Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

С децата на героите

Измина зимата. А едно пролетно утро в живота на Гуля се случи голямо събитие.

— Ще отидем с тебе в детския дом на МОПР-а — каза майка й.

Думата МОПР Гуля бе чувала още в ранното си детство. Без да разбира какво значи това, тя вече знаеше, че майка й работи в някакъв си МОПР, а когато поотрасна, започна да разбира, че това значи: „Международна организация за подпомагане борците на революцията“.

Гуля много обичаше, когато на гости у тях идваше французкият писател Леон Мусинак. Гуля сядаше до него и можеше дълго да го слуша, без да пророни дума.

„Колко хубаво е — мислеше си тя, — че адам ме учи на френски. Така интересно е всичко, дето разправя миличкият, миличкият наш Мусинак!“

Особено силно впечатление направи на Гуля песента, която той пееше, когато разказваше за Испания: „Тореадор, по-смело в бой!“.

Веднъж през време на испанската революция в 1931 година група партизани французи пренасяла в Испания по тайни пътеки през Пиренеите тежки сандъци с оръжие. Когато хората вече съвсем капнали от умора, един от французите, писателят Пол Вайан Кутюрие, безстрашен, весел човек, се загърнал с плащ и бодро запял:

Тореадор, по-смело в бой! Тореадор! Тореадор!

Тази песен — ария от операта „Кармен“ — така неочаквано прозвучала тук, в планините, че всички неволно се разсмели, развеселили се и това дало на измъчените хора сили да преодолеят умората и да продължат пътя си.

Гуля слушаше Мусинак, без да свежда от него очи, а после често, като се загръщаше с майчиния си шал и го прехвърляше през рамо, крачеше из стаята и пееше, натъртено произнасяйки „р“: „Тор-реадор! По-смело в бой!“.

Но никой не можеше да предположи тогава, че след някакви си десет години това момиченце, което с вълнение слушаше разкази за герои, само ще стане героиня и ще вдигне хората на подвиг също така неустрашимо, както е направил това пламенният борец за свобода Вайан Кутюрие…

А засега тя само се вслушваше, вглеждаше се, без да съзнава и сама, че се учи на твърдост и безстрашие…

Когато Мусинак си заминаваше за родината, Гуля изпрати по него писмо до французките деца.

„Скъпи приятели — написа тя на лист, откъснат от тетрадка, — как сте? Непременно, непременно ни елате на гости!“

Французките приятели не дойдоха на гости у Гуля, но й изпратиха по Мусинак, който отново пристигна в Съветския Съюз, подарък — пухкава плетена блузка.

Гуля ласкаво гладеше с длан тази мека мъхната блузка и говореше:

— Благодаря на французките деца! Но поне едничко от тях да видя! Макар и най-мъничкото!

И представете си — мечтата й се изпълни! Тя отива в детски дом, където живеят деца, и при това не само от Франция, а от много, много страни! Мама казва, че там живеят германчета, китайчета, япончета, българчета…

Своята радост Гуля сподели преди всичко с Ерик. Тя му се обади по телефона:

— Знаеш ли, Ерастик? Има такъв град Иваново. Там има тъкачни фабрики. И зад Иваново — рекичка Талка. Навярно хубава рекичка. Нали? И самото й име е весело — нещо като Наталка. Та до самата Талка-Наталка има детски дом. Мама отива там и ме взема със себе си!

И Гуля обеща на Ерик, че щом се върне, всичко, всичко ще му разкаже.

 

 

Гуля и майка й слязоха от влака и се изкачиха по стъпалата на високия железопътен мост. Оттук се откриваше широк простор. От двете страни се точеха и губеха в далечината, извивайки се и проблясвайки със стоманата си, релси, виждаше се градът с неговите фабрични комини и зеленината на градините, а още по-нататък се тъмнееше гора. Над хоризонта стоеше огненият диск на залязващото слънце.

— Ето го и детския дом — каза майката.

— Къде е? Къде е? — с нетърпение попита Гуля.

— Ето там… До самия край на гората — и майка й посочи с ръка белеещата се в далечината двуетажна къща. — Да вървим, Гулюшка!

Зоя Михайловна вървеше, без да бърза, а Гуля ту изтичваше пред нея, ту се връщаше назад, за да й зададе някой въпрос.

— Мамо, а как разговарят тия деца помежду си? Китайчетата ли говорят по френски или французите по китайски?… Мамо, а родителите им в къщи ли са останали?

