Елена Илина
Четвъртата височина (24)

Кино в Артек

Отрядът се върна в лагера привечер. А на утринния сбор старши ръководителят сурово смъмри Гуля пред целия лагер. Тя трябваше да изслуша немалко горчиви думи. Нейната постъпка, каза Льова, трябва да се смята като особено сериозна, затова защото тя наруши дисциплината във време на поход. Тя накара всички ни да се тревожим. Заради нея децата не спаха почти цялата нощ… Не за първи път тя нарушава законите и обичаите на Артек.

И докато старши ръководителят говореше всичко това, Гуля мръщеше вежди и хапеше устни, с тъга мислеше за това, че пак е кривнала от пътя, пак е изгубила пътечката, както през нощта в гората.

В столовата почти не се докосна до закуската си и цял ден ходи мълчалива и навъсена. Тя не се сърдеше на ръководителите. Сърдеше се на себе си.

„Калпаво момиче! — повтаряше тя, едва не плачейки. — Не може да живее спокойно като другите деца. Преди бягаше от тихия час, а сега взе, че избяга нощем в гората!“

Ръцете и краката й бяха издраскани до кръв. И поглеждайки своите синини и драскотини, Гуля със злост и досада мислеше: „Така ми се пада! Браво на драката. Види се, тя затова и расте, за да хваща такива като мене!“.

Тя даже се отказа от езда, когато Барасби й предложи да се разходят след вечерния чай. Той я погледна изкриво, не разбирайки какво мисли тя, седейки на скамейката, здраво обхванала с две ръце коленете си.

А ето за какво мислеше Гуля: „Е, как да живея нататък? Искам да се науча да бъда смела като моята Василинка във филма. А все другояче излиза! И ето, сега пионерските ръководители мислят, че в Артек няма по-лоша от мене…“.

Но ръководителите не мислеха така. Те разбираха, че това, което се случи, за Гуля даром няма да мине.

На другия ден в Артек докараха нов филм — „Дъщерята на партизанина“. Това много затрудни ръководителите. Та нали главната роля в този филм изпълняваше Гуля! Какво да правят? Тя така се провини, а сега да я показват на екрана? Ще се възгордее още и от нищо вече няма да взима. Та сега пък да се откажат ли заради това от филма, който специално са докарали в Артек? Защо да лишат от това удоволствие целия лагер?

Като научиха, че след вечеря ще има кино и че във филма участва пионерката от Артек Гуля Корольова, децата се развълнуваха:

— Коя Корольова? — попита едно.

— Оная, дето нощем самичка отиде в гората — отговори друго.

— Оная, дето язди кон не по-лошо от Барасби. И плува здравата — каза трето.

Вечерта децата започнаха да следят Гуля по петите.

— Разкажи ни, Корольова, как си се снимала във филм — молеха се те.

— Добре, добре, ще ви разкажа — обещаваше Гуля. — След прожекцията. Инак няма да ви бъде интересно да гледате.

И макар да я уверяваха децата, че все пак ще им бъде много интересно, Гуля успя да ги склони да потърпят.

Преди прожекцията тя дълго мисли да иде ли на кино или да не иде. Няма какво да се каже, хубава дъщеря на партизанин, която получава наказание на лагерен сбор! Как ще гледа децата в очите!

И все пак Гуля реши, независимо от всичко, да отиде. Та нали и тук също е нужна смелост! Съпроводена от цяла тълпа деца, тя тръгна по алеята на парка към отворената врата на клуба.

— Не Корольова, а королева — каза след нея, усмихвайки се, едно от по-големите момичета.

Гуля се обърна към нея и без да се смущава, отговори:

— Мене и в училище понякога така ме наричат. На шега.

Тази вечер киносалонът не можа да събере всички зрители. Бяха се събрали не само децата и пионерските ръководители, но и лекарите, готвачите, гледачките. Трябваше да мъкнат от столовата и кухнята столове, скамейки, табуретки и да ги нареждат покрай стените.

Около Гуля веднага започна препирня — всички от нейния отряд, особено момичетата, искаха да седнат по-близо до нея. Пионерските ръководители тръгнаха между редиците, мъчейки се да възстановят реда и тишината.

