата?

— Не ги плаша — отговори Гуля. — Аз възпитавам в тях характер. Искам да ги направя смели и да не се боят от страшните приказки.

— А защо трябваше да гасиш светлината?

— За да стане още по-страшно. Нали през време на представление в театъра е винаги тъмно.

— Смешна си ти, Гуля — усмихна се Люба. — В театъра само в зрителната зала е тъмно, но на сцената е светло.

— Е, ами ако на сцената е нощ?

— Все едно, пак има някакво осветление. Иначе нищо няма да се види.

— Та нали при мене и зрителната зала, и сцената са в една стая — не се успокояваше Гуля.

— Тук изобщо не е театър, а сбор на октомврийчета. Та това са малки дечица! Така ще ги наплашиш, че тази вечер няма да могат да спят… Преди да правиш такива опити, трябва да се посъветваш с някого от по-големите… Възпитанието на характера — това не е проста работа.

Гуля се намръщи обидено и искаше да възрази още нещо, но тук неочаквано си спомни как съвсем неотдавна Килка и Клюква я бяха заключили в клетката с мечетата, за да изпитат храбростта й…

— Добре — каза тя, — ще бъда по-внимателна. Ще се съветвам. Само не ми отнемайте октомврийчетата.

След този разговор Гуля вече не се осмеляваше да прави такива рисковани възпитателни опити.

Преди да намисли каквато и да е нова игра или да избере книжка за октомврийчетата, тя се мъчеше да си спомни какво най-много обичаше тя самата, когато беше такава като тях, какво я плашеше по онова време, кое беше за нея приятно и кое не.

Тя започна истински да се готви за сборовете. Като прелистваше книгата, съобразяваше дали ще трябва да обясни нещо на децата, или да доразкаже.

Гуля обичаше да „доразказва“ и на децата им харесваше, когато тя започваше сама да измисля продължение на разказа или приказката.

Със своите деца тя често отиваше на далечни разходки — с трамвай и пеш — и така създаде истинска спортна команда.

Децата се гордееха със своята ръководителка и с нетърпение очакваха всеки сбор.

Но не за дълго Гуля трябваше да се занимава с малчуганите. Майка й отново бе преместена на работа в Киев и заедно с нея трябваше да замине и Гуля. На прощаване пред самото отпътуване тя заведе децата на кино.

Там я очакваше една съвсем непредвидена среща. След филма, в края на представлението, представиха последния номер на кинопрегледа.

Пред очите на зрителите изплуваха московски улици, спортно състезание на един от столичните стадиони, каналът Москва — Волга… И изведнъж Гуля видя тъй паметната за нея елипсовидна зала в Кремълския дворец, високите врати с бронзови украшения и тълпата пионери в артековска морска униформа.

Едва се залюляха, и пред очите й се приближиха познати лица: Барасби Хамгоков, Мамлякат…

А ето я и тя самата — Гуля Корольова. Не дъщерята на партизанина, не Василинка, не и Варка, а ученичката, пионерката — почти същата такава, както сега, само че мъничко по-малка на ръст.

— Гуля! Гуля! Това си ти! — закрещяха октомврийчетата.

— По-тихо, какво крещите! — каза Гуля.

Сърцето на Гуля туптеше силно. Беше й радостно и странно да вижда с очите си всичко онова, което тя така грижливо пазеше в паметта си. И ако щете, този път тя видя даже повече: много и разни подробности, които тогава от радост и вълнение не можа да забележи.

И най-вече, разбира се, само на екрана можеше да види самата себе си, Гуля Корольова, на приема в Кремъл.

Като догледаха кинопрегледа, тя напъти децата да си отиват, а сама се върна в киното, за да види още веднъж артековци в Кремълския дворец.

Тя би останала и на третото представление, и на четвъртото, но парите не й стигнаха.