Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Саша и Сергей

Саша лежеше цял в огън.

Гуля дежуреше до леглото му, стараейки се да отгадае всяко негово желание. Той лежеше със затворени очи и дишаше тежко, неравно. Някой тихичко влезе в стаята. Гуля се обърна. Беше прислужницата. Тя правеше знаци на Гуля да излезе в коридора.

— Професорът те вика, той е в стаята си.

Старият професор седеше в креслото и почукваше с пръсти по масата. Той чакаше Гуля.

— Ето какво, мила… — каза той бавно.

Гуля с тревога и страх го погледна, боейки се да чуе това, което ще й каже…

— Саша трябва да се изнесе в крайната стая.

Така значи! Сякаш нещо се откъсна от сърцето на Гуля. Тя знаеше какво значи да се изнесе болен. В крайната стая обикновено изнасяха умиращите, за да не виждат техните съседи смъртта и да не знаят за нея.

— Не — каза Гуля решително. — Ако се занесе там, той ще се досети. Не може ли да го пренесем в дежурната стая?

— Добре — каза професорът. — Нека е в дежурната.

Едва сдържайки сълзите си, Гуля отиде в стаята на дежурните сестри. Там нямаше никой. Гуля извика прислужницата. Двете се заловиха за работа: прислужницата миеше пода, а Гуля, за да настани по-удобно болния, разместваше мебелите, закачваше на прозорците чисти перденца от марля.

Яркото пролетно слънце грееше право в прозореца. Внесоха Саша. Той отвори очи и веднага примижа. Гуля извади от шкафа една голяма папка и я постави на шкафчето до кревата, за да му предпазва очите от силната светлина.

Саша вече нямаше сили да говори, но с очи направи знак на Гуля, че не е нужно да му закриват слънцето. Гуля махна папката и Саша леко й кимна с глава. Значи тя го беше разбрала.

Наведена над Саша, Гуля се мъчеше да разбере от какво ще има нужда.

Той едва доловимо помръдна.

— Горещо — каза той само с устните си. — Махни одеялото.

Гуля му остави само чаршафа. Той пак едва-едва кимна с глава:

— Така е добре.

Гуля държеше обезобразената Сашова ръка в своята и мереше пулса му.

— Докторите, сестрата! — каза тя тихичко на прислужницата.

Саша трепна и отвори очи.

— Нищо, нищо, Сашенка — успокои го Гуля. — Време е да вземеш лекарство.

Вратата се отвори и в дежурната стая влязоха професорът, един лекар и старшата сестра.

Но Саша дори не ги погледна. Той с мъка, прекъслечно дишаше и изглеждаше, че силите за нищо друго вече не стигат. Гуля разбра, че никой вече не може да му помогне — нито докторът, нито професорът.

Тя не забеляза колко време бе престояла до леглото на Саша, забравила всичко, дори Йожик…

След смъртта лицето на Саша стана светло, строго, ясно.

— Е, няма що — каза й професорът, както се говори на най-близки хора, — тук нищо повече не можеше да се направи. Хайде, вървете си в къщи, мила, починете си.

Като се върна в къщи, Гуля още от вратата забеляза, че майка й е нещо тъжна и развълнувана.

— Какво има? Йожик ли е болен? — тихо запита тя, като поглеждаше в креватчето му.

— Не, той е здрав — отговори майката и бързо скри нещо в чекмеджето на масата.

— Сергей? — още по-тихо попита Гуля.

— Да, Гуленка — просто каза майка й. — Един негов другар пише… Но все пак ще трябва да се провери. Може да е грешка…

Гуля за миг затвори очи.

— Покажи го — каза тя и се тръшна на кревата.

Майка й подаде сгънато на триъгълник писмо. Бавно, също като с безчувствени пръсти, Гуля разгъна карираното листче. На коленете й падна снимка. А това какво е? От картичката я гледаше засмяно момиче с развени от вятъра коси.

Гуля не можа изведнъж да познае себе си на тази неотдавнашна снимка, която бе подарена на Сергей в една от най-щастливите минути, а сега се бе върнала като вестителка на нещастие.

„… Вашият мъж — беше написано в писмото — е убит от парче вражески снаряд в сляпото око. В комсомолския му билет намерихме вашата снимка…“

— Полегни си, Гуля — каза майка й, като я покриваше с вехтичкия вълнен шал. — Цяла трепериш, като в треска.

Гуля легна и дълго лежа, без да помръдне, гледайки с широко отворени очи в тъмнеещото навън небе. Тя не можеше да плаче. Мислите й се заплитаха. Тя мислеше едновременно и за Сергей, и за Саша, и за това, че те няма вече да видят победата.

Йожик се събуди. Той закрещя високо и сърдито, като че всички му бяха виновни, загдето бе проспал часа на вечерята си.

Гуля го взе и й стана сякаш по-леко от това, че в ръцете й мърда това мъничко, топло, взискателно същество.

— Йожинка, Серьоженка — каза тя неочаквано и за самата себе си, назовавайки момченцето с името на неговия баща, когото не му бе съдено да види вече.

Тя нахрани детето, отново го сложи в креватчето и като постоя над него няколко минути, седна да пише писмо до близките на Саша в крайволжкия град.

Тя пишеше, обмисляйки всяка буква, като избираше от всички думи на света най-нежните, най-утешителните.

А в края на писмото тя написа:

Ние няма да простим на врага за тая смърт. Ние няма да забравим гибелта на нашите мъже, синове и братя, които също така като Саша обичаха живота, слънцето и също така искаха да живеят. Заклевам се пред вас, че ще отмъстим за вашето мило момче.

Беше вече късна нощ, когато Гуля привърши писмото.

В тази минута тя разбра, че бе решила да отиде на фронта.

Заедно с писмото Гуля изпрати на Сашовите родители и неговия черен бележник, изпълнен с цифри и чисти юношески мисли.