Елена Илина
Четвъртата височина (11)

Приятели и врагове

Като се върна от болницата, Гуля намери в къщи цяла библиотечка. На поличката бяха наредени нови, още влажни от печатарското мастило книжки. Най-много от всичко на Гуля се харесаха книжките за пътешествия.

„Ех, да порасна по-скоро — мислеше си тя — и сама да стана пътешественица!“

И изведнъж съвсем неочаквано Гулината мечта се изпълни. Гуля отпътува заедно с майка си далече, много далече, в Армения.

За майката това бе служебна командировка, а за Гуля — едно от най-веселите пътувания.

В двора на къщата, където се настаниха, миришеше на изгоряло от малкото огнище, изградено от камъни срещу самата врата. Пред огнището бе клекнало едно момиченце с черни, стегнато сплетени плитки. Момичето бъркаше нещо с голяма лъжица в един меден тас. От таса се издигаше сладка медена миризма, та миришеше на мед дори и на улицата.

Наближаваше есен. Слънцето вече не печеше както през лятото, а грееше спокойно и умерено.

— Как се казваш? — запита Гуля момичето.

Момичето поправи една след друга двете си плитчици и започна да разглежда лъжицата, като че ли за първи път я виждаше.

— Гаяне — тихо отговори то.

— Ходиш ли на училище? — запита Гуля.

— Разбира се, че ходя — проточено каза Гаяне.

— А обичаш ли училището си?

— Разбира се, че го обичам.

— А имаш ли си приятелки?

— Разбира се, че имам.

— А с мене искаш ли да дружиш?

— Разбира се, че искам — усмихна се Гаяне.

— А къде е твоето училище, близо ли е?

— Не е много близо — отговори Гаяне, — малко е далече.

Гуля седна на стъпалото при Гаяне. Малко по малко момиченцето стана по-приказливо и Гуля узна от него, че двете снежни планини, които се издигат зад облаците, се наричат Арарат и че арменците още ги наричат по старинному Сис и Масис — Малък Арарат и Голям Арарат. А Гуля разказа, че тя с майка си е пътувала с влака през някакви планини и че когато те на сутринта рано излезли на гара Алагьоз, било много студено.

— В планините е винаги така — каза Гаяне. — Ето планината Алагьоз — и тя показа с ръка планината, която се издигаше точно срещу Арарат. — Моят по-голям брат Каро се е качвал на самия й връх.

— А къде е той сега? — запита Гуля.

— Ами че ето го — кимна Гаяне към момчето с кожена шапчица.

Момчето беше яхнало каменната ограда и гледаше някъде в далечината, засенило очи с ръка.

— Той гледа чуждите момчета да не оберат нашите круши и дюли — обясни Гаяне.

— Жалко, че го няма тука моя по-голям брат Ерик — въздъхна Гуля. — Ерик щеше да им даде да разберат.

Гуля каза това, без да се замисли, и сама се учуди на думите си. Ерик съвсем не й беше брат, той беше неин другар още от най-ранното й детство, но Гуля в тази минута завиждаше на Гаяне, че си има брат, и си измисли по-голям брат.

Дружбата между Ерик и Гуля започна още от онова време, когато и двамата бяха само по на три години.

Впрочем по онова време Гуля нерядко обиждаше Ерик. Веднъж тя отнесе у дома си неговия бял плюшен слон и не искаше да се раздели с него. Тя казваше:

— Слонът сам ми каза, че не иска да живее при Ерик, той иска да живее при мене.

Ерик дълго и търпеливо чака, докато на слона отново му се поиска да се върне при своя истински стопанин.

Но често се случваше и Гуля да дава на Ерик своите играчки. Тя дори му бе подарила своя любим палячо Пафнутий Иванович.

След това тя и Ерик постъпиха в различни училища и започнаха да се виждат по-рядко. Но все пак те живееха в един и същ град.

А сега Ерик беше на хиляди километра далече от Ереван — в Москва.

— А голям ли е твоят брат? — попита Гаяне.

— Голям — каза Гуля, — може би по-голям даже и от твоя Каро.

И Гуля погледна към оная страна, където беше момчето с кожената шапчица.

Момчето се заканваше с юмрук на някого, който стоеше от другата страна на каменната ограда, и сърдито крещеше нещо на своя език. Изведнъж иззад оградата полетяха право върху него парчета кал.

Гуля скочи от мястото си и изтича до оградата. Тя бързо се покатери и завика:

— Ей, момчета! Ако веднага не престанете, ще повикам моя голям брат Ерик. Той има истинска ловджийска пушка!

Неприятелите изумено гледаха непознатото момиченце, което съвсем не приличаше на тихите и боязливи момичета, които бяха свикнали да виждат по улиците на своя град.

Едно от тях, най-мургавото и силно, гледаше Гуля с отворена уста и без да мига.

