Елена Илина
Четвъртата височина (17)

Гулината ваканция

Наближаваха изпитите.

— Като си помислиш само — казваше Гуля, когато се връщаше с другарките си от училище, — като си помислиш само, че трябва да преминем в седми клас! Това е толкова странно, че даже не може да се повярва. Мене ми се струва, като че ли вчера съм била в четвърти клас.

Беше вече пролет. Вятърът беше топъл, игрив, напоен с мириса на море и водорасли. На Приморския булевард се тълпяха много хора. Момиченца продаваха първи пролетни цветенца и на слънчевия припек вече усилено вървеше търговията със сладолед.

Когато след дългите предизпитни занимания Гуля излезе с другарките си на улицата, на нея й се струваше, че в града е някакъв празник и че ето, ей сега ще се случи нещо много хубаво.

Изпитите минаха благополучно. През това време Гуля дори и не си спомняше, че някога е била артистка — Василинка, Варка — и знаеше само едно: че тя е ученичка, която непременно трябваше да премине в по-горен клас.

И тя премина. А след това пак я извикаха в Киев, където по това време започваше работата над новия филм за деца „Слънчев маскарад“.

Сякаш напук времето се случи съвсем неподходящо за този филм. Слънцето много рядко се показваше иззад облаците. Лятото беше дъжделиво и постановчиците също като летци, които очакват хубаво време, постоянно поглеждаха с безпокойство към небето и ругаеха „небесната канцелария“.

Затова пък на мрачните дни се радваха децата актьори. През тия дни те бяха съвсем свободни, и те имаха ваканция, както всички ученици.

През почивката Гуля си измисли нова работа. Заедно с другарката си Валя, която също трябваше да участва във филма, тя започна да ходи в Зоологическата градина.

Гуля всякога е обичала животните, но, изглежда, никога не бе губила за тях толкова време, колкото през това лято. Тя бе станала млада натуралистка и дори бе взела шефството над две мънички мечета — Гришка и Мишка.

Тя сама ги хранеше с отвара в едно тенекиено коритце, гледаше как те се изкачват нагоре по решетката или пък острят зъбите си, гризейки поред една пръчка.

Мечетата скоро започнаха да я познават, протягаха й лапите си през решетката и когато тя отиваше при тях в клетката, те се триеха в краката й също като котенца.

— Ти по-добре не влизай при тях — казваше Валя. — Наистина, мънички са, но все пак са мечки. Ще те хванат някой път за крака и цялата ти кожа ще смъкнат!

— И таз добра, ще взема сега и от мечета да се плаша! — отговаряше Гуля. — Аз и при вълка в клетката му съм ходила. Знаеш ли, при онзи, стария, с плешивото чело.

— При вълка?! — ахкаше и плясваше с ръце дружката й.

— Че какво пък! — успокояваше я Гуля. — Ако нахраниш вълка, после можеш да го галиш и потупваш като домашно куче, а той ще си лежи по гръб и ще се зъби от радост. Можеш и сама да провериш!

Но на Валя съвсем не й се искаше да проверява…

Слънцето все още не се показваше. Лятото свършваше… За да търси слънце, киностудиото реши да замине от Киев.

Преди заминаването Гуля отиде още веднъж в Зоологическата градина — да се сбогува със своите мечета.

През лятото те бяха вече много пораснали и заприличаха на мечки. Но Гуля, която ги навестяваше едва ли не всеки ден, не забелязваше това. Последния ден преди заминаването, тя, както винаги, влезе при тях в клетката и започна да си играе с Гришка. И изведнъж почувства, че изотзад нещо я дръпна за крака. Тя се обърна. Това бе другото мече — Мишка. То стоеше на задните си крака, като се клатушкаше от една страна на друга. Гуля се наведе до паницата с вода и го напръска по муцуната. То изфуча, отърси се и изведнъж, очевидно разсърдено, така здраво обгърна Гуля с лапите си, че тя почувства как запукаха кокалите й.

