Елена Илина
Четвъртата височина (47)

На път

Тракайки с колелетата, влаковете вървяха от изток към запад: вагон след вагон, безкрайни композиции, дълги едва ли не цял километър — войнишки, санитарни вагони, трещящи платформи с оръдия, покрити с брезент.

Насреща тичаха зеленеещи се хълмове, горички и като се изравняваха с влака, оставаха назад.

Гуля седеше със своите нови другарки, милосърдните сестри Люда и Ася, до прозореца на санитарния вагон и мислеше. Мислеше за това, че Йожик скоро ще се научи да ходи, а тя даже няма и да види как той за първи път ще затупка с крачетата по пода.

Мислеше Гуля и за своето неотдавнашно кратко и невъзвратимо щастие.

Тя неочаквано си спомни за най-простички, но кой знае защо, сега особено скъпи дребни неща.

Ето, те със Сергей се връщат от театъра, от „Дама пика“ и двамата поред пеят мъжките и женски арии.

И някой каза след тях: „Щастливци! Бих желал да бъда на тяхно място!“.

А веднъж Гуля счупи любимата на майка й лампа и Сергей трогателно, по детински, взе цялата вина върху себе си. Майка й, изглежда, и досега си мисли, че лампата е счупил горкият, в нищо невиновен Серьожа.

Но кой знае защо, от всичко най-много я вълнуваше и я измъчваха спомените за тяхното пътуване до Москва — при баща й. Това вече беше не много преди войната. Гуля изобщо обичаше да пътува. Но никога не се беше чувствала във влака тъй удобно, безгрижно и леко. Струваше й се, че никога дотогава по гарите не са се продавали толкова много цветя, никога спътниците не са били тъй приветливи. Никога не е имало такива вечери, като тия във влака „Киев — Москва“.

Тогава я тревожеше само едно: ще хареса ли баща й Сергей и Сергей — баща й. Тя тъй много искаше да се харесат!…

В ония времена всички нейни желания се изпълняваха. И това се бе изпълнило.

Те тримата по приятелски, дружно и неуморно скитаха из Москва, по музеите, театрите и стадионите и Гуля се любуваше на своите мили спътници, тъй грижливи и весели, но повече от всичко се гордееше с Москва, която показваше на Серьожа като свой роден дом…

— Какво си се замислила? — запита я Ася, тиха черноока девойка от Белорусия, която приличаше на ученичка.

Заета със своите мисли, Гуля не отговори веднага и Ася боязливо я подръпна за ръкава.

Гуля разтърси коси, сякаш искаше да отпъди от себе си тъжните мисли.

— Нищо — усмихна се тя. — Всякакви мисли ти идват в главата, когато тракат колелетата… Хайде, Асенка, да изпеем нещо!

Гуля знаеше, че ако тя се умърлуши, Ася и Люда ще заскърбят двойно повече. Не бива пред самия фронт да се избива оръжието от ръцете на другарите.

— Хайде, Ася, Люда! Започваме.

И във вагона, под тракането на колелетата, се разнесе познатата от детинство песен: „Запрягайте, хлопци, коней!…“.

В купето на вагона влезе комисарят Оленик, а след него младият боец от Башкирия, Кадир Хабибулин.

Девойките станаха да ги поздравят по войнишки. Оленик се усмихна, седна. Седна и Кадир.

— Е, как сте, момичета?

— Всичко е наред! — весело отговори Гуля. — Само ми се иска по-скоро да пристигна.

— И аз също — додаде Люда.

— Е, ще кажем на машиниста да побърза — рече Оленик. — Ще му кажем: „Нашите момичета искат по-скоро в бой да влязат“.

— Добри момичета — обади се Кадир Хабибулин.

— Знаеш ли какво, Кадир? — каза Оленик. — За да минава по-бързо времето, изсвири ни нещо със своята свирка. Далече ли е от тебе?

— Как далече? С мене пътува — отговори Кадир. Той лукаво се усмихна и излезе от купето.

— Чудесно свири — каза Оленик. — Ще го чуете. Той е колхозник, пчелар — специалност тиха и спокойна. Седи си в пчелина, слуша как бръмчат пчелите и им подсвирва от време на време със свирката си. Но и добър боец ще излезе от него — веднага се познава. Убеден съм в това.

— Когато бях малка, винаги казвах, че ще се омъжа само за пчелар — неочаквано рече Ася.

— Е, какво пък, ще ви сватосаме — каза Оленик. — Кадир, струва ми се, е ерген.

— Просто мед й се яде — засмя се Гуля. — Ей сега ще те почерпя, Асенка. Мама ми даде цял буркан за из път.

В тази минута от външната платформа на вагона се чу нежен, малко хрипкав глас на тръстикова свирка.

— Кадир иде — каза Оленик.

Момичетата утихнаха.

Гуля мълчаливо постави на сгъваемата масичка до прозореца бурканче с мед.

Хабибулин влезе в купето и веднага забеляза меда.

— И аз имам мед — каза той. — Още по-хубаво мирише. Ей сега ще го донеса.

Спряха го:

— Посвири по-напред!

Кадир седна, поднесе свирката към устата си, продуха грижливо дупчиците и засвири. Във вагона отново се раздадоха възглухички, тъжни звуци. Повея въздухът на Башкирия, на свободните простори на нейните степи, на степния вятър. Хабибулин свиреше замислено, бавно. Гуля си спомни хълмовете, забулени във виолетов дим, широката река Бяла, която башкирците наричат Идел или галено — Агиделкай, и града на брега на Идел — този град, където бяха останали Йожик и майка й.

Кадир остави своята свирка.

— За какво се говори в тази песен? — запита Оленик. — Пеят ли я с думи?

— Пеят я. Кой за каквото иска, за това си и пее. Каквото е на душата му.

— А ти за какво свири сега? — запита Гуля.

Кадир се замисли. После, като смръщи вежди, започна да обяснява.

— Тъй свирих — каза той бавно и малко срамежливо. — Има една река Ашкадар. Знаеш ли я? Там е и планината Торатау. По склоновете й расте тръстика. Ето, също като тази. Виждаш ли? — Кадир показа свирката си. — Отрязах аз една тръстика и си направих свирка. За това именно свирих: за реката Ашкадар, за планината Торатау, за тръстиките, за това, как пеят славеите в тръстиките, как свири вятърът в тях.

— Да, да, и аз тъй мислех — каза Гуля. — Ти много ясно свириш!

Зъбите на Кадир блеснаха.

— Ами сега за какво ще свиря? Слушай!

И той засвири някаква пронизителна, унила и свирепа песен.

— Това е за войната — каза Гуля.

Кадир кимна с глава.

— Вярно — каза той. — Тази песен са пеели нашите бащи, когато са отивали да воюват.

Гуля запя тихичко, мъчейки се да повтори тази странна, непозната степна мелодия.

— Добре — каза Кадир, — съвсем башкирска девойка.

Кадир и Оленик дълго още седяха в санитарния вагон, ядоха хляб с мед и говориха за напуснатите родни места и за войната.

Гуля разправи как бе заминала от Киев, Ася — за своето заминаване от Минск. Кадир мълчаливо слушаше, а след това каза:

— Докато очите ни земя гледат, ще се бием!