Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

В гората на Аю-даг

Дните летяха един от друг по-бързо.

Наоколо имаше чудесни нови места и чудесни, нови приятели.

Заедно с всички деца Гуля се къпеше в морето, играеше на площадката волейбол, тенис на тенискорта, събираше камъчета на морския бряг, ловеше със сакче пеперуди за лагерния музей. Пеперудите тук бяха чудни — едри, ширококрили и с такива цветове, каквито за нищо на света не можеш измисли нарочно: черни със златен прашец, бели със синьо по крайчетата, оранжеви с тъмносини петна, които приличат на очичките на пауновите пера.

Гуля и Барасби хващаха най-красивите. Те двамата много бързо тичаха и ловко работеха със сакчетата.

След няколко дни, когато Гуля и нейните другари се събраха след чая на верандата на лагерния клуб, там влезе старшият пионерски ръководител Льова.

— Утре сутринта — каза той — отиваме на поход на върха на Аю-даг.

Лагерният клуб се намираше в една лека бяла къщичка, обкръжена от всички страни с открита веранда. С трите си страни верандата гледаше към парка, с четвъртата — право към морето. Тук всичко беше свежо и шумно — платнените завеси плющяха на вятъра като корабни платна.

В самата къщичка имаше шкафове с книги и стъклени витрини с камъни, бръмбари, пеперуди, гущери и водорасли. Но децата почти никога не се събираха тук. Истинският клуб беше на верандата. На белите масички до самите перила децата играеха шах, четяха, рисуваха стенвестник. Ако в морето се надигаха вълни, масичките минута след минута трябваше да се избърсват с кърпа, а стенните вестници да се пренасят в оная страна на верандата, която гледаше към парка.

Децата изведнъж скочиха на крака и заобиколиха Льова.

— Утре сутринта — продължи той — ставаме в шест часа.

И той обясни на децата как трябва да се готвят за похода.

А после всички се пръснаха и хукнаха към своите палатки да си подреждат раниците и всичко, което бе нужно за пътешествието.

Сутринта четвърти отряд заедно с началника на похода Льова и отрядната ръководителка Соня тръгна на път.

Привечер пътниците стигнаха до върха на Аю-даг. Децата разпънаха брезентовите палатки, запалиха огън и дежурните се заловиха да приготвят вечеря.

Нощта беше безлунна, черна, тиха.

Огънят малко по малко се разгаряше и светлината му пълзеше по всички страни. За секунда той се скриваше в черен дим, а после с пращене пак избиваше навън и излиташе нагоре на високи пламтящи фонтани. Искри хвърчаха над поляната, също като червени мушици.

Беше тихо. И изведнъж някъде наблизо плахо заговори мъничка кукумявка. Жално, сънливо, тя сякаш питаше за нещо.

— Какво казва тя? — попита Мамлякат.

— Тя пита: „Спя? Спя?“ — каза Гуля. — А никой не й отговаря.

— Не! — обади се Барасби. — Тя друго казва.

— А какво? — изведнъж се обърнаха към него Мамлякат и Гуля.

— Тя вика „кукунау“. Котката вика „нау“, а тази птица — „кукунау“.

— Не, котката вика „мяу“ — каза някое от децата.

— У нас котките викат „нау“ — рече Барасби.

Отново всички замлъкнаха. Но затова пък още по-силно запращяха разпалващите се клони, още по-високо лумна нагоре пламъкът на огъня, озарявайки лицата на децата и белеещите се по-нататък палатки. Сега по цялата полянка стана светло от огъня.

Но колкото по-светло ставаше около огъня, толкова по-гъст мрак обгръщаше високата плътна стена на гъстата гора, която се приближаваше все повече към поляната.

Гуля на гроздобер в Артек

Децата с неволна тревога се обръщаха към тази черна-черна гора и на всички им се искаше да седнат по-плътно един до друг, по-близо до огъня.

— Навярно нощем е страшно там, в гората — каза тихичко едно момиче.

— За едни е страшно, за други не — обади се смел момчешки глас. — А някой ще отиде ли в гората самичък? — запита същият този глас след минутно мълчание.

Никой не му отговори.

— Може ли да отида аз? — попита изведнъж Гуля, като скочи. — Може ли?

В очите й се отразиха отблясъците на огъня.

— Защо? Храброст ли да покажеш? — запита Лвова.

— Не, не затова — каза Гуля. — Просто се иска да изпитам себе си.

— Не, Гуля! — твърдо каза Льова. — Това е невъзможно. Вашата смяна е само от няколко дни и вие съвсем не познавате тукашните места. В тази гора има непроходими храсталаци, бодливи, лоши тръни и шубраци. Мишият трън например.

— А има и драки — добави пионерската ръководителка Соня, мъничка, тъничка девойка, която приличаше на момиченце.

— Да, да! — подхвана Льова. — Това дърво има клонки като лапи. А на лапите — пръсти, завити, също като нокти. Но най-злият хищник това е парливата трева, бодливият млечок. Парливата трева и дращи, и реже, и пари. Отгоре на това отделя и отровен сок.