Тя побягна към изхода. Мечките — след нея. Дръпна вратичката — не се отваря. Бе заключена отвън. Че какво ли е пък това? Кой можа да я заключи в тази клетка с мечки? А мечките дишат право в лицето й, ръмжат, мъчат се да я хванат. Не може да се разбере дали си играят, или се сърдят.

Как да е, Гуля се измъкна от тежките мечешки лапи и се покатери по подвижната стълба, която винаги стоеше в клетката. Без да губят нито минута, двете мечки се закатериха подир нея. Ето и последното стъпало — няма накъде да се върви по-нататък.

Гуля се огледа насам-нататък и като се реши, изведнъж скочи долу на земята. Преди още мечките да успеят да се спуснат след нея, тя цопна в коритото за храна и на четири крака излезе навън.

— Защо не извика? — чу Гуля нечий треперещ глас.

Тя се изправи на крака и видя двамата си приятели млади натуралисти — Клюква^[1] и Килка^[2]. Всъщност двамата се казваха Николаевци, а Клюква и Килка ги наричаха само за да ги различат. Клюква имаше много червени бузи, а другия беше мършав и подвижен като Килка.

— Защо не извика? — повтори Килка. — Ние се наговорихме с Клюква да отворим, щом завикаш. А ти като че ли вода имаш в устата си — мълчиш ли мълчиш. Мислехме, че всичко е наред.

— Значи вие сте ме заключили?

— Ние.

— И защо?

— Ей така, да погледаме… — каза Килка.

— За да изпитаме храбростта ти — пресече го Клюква. — Валя разправяше, че ти уж от нищо не се боиш и дори в клетката на стария вълк ходиш. Искахме сами да проверим…

— Искали сте да проверите? — каза Гуля, едва поемайки си дъх след приключението с мечките. — Аз пък ще ви затворя и двамата в клетката с тигрите и тогава ще видя какво ще правите!…

— Не се сърди, Гуля — каза виновно Клюква. — Само да беше викнала, веднага щяхме да те пуснем, а ти мълчиш.

Гуля нищо не отговори и като махна с ръка, тръгна към вратата на Зоологическата градина.

На завоя тя се огледа. Килка и Клюква все още стояха на същото място и разгорещено говореха нещо, като размахваха ръце…

На другия ден студиото замина от Киев.

Края на лятото децата прекараха сред разклоненията на Карпатите, на зелените брегове на Буг.

Къде ли не завежда, къде ли не захвърля съдбата киноартистите!

Заедно с другите деца Гуля живееше в бяла колхозна къщичка, вечер пееше украински песни, къпеше се в бистрата планинска рекичка. Това бе славно време.

Книжките, които Гуля бе взела със себе си, така си и лежаха на дъното на куфара. Понякога само, през време на снимки или почивка, връщайки се от далечна интересна разходка, Гуля с тревога си спомняше за училищните си работи: „Добре им е на тях — мислеше си тя, поглеждайки възрастните актьори. — Играй, колкото искаш — няма да те оставят да повтаряш класа. А аз се чудя какво да правя: да играя ли, да се къпя ли или географията да повтарям. Е добре! Реките и планините ще уча в града, а тука си имам мои — истински!“.

Но и в града не дойде ред да се занимава с училищните си работи. Още първия ден след завръщането си в Киев тя се разболя и легна.

Отначало тя легна само за минутка, дори без да се съблича. Струваше й се, че просто е уморена от пътя. Болеше я глава, щракаше я ухото. Страшно й се искаше да се оплаче на някого, но майка й я нямаше в града — заминала бе някъде в командировка. А на чужди хора тя не обичаше да се оплаква.

— Какво ти е, Гуля? — запита я съседката. — Болна ли си?

— Не, не. Ролята си уча. Ще трябва да играя във филма болно момиче — измисли Гуля.

— Пък много хубаво играеш тази роля — каза съседката. — Чакай да ти пипна челото. Виж ти, и температурата даже се е вдигнала.

Тя зави Гуля с одеялото и тихичко излезе от къщи.

След няколко часа Гулината майка получи телеграма:

Тръгнете веднага. Гуля е болна.