— Чакай, чакай! — каза Гуля. — Аз ей сега ще дойда!

Кой знае дали момчето разбра нейните думи, но то веднага се обърна и избяга.

След него хукнаха и другите.

— Ще дотичат сега от другия край — каза Каро, — зная ги аз!

— Че ти не зяпай! Тичай срещу тях! — заповяда Гуля. — И ако нещо се случи, викай: „Ерик!“.

Каро слезе от оградата и с всички сили хукна към противоположния край на двора. Скоро оттам се понесе отчаян глас:

— Ерик! Тука! Е-рик!

Гуля се завтече на помощ.

— Ерик иде! — завика тя, като тичаше. — Пълни си пушката.

Каро стоеше върху наклонения покрив на къщата. Той радостно замаха с ръце:

— Избягаха!

— Аха! — завика Гуля. — Изплашиха се!

Каро слезе на земята.

— А ти наистина ли имаш брат Ерик? — запита той.

Гуля кимна с глава:

— Братовчед…

— А къде е сега? В къщи ли?

— В къщи… в Москва.

Черните вежди на Каро високо се подигнаха. Но като съобрази нещо, той се засмя.

— Хитра! Брат й е в Москва, а тя целия Ереван с брата си плаши.

— Искаш ли да дружиш с мене? — запита Гуля.

Каро пристъпи от един крак на друг и се усмихна:

— Аз си имам сестра Гаяне. В Ереван, а не в Москва. С нея можеш да дружиш.

— А с тебе не мога ли?

Каро се смути.

— Защо да не може? Може!

И от този ден Гуля се сприятели с Гаяне и Каро. А неприятелската армия със завист наблюдаваше отдалече как братът и сестрата подбираха за пристигналото момиченце най-зрелите, най-сочните круши.

Скоро и враговете се проникнаха от уважение към тази пришълка. Това стана така.

В двора у тях лежеше вързано голямо и сърдито куче, Абрек. Далече наоколо се разнасяше неговият дрезгав, свиреп лай.

Няколко пъти се спираше Гуля до вратата на двора, където живееше Абрек, и поглеждаше през вратичката, но Абрек не се виждаше.

Най-после, като доби смелост, Гуля се покатери на една издатина на каменната ограда и видя голямото сиво овчарско куче. Кучето отчаяно въртеше глава и се мъчеше да се освободи от дебелата връв, която заменяше синджира.

— Ей сега ще ти помогна! — извика Гуля, прехвърли се през оградата и като скочи долу, изтича право при колибката.

— Къде?! — закрещя след нея Каро, който се появи тутакси над оградата. — Ще те разкъса! На парчета ще те разкъса.

— Нищо — каза Гуля, — няма да ме разкъса.

Абрек мрачно изгледа Гуля и като се спусна напред, с такова настървение залая, че гласът му изведнъж пресипна. Гуля се спря.

— Абрек — каза тя с най-ласкав глас, — не бой се, мъничкият ми, аз няма да те закачам…

Абрек така много се учуди, че клекна на задните си крака.

А Гуля се приближи до страшното псе, погали го между ушите и се зае да му отвързва връвта. Кучето сякаш полудя от радост. То заподскача около Гуля, после се изправи на задните си крака, а предните си лапи сложи върху раменете й.

Като отвърза Абрек, Гуля го хвана за нашийника и кучето пазач, от което се бояха всички околни жители, спокойно и кротко тръгна заедно с момичето, стъпвайки внимателно до самите й крака.

И от този ден по всички улици тръгна славата на Гуля, че тя от никого и от нищо на света не се страхува.

Но ето че настъпи денят на нейното отпътуване. При вратата бе спряла голяма кола. Каро изнесе куфарите.

Майката на Каро, дребничка, тиха женица, подаде на Гуля плетена кошница, пълна с грозде от лозята. Приближи се и Гаяне. Тя плачеше.

Гуля я прегърна и я целуна.

— Не плачи, Гаяне. Ела у нас в Москва.

Малко по-настрана стояха мълчаливо съседските момчета, бившите Гулини врагове, а сега приятели. Когато колата тръгна, Гуля им замаха с ръка.

И тутакси цялата тайфа хукна след нея, а двама от най-ловките се заловиха отзад за колата. Коларят им извика нещо на своя език, момчетата се засмяха и още по-здраво се заловиха за края на колата.

Но това не бе всичко. Влачейки след себе си връвта, на улицата изскочи рошавият Абрек. С няколко скока той догони цялата компания и изтича пред колата.

— Абрекушко! — завика Гуля. — Мамо, да го вземем с нас!

Майка й само махна с ръка.

Но ето че колата тръгна по надолнище и децата скочиха на земята.

— Прощавайте! — извика им Гуля.

Двете момчета снеха шапки и махаха на Гуля, докато колата се скри от погледа им…