— А какво ще стане, ако се допреш до парливата трева? Ще се изгориш ли?

— И още как! Също като коприва. Само че копривното опарване след един час минава, а тези опарвания и цял месец не заздравяват.

Льова подхвърли в огъня дребни сухи клонки.

— Вижте какво, деца — продължи той. — Утре сутринта ние с вас ще се отбием в гората и аз ще ви покажа всички тия треви и храсталаци. А сега хайде вървете да спите… Толкова път изминахме за един ден, време е вече и за почивка…

Всички станаха и се разотидоха по палатките. До огъня останаха да дежурят Льова и Соня.

Наоколо стана съвсем тихо. Само в тревата непрестанно звъняха щурчета.

— Няма защо двамата да дежурим — каза Льова. — Иди да си легнеш. А на разсъмване ще ме смениш.

— А не е ли по-хубаво така — попита Соня: — отначало да си легнеш ти, а после да ме смениш и аз да спя до сутринта?

— Добре — съгласи се Льова. — Събуди ме точно след един час.

И Льова си отиде. Той легна зад една от палатките, като се покри с куртката си.

Соня остана сама до огъня. Беше съвсем тихо. Само от време на време пукаха в огъня сухите клонки.

Соня погледна часовничето си. Стрелките като че ли стояха на едно място. Тя сложи часовника до ухото си. Не, часовникът не е спрял, върви. Но колко бавно! А наоколо е така черно и глухо!…

Изведнъж тя чу зад себе си шумолене. Трепна, обърна се. Беше Гуля.

— Соничка — каза тя, — разреши ми да отида в гората. Само до крайчеца — и обратно!

— С децата ли поспори? Обзаложихте ли се? — запита Соня.

— Не, не затова. Иска ми се да надвия страха…

И в нейните очи, осветени от пламъка на огъня, Соня прочете твърда решителност.

„А може би е нужно да се възпитават децата на смелост?“ — помисли Соня.

— Като стане Льова, ще го питаме — каза тя.

— А кога ще стане той?

— В единадесет и половина…

— Много време дотогава! Аз само за миг ще изтичам и ще се върна. Е какво, може ли?… Веднага ще се върна!

И без да дочака отговор, Гуля изтича по полянката. Бялата й блузка се мярна в светлината на огъня и изчезна в мрака…

Като прекоси тичешком полянката до гората, тя се огледа назад. Пламъкът на огъня весело й светеше. Струваше й се, че огънят й маха с червени ръкави и сякаш й казва: „Не бой се, аз съм тук!“.

Тя вече смяташе да затича обратно, когато изведнъж нещо силно я шибна по лицето.

— Ох, какво е това? — извика тя. — Какво е това?!

Звукът на собствения й глас й се стори някак си чужд, странно непознат. Сърцето й замря. Тя затършува около себе си с ръце и напипа едно клонче.

„Каква съм глупава! От едно клонче се уплаших!“ — помисли тя и започна да си шепти:

— Не ме е страх! Не ме е страх! Не ме е страх!

Като постоя минута, тя реши да върви по-нататък, докато очите й привикнат на тъмнината.

Гуля тръгна по горската пътечка, вглеждайки се с широко отворени очи в гъстата тъмнина.

Тя си спомни как в детските си години се боеше от тъмна стая и как майка й, случваше се да успокоява нея, малката: „Тъмнината, Гуленка, съвсем не е страшна…“.

Да, тогава тъмнината наистина не беше страшна. Тя се спускаше над нейното детско креватче като топъл балдахин. А сега тук, в тази черна гора, тъмнината е съвсем, съвсем друга. Тя е пълна с нещо неизвестно, тайнствено… Наоколо сякаш стоят някакви чудовища. Трябва зорко да се вглеждаш във всичко наоколо. Да опипваш с ръце стебла и клони, за да разбереш, че това не са чудовища. Трябва внимателно да се вслушваш в звуците на гората, за да не се изплашиш от шумолене, изскърцване, пукане на съчки…

Да, не току-така се казва: „На страха очите са големи“ — помисли си Гуля.

И на нея изведнъж й стана ясно откъде са се взели всички ония приказни страшилища: змейове горяни, вещици…

„Е, добре, чудовища няма. А какво ще стане, ако ме нападне някой звяр?“

В живота си тя бе виждала вече и вълци, и мечки, и дори ги бе милвала и хранила с ръка, но това беше в Зоологическата градина, а не в гората. И не нощем, а денем. Не, по-добре да не мисли за това!

„А онова пламъче дали все още гори?“ — запита се тя, както бе питала в детството майка си.

Гуля пак се огледа назад, но огънят вече не й светеше през клоните на дърветата.