Когато Гуля узна, че родителите на някои от децата са убити, а на други лежат в затвора, тя забави крачка.

— Ти какво? — запита Зоя Михайловна. — Умори ли се?

— Не — отвърна Гуля. — Ти върви напред… Аз мъничко ще си помисля, а после ще те догоня.

Радостта, която тя чувстваше през целия ден, изведнъж помръкна. Мислеше си, че сега ще види тъжни, бледи, разплакани деца.

Майка й я хвана за ръка и те влязоха в градината на детския дом.

Стъклата на прозорците просто блестяха, отразявайки пурпурната светлина на залязващото слънце. Пред голямата веранда бликаше водоскок. Чуваше се непрестанно, унесено и малко тъжно ромолене, сякаш водоскокът тихичко си бъбреше нещо, което само той знаеше…

И Гуля пак си помисли за децата в този дом, които е трябвало да изпитат онова, което се случва само в страшните приказки.

Но тук някъде иззад верандата на пясъчната пътечка излезе педален автомобил и дребничкият червенобузест малчуган, който седеше в него, весело забръмча и забърбори нещо на своя език. Гуля се отстрани, за да му даде път, и точно в тази минута цяла дружина, също такива заруменели и весели деца, изскочи от дълбочината на градината. Едно от тях държеше волейболна топка.

При вида на тази весела, безгрижна дружина Гуля изведнъж забрави за страшните приказки и вече не мислеше за това, което тъй неотдавна са преживели тия деца.

Когато седнаха да вечерят, Гуля се оказа на една масичка с българчета — две момченца и едно момиченце. И тримата много се харесаха на Гуля, особено момичето. Казваше се Росица. То имаше дълги синкавочерни къдрави коси, зачесани зад ушите, сиво-зелени, като че ли прозрачни очи и ямичка на брадичката.

— Аз не можах още много да науча руски — каза Росица, сякаш извинявайки се пред Гуля, — затова правя много грешки.

Но Гуля изведнъж бе обикнала всичко в своята нова приятелка, даже нейните грешки. И скоро Гуля узна, че Росица живеела в главния град на България, в София, че тя е ученичка в четвърти клас.

— Аз много искам — казваше Росица — да имам много приятелки в Съветска Русия.

— Какво хубаво име имаш — каза Гуля. — Росица. Съвсем като роса. Капчица роса.

Сложиха Гуля да нощува в една стая с Росица.

А сутринта майка й каза:

— Аз си отивам, Гулюшка.

— Ами аз? — с тревога запита Гуля. — Мене още не ми се заминава.

— Помолиха ме да те оставя тук да погостуваш — успокои я майка й. — Но слушай, Гуленка, няма да лудуваш. Би било много срамно, ако едно съветско момиче се държи по-лошо от другите деца.

— Добре, мамо — сериозно отговори Гуля. — Разбирам.

Същия този ден, след като изпрати майка си, Гуля игра с децата волейбол, вози се на въртележката и се разхожда с кокили в градината на детския дом.

След една седмица тя вече можеше да говори по малко на всички езици, а в куфарчето й едва-едва се побираха подаръците. Момичетата й подаряваха за спомен картинки, бродерийки, панделки, а момчетата — монети и марки от своите страни.

Наближаваше денят на заминаването. Гуля вече бе успяла да се сприятели с много деца и бе научила да пее техните песни.

Няколко дни преди да пристигне майка й, Гуля бе приета в пионерската организация.

Една вечер преди това, лежейки в леглото, тя каза на Росица:

— Ние с тебе доживяваме последните си часове като октомврийчета. А утре по това време…

— Какво утре? — запита Росица, като вдигна глава.

— Ще бъдем пионерки!

… И ето, Гуля вече е на тържествен пионерски сбор. Отдясно и отляво — китайските момичета: Чи-чу и Ту-я. И навсякъде — познати деца: Росица, Митко и Петър от България, Енрико от Хавана, Йосиф от Унгария, малкото негърче Нили от Америка, Китами от Япония, Лена от Сърбия…

На Гуля й се струва, че те са истински герои, такива, каквито са и техните родители.

И от това, че стои в една редица с тях, тя чувства мъничко и себе си героиня…

А в облаците, разпалвайки се като през оная вечер, когато Гуля пристигна тук, гори-пламти залезът и струва ти се, че там ходят по небето пионерски отряди със своите червени знамена.