Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Две писма

В една от стаите на триетажната бяла къща сред прекатурени столове и разхвърлени кубчета съсредоточено се трудеше Йожик. Той вече бе успял да обърне с главата надолу всичко, каквото бе могъл, и сега се опитваше да свали от прозореца една чиния. Баба му бе изтичала във вестибюла да отвори вратата на някого и Йожик реши да се възползва от нейното отсъствие — и той успя. Чинията полетя на пода и се разби на парчета. Йожик се изплаши и отскочи настрана. Той с учудване разглеждаше парченцата, като не можеше да разбере как така една чиния се бе превърнала в толкова много малки чинийки.

Йожик надзърна във вестибюла.

— Бабо! — извика я той. — Гледай!

— Почакай, Йожик! — каза неговата млада баба, разглеждайки едно писмо.

На плика тя видя непознат почерк и печата на военната поща.

— Е, най-после!

Това, разбира се, е отговор на нейното писмо.

Преди два месеца тя тайно от Гуля писа на командира на дивизията писмо, с което го молеше да пусне дъщеря й в отпуск поне за няколко дни.

„Дали няма да откаже? Не може да бъде…“

Тя разпечата плика.

… Вашата дъщеря — пишеше в писмото — геройски се държа през тия боеве. Храбра, безстрашна, славна дъщеря на нашата родина. Тя можеше да се види и с ранени на ръце, можеше да се види и повела след себе си бойците в атака, тя успяваше и сведения да донесе. На 24 ноември вашата дъщеря геройски загина…

Писмото, също като живо, трепереше в ръцете на майката, буквите се раздвояваха, сливаха се пред очите й. Тя не разбираше тия редове…

— Бабо! — извика я отново Йожик и вдигна плика от пода.

— Почакай, Йожик — продума тя и като влезе в стаята, отпусна се на кревата; все още не разбираше смисъла на писмото, не му вярваше, не можеше да повярва.

Притихналият Йожик учудено я гледаше.

Йожик в детските си години

А на следващия ден пристигна още едно писмо от фронта — от Люда Никитина.

Здравейте, скъпа Гулина майко!

Пише ви девойката, която дружеше с вашата Гуля. През цялото време ми се иска да ви пиша, да ви успокоя, макар и да зная, че загубата на такава дъщеря като Гуленка е голямо, много голямо нещастие. Ех, няма що, бъдете мъжествена, скъпа майко. Гуленка не си е отишла съвсем от нас, тя винаги ще бъде с нас. Родината няма да забрави своята героиня. А вас, която възпитахте такава предана на родината дъщеря, такъв славен воин, ще ви нарекат майка много девойки, патриотки на нашата страна…

Аз твърде много време бях заедно с Гуля, особено през последните три месеца. Аз съм малко по-млада от нея и тя винаги тъй грижливо се отнасяше към мене, даваше ми съвети, радваше се, когато успеех в нещо, и ме наричаше: „Мило момиче“. С нея заедно работехме в санитарния батальон, заедно сме изпадали в разни трудни положения, от които едва сме излизали живи, заедно сме пели и сме се шегували. Наистина през време на боевете ние бивахме в различни участъци, но затова пък след настъпленията ще се срещнем — уморени, изпрашени, и ще се разцелуваме здраво. И пак разговори, смях безкрай.

Тя винаги беше весела и само веднъж я видях в сълзи. Много тъгуваше за своя Йожик, особено след вашите писма. Често ви споменаваше, вас, баща си, за вас говореше винаги тихо, с някаква скръб.

За последен път се видяхме с нея няколко дни преди настъплението. В този ден аз навършвах осемнадесет години и най-важното — получих правителствена награда, медал. Ние имахме дори гости и много добре прекарахме вечерта. А когато всички си отидоха, останахме двете сами. Ние знаехме, че скоро ще настъпваме, значи — очаквахме всичко… Имахме някакво тревожно настроение. Седнахме с подвити крака на кревата, притиснахме се една към друга и дълго седяхме така. Говорихме за важни неща. Говорихме за всичко — за живота, за любовта, за другарите, за близките си. Говорихме с нея за всичко, за каквото могат да си говорят две приятелки. А накрай ние се уговорихме къде да пишем и какво да кажем, ако някоя от нас бъде убита. И ето, случи се така, че не Гуля, а аз трябваше да пиша такова писмо.

Спомням си, късно през нощта ние излязохме от землянката. Колко хубаво беше! Всичко наоколо — бяло в скреж, нощта студена, звездна и кой знае защо, през този ден съвършено тиха, не се чуваше даже престрелка, като че нямаше война. „И все пак колко красив и чуден е животът!… — каза ми Гуля. — Проклети фашисти!“

Това бе, струва ми се, последният ни разговор. А после започна подготовката, след това започнахме да настъпваме. Нас, както винаги, ни изпратиха на различни участъци и аз вече не я видях. Веднъж тя идвала да ме търси през нощта, но мене ме нямаше. Оставила ми бе само поздрав на едно листче от бележника си. Листчето е мъничко, карирано, а от края има леки кървави следи от ръцете, които са превързвали бойци.

На другия ден вечерта аз като през сън чух, че Гуля загинала. Махнаха ме от предната линия, място не можех да си намеря от скръб, от толкова голяма скръб, че дори и на краката си не можех да се държа: все надолу ме теглеше, все падах на колене. И колко други още наши другари загинаха тогава заедно с Гуля — млади, славни момчета, трудно е да се разкаже! Ето на каква цена ни се удаде тази голяма победа.

Но най-много жалим тук за Гуля и за Алексей Топлин, командир на артилерийски полк. Той беше чудесен, чудесен човек! И Гуля много дружеше с него. Те много хубаво пееха заедно. И заедно ги погребахме.

И това е, струва ми се, всичко. Не, не, не е всичко! Йожик остана без майка, но той ще бъде син на нашата дивизия. Ние всички ще се грижим за него, докато сме живи. Много, много искам да ви успокоя, да ви помогна, мила, та нали и аз имам майка и зная колко съм й скъпа! А всички майки са еднакви. Какво по-тежко може да има на света от загубата на детето? Но нали това е война, нали жертви трябва да има. А Хитлер — той напълно ще ни заплати. Сега ние здраво бием немеца. Той вече презглава бяга, но това е още само началото!

Целунете от мене Йожик, нека той бъде здраво и бодро момченце. Нека се гордее със своята майка. Тя беше истинска героиня.

Ще бъда много радостна, ако ми напишете макар и няколко думи. Целувам ви.

С комунистически привет

Люда Никитина

Пазете здравето си, мила, вие сте нужна на Йожик и на всички нас.