„Нима е изгаснал? — помисли си Гуля. — Не, не може да бъде. До огъня седи Соня. После ще дойде Льова. Ще поддържат огъня през цялата нощ. Къде ли съм се домъкнала? И в коя ли посока са нашите?“

Едва сега Гуля разбра, че тя отдавна вече върви не по пътеката. Тя не бе и помислила, че така скоро ще се озове в самия гъсталак на гората. Тя хукна назад и изведнъж нещо с все сила се вчепка за полата й.

„Драка!“ — спомни си Гуля думите на Льова.

Да, разбира се, че е тя. Разпростряла клон като кръвожадни лапи, току търси да закачи някого. Гуля искаше да си откачи полата, но острите шипове тутакси се забиха в ръката и в крака й.

Изподраскана и цялата в кръв, пленницата с всички сили се мъчеше да се освободи…

А в това време Соня разбуди Льова.

— Добре, добре, сега — измърмори той, мислейки, че тя го буди само за да я смени.

Соня го гледаше с изплашени очи.

— Случило ли се е нещо?

— Да, случи се — проговори тя: — Гуля отиде!

— Отиде! — И Льова изведнъж скочи на крака. — Къде?

— В гората. Сама… Ох, аз така се безпокоя!

— Че как можа да я пуснеш?!

— Аз не я пуснах… Просто не можах да я удържа — отговори Соня, едва ли не разплакана.

Льова извади от джоба си електрическо фенерче.

— В каква посока тръгна?

— Нататък! — показа Соня с ръка вдясно.

— Ти остани до огъня. Аз ще отида да я търся — каза Льова.

И скоро той се скри в мрака.

Соня хвърли съчки в огъня. Сега гората й се стори още по-черна.

Тя видя как бавно пълзеше в тъмнината светло петно. Това беше снопчето лъчи от джобното фенерче на Льова. Може би Льова го държеше високо над главата си.

От време на време блуждаещата светлина се скриваше зад дърветата, после пак се появяваше някъде в далечината, тършуваше насам-натам и плуваше нататък.

Скоро около ярко пламналия огън се събраха деца. Някое от тях, като се бе събудило, бе научило за изчезването на Гуля. По някакъв начин за това научи и целият отряд.

— Деца, така не може — каза Соня. — Хайде да направим така: малките отиват да спят, а големите остават.

— Ние всички сме големи! — с недоволни гласове завикаха малките.

Всъщност те не бяха много по-малки от големите, но все пак големите ги смятаха за малчугани.

— Е, добре — каза Соня. — Хайде тогава да донесем тук одеяла и винтяги, защото инак ще простинете.

Никога в Артек огънят не бе горял така жарко, както през тази нощ на върха на Аю-даг.

— Пък дълга нощ бе! — казваха децата, греейки ръцете си на огъня.

Малките бързо заспаха, свити на клъбца под одеялата, а по-големите все още се взираха в гората и не даваха на уморените си клепачи да се затварят. Страшно беше да се помисли, че там някъде, в тъмнината, сам-самичка се лута в гората, трепереща от студ и страх, Гуля Корольова, същото това момиче, което бе играло заедно с всички волейбол, тенис, яздило бе на кон с Хамгоков и така хубаво гребеше, когато децата излизаха с лодки в морето.

И изведнъж Барасби запляска с ръце и закрещя:

— Фенерчето! Фенерчето! Насам иде! Навярно са те!

— Къде? Къде? — трепнаха децата.

— Ето там!

В тъмнината плуваше, приближавайки се, блуждаещата светлинка…

— Соничка, прости ми! — завика Гуля, като се хвърли към пионерската ръководителка.

— Внимавай, че ще се изгориш! — сърдито извика Соня, отстранявайки Гуля по-далече от огъня.

— Аз зная, че съм страшно виновна! — каза Гуля, като падна пред Соня на колене. — Но все пак съм радостна, че не се уплаших. Всъщност отначало се уплаших, но после от самия страх се окуражих. Знаете ли — изгледа тя децата, които с любопитство я гледаха от всички страни — как воювах с една драка?

— Е, добре, добре — спря я Льова. — Това и така се вижда. А сега, деца, да спим! И ти, Соня, лягай!

Соня и децата станаха и тръгнаха към белеещите се в далечината палатки.

— Сърдиш ли ми се? — запита Гуля. — А, Соничка?

— Сърдя ти се! — каза строго Соня. — Много! Но все пак ти си смела… аз не съм такава. Мене даже и до огъня самичка ме беше страх…

Гуля се събуди от звуците на тръбата. Като изскочи от палатката, тя видя: на самия хоризонт, иззад морето, се показваше пурпурночервеният диск на слънцето. А над него и около него по цялото небе бяха пръснати лъчи. Такъв простор, такова ослепително море, такова тържествено, победоносно сияние Гуля не бе виждала нито веднъж в живота си. Тя даже замижа за секунда и с цели гърди вдъхна струя чист въздух, напоен с мирис на гора и море. И на нея й стана пак така хубаво, че тя съвсем забрави колко тревоги и огорчения бяха преживели заради нея пионерската ръководителка и децата.