Елена Илина
Четвъртата височина (63)

Светлините над Кремъл

Йожик и баба му пристигнаха от Уфа в Москва вечерно време.

Двегодишното момченце влезе в една голяма стая на къща с много прозорци, която се издигаше над Москва-река.

То слисано се огледа на всички страни, погледна куфарите и кошниците, донесени тук с асансьора, и каза:

— Бабо, по-добре да си идем у нас!

— Ами че ние сме си вече у нас, Йожик. Ей сегичка ще ти приготвя леглото и ще те сложа да спиш.

Йожик отиде до прозореца и дръпна транспаранта.

— Не бива, малкото ми — каза момичето, което обслужваше асансьора.

— А защо не бива? — запита Йожик.

— Ние в Москва имаме затъмнение!

— Аха — каза Йожик, като че ли разбра.

В това време радиото заговори:

— Другари! Днес в осем часа вечерта ще бъде предадено по радиото важно съобщение! Слушайте нашето радиопредаване!

— Гледай ти, като че ли специално за вас! — каза момичето. — Сега ще покажем на вашия малчуган салютите.

Загасиха светлината в стаята и разтвориха транспаранта. Зад прозорците изтрещя оръдеен залп. След него високо в небето се извиха, като пукаха, гроздове от червени, зелени и жълти светлини. И изведнъж започна да се вижда всичко — заиграха в цветни пламъци стъклата на Кремълския дворец, ясно се осветиха зъбчатите стени, блеснаха позлатените стрелки на часовника на кулата, заблещука долу водата на Москва-река. И отново гръмнаха оръдията.

— „Бух“ — каза Йожик и се засмя.

В оцветената от светлините вода падаха ракети.

Йожик, очарован, гледа през прозореца, докато угаснаха и последните светлини.

— А сега, Йожик, хайде да спим.

Като лежеше в леглото си, той поиска:

— Бабо, още „бух“.

— Утре ще има пак „бух“. А сега спи.

Йожик сложи глава на възглавницата.

— Бабо, разкажи ми.

— Какво да ти разкажа?

— За мама Гуля — каза Йожик, като се въртеше и мачкаше с глава възглавницата.

— Добре, Йожик. Слушай. В същата тази къща, в същата стая живя и мама Гуля. Тогава тя беше още мъничка, като тебе.

— Ами аз? — запита Йожик. — Къде бях аз?

— Тогава тебе те нямаше още.

Йожик учудено гледаше баба си. Че как може него да не го е имало? Съвсем да не го е имало?

— И аз съм бил! — разсърди се Йожик.

— Е, добре, бил си. Хайде, затвори очи.

Йожик легна, а след това пак седна.

— Бабо, покажи ми светлините!

— Няма ги сега.

— Отвори — и той показа към транспаранта.

— Не бива, момченцето ми.

Йожик недоверчиво гледаше прозореца. Струваше му се, че ако само се отвори транспарантът, и в тъмното небе отново ще запламтят светлините, а стъклата ще затреперят от грохота на оръдията.

И светлият образ на мама Гуля се свързваше вече в неговата представа с тия многоцветни светлини, които се запалваха в прозореца над зъбчатите стени на Кремъл.