Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Артек

Скъпи татенце, аз съм много радостна, заминавам за Артек! Това е награда за киното, а също и загдето преминах успешно в осми клас…

Седнала до масата, Гуля бързо пишеше. До нея на един стол бе разтворен празен куфар, а на дивана бяха грижливо наслагани скромничките Гулини „премени“ — нейната бяла рокличка, с която се яви на изпита, пъстри сарафани, спортни фланели.

… Помисли само, татенце, аз ще пътувам с параход до Севастопол, а оттам — с автомобил до Артек! Сега у дома, разбира се, само за Артек разговаряме. Аз дори и багажа си съм събрала вече, макар че днес сме едва двадесет и трети, а заминавам на първи. Колко дълго трябва да чакам! Картата ми е за Долния лагер, този, който е на брега на морето. Ех, че красота! Аз съм в неописуем възторг!

Бавно се точеха дните през тази седмица. На Гуля й се струваше, че стрелките на часовничето й не се движат, а стоят на едно място. И тя току вдигаше часовника към ухото си, за да чуе дали върви.

Но всичко в живота идва по реда си.

И ето, синият автобус лети с Гуля по белия планински път. Напред е Артек!

Колата навлезе сред планини — ту голи, ту кичести от зеленина. Само отдясно пътят е сякаш отрязан от края: минава над стръмна пропаст.

— Ой, колко е тясно! — закрещя едно малко момиченце, което седеше до Гуля, когато автобусът започна да се промъква между каменната стена и пропастта.

— Не се бой — каза Гуля. — Дръж се за мене.

Пътят се виеше и се изкачваше все по-високо и по-високо. Отстрани сиви като вата парцали пълзяха надолу.

— Пушек! — учуди се някое от децата. — Откъде иде този пушек?

— Това не е пушек, а пари — обади се друго.

— Нито е пушек, нито са пари — каза един мургав черноок пионер с везана тюбетейка. — Това са облаци.

— Ой, колко високо сме се изкачили! — заприказваха децата в превара. — По-високо и от облаците!

Колата заобиколи една издатина в скалата и почна със спирачки да се спуска надолу. Когато излязоха зад Байдарската врата, долу изведнъж се откри безбрежна синева.

— Морето! — завикаха децата.

— Морето, Черно море — замислено проговори момичето, което седеше до Гуля.

Тя едва днес сутринта за пръв път бе видяла море — там, в Севастопол, където я докара влакът от Москва.

— А защо се нарича черно, когато е синьо?

— В ясно време е синьо — каза Гуля, — а в бурно става почти съвсем черно.

Ето пътят се приближи съвсем, съвсем до морето и започна да се чува как силно се плискат и грохотят с облите камъни вълните, разбивайки се в брега и отдръпвайки се назад.

— Пристигнахме! — каза шофьорът и колата мина през отворената врата.

Замириса на кипарисова смола и цветя.

… Още същия ден Гуля заедно с няколко деца се затича да разглежда парка.

В Артек се бяха събрали деца от всички краища на страната. Тук имаше и сибирци, и кавказци, и беларуси, и узбеки. Напевната украинска реч се смесваше с окащия говор на волжаните.

Паркът беше много голям. Алеите и пътеките отиваха нагоре в планината, спускаха се надолу, към брега, разпръскваха се на разни страни. Долу, в парка, растяха остролистни палми, магнолии с плътни, сякаш кожени листа, едри розови орхидеи. А по-горе, по склоновете над бодливите кичури на хвойните светеха жълто-зелените листа на габърите.

В далечината се издигаше тъмна, обрасла в зеленина планина. Тя приличаше на огромен кафяв звяр, който е полегнал до морето и пие вода.

— Аю-даг — Мечка-планина — каза някое от децата. — Колко е голяма?

— Не е много голяма. У нас, в Кавказ, къде по-големи планини има! — каза мургавият пионер, същият оня, който обясняваше, когато пътуваха, че това там не е пушек, а облаци. Но тогава, през пътя, на главата си той имаше везана тюбетейка, а сега бяла панамена шапка, като всички деца.

— А ти откъде си? — запита го Гуля.

— Знаеш ли Кабарда? — отговори й с въпрос черноокият пионер. — Селището Кенже знаеш ли? — И той погледна Гуля право в очите.

— Не, никога не съм и чувала — отговори Гуля. — За Кабарда съм чувала, но за Кенже чувам за пръв път.

После, като помълча малко, тя попита:

— А тебе за какво те наградиха с карта за почивка?

Гуля вече знаеше, че тази смяна е особена — почти всички деца бяха наградени с карти за някаква заслуга пред страната. Сред пристигналите деца имаше пионери, за които знаеше цялата страна.

— Коне отгледах — весело отвърна кабардинецът, като светна с белите си зъби. — Костик, Казбек и Заурбек.

— За кого си ги отгледал? — запита едно от децата.

— Как — за кого? За Червената кавалерия. И аз самият съм джигит.

— Ти си значи Барасби? — зарадва се Гуля, като си спомни, че бе чела за него в „Пионерская правда“. — Барасби Хамгоков!

Тя гледаше с интерес този строен, слабоватичък, с остър поглед пионер, когото никак не бе очаквала да срещне.

