Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Хубаво е да се живее!

Това беше последната учебна година.

Октомври вече свършваше, но слънцето все още грееше както през лятото. Като че ли лятото нарочно бе забавило заминаването си, за да успеят хората да се нагледат на спокойното синьо небе, на бронзовокафявите, сякаш изрязани от пресована кожа дъбови листа.

Хората в трамваите носеха от околностите на града цели букети от пъстри есенни клончета, тротоарите бяха обсипани също като със златни монети от листата на липите и брезите. Между страниците на книгите и тетрадките на учениците лежаха аленочервени лапи на кленови листа.

По това време комсомолците се готвеха за своята тържествена вечер в Оперния театър.

В градския комитет на комсомола казаха на Гуля:

— Ти си артистка. Ще рецитираш стихове. Избери само каквото ти хареса.

— Та аз не съм драматична артистка — смути се Гуля. — Само във филми съм участвала, и то тъй отдавна! Но да декламирам, при това на голямата сцена в Оперния, по никой начин не се решавам.

— Хубаво, хубаво, събери смелост!

И Гуля отново трябваше да събере смелост.

Тя дълго прелиства страниците на любимите си поети и все не можеше да избере стихове. Ту й се искаше да чете „Кинжал“ от Лермонтов, ту откъс от „Руски жени“ на Некрасов, ту „На Куликовата нива“ от Блок. В края на краищата тя не избра нито едното, нито другото, нито третото, а поемата на Маяковски „Хорошо“.

Я

земной шар

чуть не весь

обошел, —

и жизнь

хороша,

и жить

хорошо!

— повтаряше тя с пълен глас, като се разхождаше из стаята и внезапно се спираше с гордо вдигната глава.

А в нашей буче,

боевой, кипучей,

и того лучше!

Гуля вдигаше ръка, а от кухнята надзърташе изплашеното лице на Фрося.

— Нищо, нищо, Фросенка — казваше Гуля, — стихове уча.

Фрося удовлетворено кимваше с глава и се скриваше зад вратата.

Вечер Гуля тичаше у Мирини да види как вървят нейните работи — Мира също трябваше да свири на концерта в Оперния театър.

— Нищо не излиза! — казваше с отчаяние Мира. — Ръцете ми не ме слушат, просто не ме слушат. Ще се проваля на този концерт. И целия концерт ще проваля.

— Не, за тебе не ме е страх — казваше Гуля, — но знаеш ли кой ще се провали? Аз!

— Не, това с тебе не се случва.

— Та я си помисли, Мира! За последен път съм рецитирала от сцена, когато бях още на дванайсет години — на един пионерски сбор. Пак от Маяковски „Кем быть“. От тогава досега не ми се е случвало…

— И все едно, няма да се провалиш — казваше Мира. — Знам те аз!

Този разговор се повтаряше едва ли не всеки ден до самия концерт. А когато Гуля и Мира дойдоха в Оперния театър половин час преди започване на тържественото събрание и надзърнаха иззад кулисите в огромната празна зала, на душите им стана още по-тревожно.

— Ох! Като че ли в студена вода влизам! — пришепна Мира.

— А на мене ми е горещо — каза Гуля.

— Е, стопли ми тогава ръцете. Съвсем са вкочанясали. Кой знае как ще свиря!

Гуля се зае да разтрива студените пръсти на Мира.

А между това огромната зала постепенно се изпълни с хора. Заговориха на различни гласове цигулките, флейтите и контрабасите от оркестъра. Разпоредителите оправиха червената покривка на масата. А след това изведнъж всичко утихна. Завесата трепна, вдигна се и тържествената част на вечерта започна.

Гуля и Мира стояха зад кулисите. Думите от сцената се чуваха тук някак странно: глухо, макар и отблизо. Аплодисментите идваха отдолу като морски шум.

Твърдите, уверени гласове на ораторите успокоиха Гуля. Тя стисна здраво ръката на Мира и й пришепна:

— Всичко ще мине добре. Ще видиш!

Сега вече тя се тревожеше повече за Мира, такава мъничка в тази огромна зала, отколкото за себе си.

През антракта Гуля изтича за минутка до огледалото. От дълбочината на стъклото я гледаше почти голяма вече русокоса девойка в черна копринена рокля с бяла дантелена якичка. Лице малко широчко, със закръглена и твърда брадичка, със спокойни и нежни устни и настойчив втренчен поглед.