Най-после светлината в салона угасна и вълнението престана. Всичко притихна. На екрана се появи надпис:

Дъщерята на партизанина

Производство на Одеската кинематография

Мярнаха се имената на режисьора, актьорите, възрастни и деца (сред децата на първо място — името на Гуля Корольова), и на екрана се появи мъничко пълничко момиченце. То стоеше на пухкавите си крачета и гледаше как майка му сади дръвче.

— Гуля, това ти ли си? Ти? — зашепнаха наоколо децата. — Тебе са те снимали още когато си била малка?

— Тихо! — спря ги Гуля. — Това още не съм аз. Всъщност аз съм, но друго момиче. Та можех ли да порасна през време на снимането?

— Че кога ще бъдеш истинската ти?

— Скоро. Ще видите.

И наистина, мъничкото дръвче тутакси пред очите на зрителите се превърна в младичка нежна брезичка, а мъничкото момиченце също порасна и сега всички познаха в него Гуля.

— Гуля! Гуля Корольова! — забръмча залата.

Да, това беше същата тази Гуля, която седеше в залата, само че по-малка — босонога, палава, с къса поличка. Сега нея я наричаха Василинка. Тя се носеше из селото, тичаше в надпревара с колхозните деца, яхнала бял кон, препускаше на нощна паша.

Но ето че се случи беда: един начумерен брадат човек тайно откара колхозния кон Сивчо в едно блато и му спъна краката. Василинка видя това и се спусна да помогне на коня. Затъвайки в блатото, задъхвайки се, тя му отвързва краката и го измъква от блатото. А после малката героиня Василинка познава и безстрашно изобличава врага, който се опитва да се укрие…

Като примижаваше от ярко блесналата светлина, Гуля стана и заедно с множеството деца се отправи към изхода.

Беше се вече съвсем стъмнило. В тъмнината се чуваше как тежко се надига, сякаш се обръщаше от една страна на друга в леглото си, морето.

— Хайде разказвай! — замолиха се на Гуля от всички страни, когато шествието се проточи по алеята.

— Какво да разкажа? — попита Гуля, вдишвайки дълбоко свежия възсоленичък въздух.

— Е, какво е станало по-нататък с Василинка?

— Това аз не зная…

— Е, разказвай тогава каквото искаш! Ти така хубаво игра!

— Не, съвсем не е толкова хубаво — сериозно каза Гуля. — Ето например в другия филм „Аз обичам“, според мене, играх много по-хубаво. Там играх Варка. Внучката на рудничаря.

И Гуля разказа, че за да научи по-добре как работят рудничарите, тя заедно с режисьора се е спускала в самия рудник и даже в самата галерия.

— Когато излязохме от рудника — продължи Гуля, бавно крачейки с децата по алеята, — казаха ни, че този рудник по-рано е бил най-опасният в целия район. Тук режисьорът попита един стар работник, който спускаше и вдигаше товари на шахтата: „Вие често ли сте били дванадесет пъти камбаната?“. (А дванадесет пъти биели камбаната, когато возели осакатен миньор.) А работникът отговаря: „Случвало се е и всяка смяна да бием. И сега се случва, само че рядко“.

— Колко е страшно! — тихичко каза някое от децата. — А ти не се ли боеше?

— Не, не много — отговори Гуля. — Та нали знаех, че в този рудник сега вече не е така опасно. Обхвана ме страх само когато изведнъж там, долу, изгасна светлината. Представете си само: тъмна тъмница, а пък аз самичка. Режисьорът бе отишъл някъде — да поговори с рудничарите. Стоя и не знам какво да правя. Е — мисля си, — свърши се с мене! Наоколо тихо, тихо. Чува се само някъде да шурти вода. Изведнъж гледам — блесна светлинка. Приближи се към мене светлинката и аз видях, че иде рудничар с миньорската си лампа, а с него и режисьорът. Тогава нас двамата ни издигнаха нагоре с една клетка, нещо като открита площадка, и толкова ми се стори светло горе, на земята, че даже очите ме заболяха.

— И в шахтата ли те снимаха за филма? — запита в тъмнината нечий момчешки глас.

— Не, в шахтата не се снимахме.