— Аз също обичам конете — каза тя. — И умея да яздя.

Барасби я погледна недоверчиво. Но скоро те се заприказваха и на Гуля започна да й се струва, че тя отдавна вече се познава с този млад джигит от предпланинското селище Кенже.

На тенискорта в Артек

След половин час децата вече знаеха кой откъде е и кой как се казва. Сред децата се оказаха и истински герои — един пионер бе спасил от гибел самолет (запалил огън и летецът разбрал, че няма място за кацане), друг убил с пушка два вълка, трети спасил от огъня при пожар малко дете…

— И ти ли си спасила някого? — попита Гуля едно нисичко чернооко момиче.

— Не, аз памук събирах — отговори момичето, изговаряйки с труд руските думи. — Таджикистан знаеш ли?

Гуля внимателно се вгледа в мургавото малко широчко лице.

— Мамлякат! — позна я тя. — Нахангова! Разбира се, че те познавам! Във всички вестници снимката ти видях. Всичко, всичко зная за тебе — как с двете ръце памук си брала и как за тази си работа си получила ордена „Ленин“. И как в Кремъл си ходила — също научих.

От този ден Гуля се сприятели с Мамлякат и Барасби.

Гуля учеше Мамлякат на руски песни и танци, а Барасби най-после повярва, че това русо московско момиче може да язди и почна да я учи да язди като джигит.

„Ех, сега да правя снимки за филми, ще им покажа как се прескачат препятствия! — мислеше Гуля, спомняйки си колко огорчения й струваше първата бариера. — Ще им покажа висша школа на езда!“

За тази „висша школа на езда“ Гуля веднъж трябваше да изхитрува. Тя тихичко се измъкна от мъртвия час и мъртвият час се превърна за нея в най-живия от всички часове на деня.

Но тук се яви неочаквана пречка. Мамлякат забеляза нейното тайнствено изчезване и решително се отказа да почива, когато други не почиват. Тя също не беше голяма любителка на мъртвия час.

Това смути Гуля. Особено когато нейният пример бе последван от други две момичета, които също не искаха да почиват през деня. Но нима затова ще се откаже тя от великолепната разходка с кон из планините.

И ето, че Гуля измисли изход от затрудненото положение. Заедно с всички деца тя послушно си легна в леглото. А когато нейните съседки заспаха, тя тихичко стана и на пръсти се промъкна към вратата, зад която сияеше ослепителното южно слънце.

На пистата в „Горния парк“ я чакаше Барасби Хамгоков. Той беше възседнал тъмнокафяв кон и държеше за повода друго едно конче, малко по-светло на цвят.

Цяло блестящо като злато на слънцето, кончето нетърпеливо тъпчеше с копита и протегнало шия, сякаш шепнеше нещо на ухото на коня на Барасби.

Гуля се метна на седлото, като с горделива радост чувстваше, че това вече не й коства никакви усилия.

Барасби, без да каже нито дума, дръпна поводите и те се понесоха заедно по пистата, а после излязоха зад оградата на парка на планинската пътечка.

Лек прохладен ветрец носеше срещу тях остър мирис на мента и чубрица. Отдясно, зад дълбокия тъмен сипей, блеснал като стомана, се синееше заливът на Черно море. Отляво се издигаха отвесни скали, обрасли с мъх.

— Трябва по-рано да се върнем в лагера — каза Гуля, като задържаше кончето си на тясната пътечка. — Ако забележат, че сме офейкали от мъртвия час, зле ще си изпатим.

И преди още да се разнесат отново звуците на фанфарите долу, децата успяха да се върнат. Като оставиха конете на мястото им, те се промъкнаха в своите къщички, които тук, в Артек, се наричаха палатки. Гуля бързо и незабелязано се мушна в леглото си.

Мамлякат лежеше до нея със затворени очи и равномерно дишаше.

„Ех, че хубаво стана! — помисли си Гуля. — Никой нищичко не забеляза. Добре мина!“

Но изведнъж на лицето на спящата Мамлякат се появи лукава усмивка.

— Какъв сън сънувах! — каза тя, като се протягаше.

— Какъв? — запита Гуля шепнешком, за да не събужда съседите.

— Сънувах… че уж всички деца спят, а ти заедно с Барасби яздиш на кон… Недобър сън, нечестен.

— Откъде знаеш това? А, Мамлякат?

— Ами че зная! Ти стана, и аз станах. Ти в парка, и аз в парка. А след това ти тръгна, пък аз ти помахах с ръка и се върнах назад.

— Мамлякат! Скъпа! Това е за последен път. Аз сама зная, че не е хубаво. Но ти разбираш, така ми е нужно да се науча да яздя! Така ми е нужно. А кога? Цялото ни време е разпределено — закуска, обяд, сбор, къпане, лодка, екскурзия, лагерен огън… А у дома пък съвсем нямам време.

— А защо ме излъга? — тихо запита Мамлякат.

— Да, това наистина е лошо! — каза Гуля, почувствала вината си. — Аз не обичам да лъжа… И няма вече да лъжа! Нито тебе, нито ръководителите, никого! Вярваш ли ми, Мамлякат?

— Вярвам ти, вярвам — каза Мамлякат. — Не ми се сърди… И на себе си не се сърди!

И тя потупа Гуля по бузата.