„Не, аз наистина няма да се проваля!“ — помисли си тя.

А на сцената вече бяха изтеглили рояла, бяха вдигнали блестящия капак и в него като в черно огледало заиграха светлинките на полилея.

Мира пребледня и погледна Гуля като давеща се.

— Менделсон! — тържествено възкликна на естрадата комсомолецът Миша, сякаш извикваше на сцената самия Менделсон. — „Рондо капричиозо“!

Вместо Менделсон на естрадата боязливо излезе слабичко момиче с черни плитки, прибрани на венец около главата, в синя кадифена рокля.

— Ученичка от Киевската консерватория Мира Гарбел! — представи я на публиката Миша и си отиде зад кулисите с такъв вид, като че най-важната работа вече бе свършена.

Мира седеше пред рояла и гледаше клавишите.

„Защо не започва? — помисли Гуля със страх. — Дали не е забравила от вълнение всичко?“

Но в същия миг Мира се поклати на стола си, решително вдигна ръце и ги отпусна върху клавишите.

В залата се раздадоха първите плахи и тихи звуци.

„Изглежда, така и трябва да бъде в началото — тихо“ — помисли Гуля, като се успокояваше, и сърдито изгледа един дебел човек от първите редове, който тъй не навреме се закашля.

Мира свиреше все по-уверено. Във всеки звук се чувстваше, че тя бе овладяла себе си, инструмента, слушателите.

До Гуля зад кулисите стояха двама души: мъж с артистична външност и красива възрастна жена.

— Поздравявам ви — каза шепнешком мъжът, — тя е истинска, почти завършена артистка.

Гуля се досети, че жената с разкошните прошарени коси е Мирината професорка.

„Чакай, чакай да чуя, какво още ще кажат?“

Гуля се премести по-близо до тях.

— Чудесно дарование — каза шепнешком на съседа си жената професор, — свежо, тънко. И тъй умело работи!…

Гуля сега с особено умиление гледаше приятелката си, която тъй малко й бе говорила за своите успехи и тъй високо ценеше всеки успех на Гуля.

„Милото ми момиче! — мислеше тя. — Как хубаво, как простичко се държи на сцената! Човек може да помисли, че сто пъти вече е излизала тука, в Оперния театър… А как се вълнуваше! Истинският талант е винаги скромен.“

Всичко това Гуля не успя да каже на Мира. Едва отшумяха аплодисментите и щастливо възбудената Мира се показа зад кулисите, от сцената прокънтя веселият глас на Миша:

— Владимир Маяковски — „Хорошо“, рецитира Гуля Корольова.

— Ами ако лошо го рецитира? — прошепна му, като минаваше край него Гуля, и лека като перце, изтича на сцената.

— Я гледай! Пък се и шегува! — каза след нея Миша.

А на високата голяма сцена вече звучаха ония същите думи, които Фрося през последната седмица всеки ден слушаше:

Я

земной шар

чуть не весь

обошел, —

и жизнь

хороша,

и жить

хорошо!

Слушателите някак изведнъж повярваха и на Маяковски, и на Гуля. Така убедително звучаха в устата на това здраво, стройно момиче простичките звънки слова:

и жизнь

хороша,

и жить

хорошо!

Гуля чувстваше, че всички я разбират, съгласни са с нея и неволно повтарят в себе си стиховете, които тя праща от сцената. И от това нейният глас ставаше все по-свободен, по-силен, по-богат:

Лет до ста

расти

нам

без старости.

Год от года

расти

нашей бодрости.

Славьте,

молот

и стих,

землю молодости!

Гуля свърши.

— Това се казва ръкопляскане! — каза й Мира, посрещайки я зад кулисите. — Чуй само как ти ръкопляскат!

— Ръкопляскат не на мене, а на Маяковски — каза Гуля. — Но виж, когато ръкопляскаха на тебе, то беше наистина за тебе.

— А може би на Менделсон?

— Е, отчасти и на Менделсон! — засмя се Гуля.

И с облекчени души, те изтичаха в салона да гледат как другите участници в концерта ще преживяват тревогите, които самите те току-що бяха преживели.