— А как изобщо снимат? — запита, като изскочи напред, някакво малко момиченце. — Така всичко поред — целия филм ли изведнъж?

— Не, разбира се, не изведнъж — каза Гуля. — Много трудно е снимането. И да те снимат също е трудно. Знаете ли ние с режисьора каква мъка видяхме, докато заснемем един само епизод с коня? Преди този кадър аз никога не бях яздила кон. И тогава се наложи да се науча. Отначало със седло, а после и без седло. Та нали Василинка без всякакво седло е яздила — тя си е селско момиче, а не ездачка. А трябваше да се науча още и всякак да яздя — ходом, в тръс, в галоп, а отгоре на това и да преодолявам препятствия. Когато за пръв път преодолях препятствието, толкова много се изплаших, че едва не се преметнах от коня. А когато измъквах Сивчо от блатото, по краката ми се впиха пиявици. Тях после, след снимките, едва ги отлепиха.

Децата слушаха със затаен дъх. И изведнъж най-малкият пионер запита:

— А кой игра коня?

Гуля се обърна.

— Как така — кой? — попита тя учудена. — Конят.

— Така хубаво игра! — каза момчето с възторг.

— Е, с този актьор — отговори Гуля — също трябваше да се поработи както трябва. Той дълго не искаше да ме слуша.

И като помисли, тя добави:

— Но понякога на режисьорите не им беше леко. Нали с нас не бива да се репетира много пъти поред.

— Защо? Защо не бива? — обадиха се няколко гласа изведнъж.

— Ами защото ако зарепетираме, с други думи, ако започнем да повтаряме едно и също нещо много пъти, вече нищо хубаво от нас няма да излезе — обясни Гуля сериозно. — Ето защо режисьорите гледат децата да направят всичко изведнъж, както в игра. Е, понякога нищо не излиза. Понякога децата не слушат или започват да капризничат. Ще ги понавикат тогава и те ще престанат. Добрият режисьор знае как да се отнася с такива като нас.

— А как се отнася той с такива като вас? — сериозно попита пак същото това мъничко момче, на което бе харесала играта на коня.

Всички наоколо се разсмяха. А после пак се раздадоха нетърпеливи гласове.

— Разказвай по-нататък! Пък ти, Игорка, не прекъсвай! Разказвай, Гуля!

— Е, и ето… — започна пак Гуля. — Но докъде бях спряла?

— Дето добрият режисьор знае как да се отнася с децата.

— Да, да! — каза Гуля. — Добрият режисьор е като добрия учител. През време на снимките е строг, а след снимките е добър. Ако разбереш какво той иска, после вече не е трудно да направиш всичко както трябва. Но най-главното в работата с нас, това е търпението. Ако режисьорът няма търпение, нищо няма да излезе. Най-важното е да разбереш какво се иска от тебе. Ето, когато режисьорът ти разкаже целия епизод, заинтересува те, тогава всичко тръгва като по масло.

Гуля помълча.

— Най-главното е подходът.

Като слушаха Гуля, децата се проникваха с все по-голямо и по-голямо уважение към нея: как всичко разбира тя! Просто като възрастна. И какви думи приказва: „епизод“, „подход“, „кадър“… Такива думи знае, във филм се е снимала, никак не се е възгордяла! И все за трудностите разправя, а за това, че така хубаво играе — нито дума…

И още дълго би разказвала Гуля за своята работа в киното, ако не бе станало време за лягане.

Всички се пръснаха по палатките си. Стана съвсем тихо.

Гуля си легна в леглото до прозореца и дълго-дълго прехвърля в ума си всички събития от тази вечер: и филма, който толкова много неща й припомни, и тия славни деца, които така жадно слушаха всичко, което тя им разказваше. И сърцето й пак се препълни с безкрайна, спираща дъха й радост. Колко хубаво е все пак, колко интересно е да живееш на света!

Стръмният гръб на Аю-даг, Мечка-планина, минаваше под самите звезди. От време на време от черното небе се откъсваше звезда и политаше надолу, зад гърба на старата мечка.

И чуваше се как съвсем наблизо долу морето се удря, гърми и бъхти — мъкне след себе си камъни…