Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Телеграмата

На Гуля й оставаше да прекара в санаториума още само една седмица, когато тя внезапно откри, че парите, които майка й й беше дала за билет и пътни разноски обратно до Киев, са изразходвани неизвестно за какво.

Лежейки в сенчестото ъгълче на градината на шезлонг през часа за отдих (лекарят бе разрешил на нея и на Мира мъртвия час да прекарват в градината), Гуля шепнешком пресмяташе разходите си:

— Сладолед в Одеса — една рубла и тука — дванадесет; подаръци на испанчетата — осем кутийки по четири рубли — тридесет и две, всичко четиридесет и пет. Бонбони и сладкиши — тридесет и шест рубли; четиридесет и пет и тридесет и шест — осемдесет и една. Мандарини… не помня колко… А герданите… новият колан със сребърна токичка, картичките, списанията, ветрилата…

— Какво си шепнеш там? — запита Мира, като повдигаше глава от възглавницата си. — Таблицата за умножение ли си решила да повториш на стари години?

— Каква ти таблица! — въздъхна Гуля. — Останала ми е само една рубла.

— А за път отделила ли си?

— Не.

— И тъй спокойно говориш за това? — учуди се Мира.

— Че какво да правя? Да плача ли?

— Не да плачеш, но бих искала да зная как ще се върнеш в къщи.

— И аз бих искала да зная това — каза с насмешка Гуля. — При всичкото си желание не мога да си замина. Мога само да тръгна пешком. Дано с питане стигна до Киев.

— Ами до Одеса как ще се добереш — ще плаваш ли дотам?

— До Одеса ще плавам…

Мира гледаше Гуля с широко отворени очи.

— И как ще живееш изобщо, Гулка? — запита тя.

— Не знам как… — отговори Гуля, като се замисли. — Все някак. Е, нищо, ще телеграфирам в къщи.

— А за телеграма откъде ще вземеш?

— Ти ще ми заемеш.

Мира се засмя.

— А за моя билет откъде ще вземеш? И на мен са ми останали само колкото за път.

— От другиго ще заема. А може дотогава да получа от къщи.

И Гуля започна да съчинява на глас телеграма, като броеше думите на пръсти: „Парите похарчени. Точка. Сърдиш ли се? Въпросителна. Моля, изпрати пътни, колкото можеш. Целувам те Гуля“. Всичко петнадесет думи. А още и адреса!

— Какво си дете още, Гуля! — ужаси се Мира. — Защо ще питаш дали се сърди, защо ще поставяш в телеграмата разни точки и въпросителни знаци? Та нали всичко това са излишни думи. Аз бих писала просто: „Изпрати пари. Целувам те“. Четири думи. Кратко и ясно.

— Какво говориш, Мирка? — изгледа я Гуля уплашено. — След такава една телеграма не бих могла да се покажа пред очите на мама.

— Според мене, и тъй не би могла. Сама казваше, че за преместването ви майка ти е похарчила сума пари.

— Да-а — въздъхна Гуля, — разхайтена дъщеря има тя! Може да се рече — калпаво момиче…

Гуля съвсем падна духом. Мира приседна до нея на шезлонга, за да утеши приятелката си, но в тоя миг се чу трясък и разклатеният шезлонг рухна на земята.

Като се намериха на тревата, момичетата весело се разсмяха.

— Знаеш ли, Мира — каза Гуля, — я да оставим този тежък разговор, че виждаш ли, даже и шезлонгът не издържа — и на него краката му се подкосиха.

Момичетата се заловиха да поправят шезлонга, като изопваха платното, но в това време по пътечката на градината се показа Олга Павловна. Тя винаги идваше тъкмо тогава, когато най-малко я очакваха.

В парка на санаториума

— Така ли почивате вие? — запита тя. — Казвах аз на доктора, че тази почивка в градината нищо добро не обещава. Вървете веднага на верандата. А пък на твоята майка, Гуля Корольова, аз непременно ще пиша, че не можеш да спазваш режима.

Гуля нищо не каза. Като нарами възглавницата си, сякаш това бе кой знае какъв товар, тя бавно тръгна към белия павилион, където живееха по-големите момичета.

„Току-виж, че е писала! — мислеше си тя. — Ама и тъкмо на място ще бъде: първо — моята телеграма, а след това и такова едно писъмце… По-добре да не се вестявам в къщи!“

Но нямаше какво да се прави и още същата вечер на телеграфното гише бе подадена бърза телеграма: „Оказаха се непредвидени екстрени разходи изпрати моля за билет целувам Гуля“. Връщайки се по мръкнало покрай морския бряг в санаториума, Гуля и Мира обмисляха кои именно разходи могат да се смятат за „екстрени“ и „непредвидени“. Текстът бе съставен по съвета на Мира и сега Гуля си блъскаше главата как да обясни телеграмата си в къщи.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — каза в края на краищата Гуля. — Пък и до Киев е още далече.

Но оказа се, че и до утрото е още далече.

Лежейки в леглото, без да може да заспи, Гуля мислеше как да излезе от това толкова забъркано положение, в което бе попаднала. Трябваха й пари не само за билета до Киев. Тя си спомни, че бе задлъжняла на всички, от които можеше да вземе назаем: и на Вера, и на пионерския ръководител Альоша, и даже на Мира, от която бе взела пари за телеграмата.

Тя с мъчителна яснота си спомни как майка й, когато я изпращаше на гарата, я молеше да бъде благоразумна, да не си изгуби парите по пътя и да не купува по гарите всякакви глупости.

А тя тъй лекомислено изхарчи всичко, каквото й беше дала майка й.

„Какво да правя сега? Ах, какво да правя сега?“

Тя започна да пресмята по колко е харчила средно всеки ден. Но от тия пресмятания не й стана по-леко. Тя изпадна в ужас. Излезе… по двадесет и две рубли! И то при готова храна! А майка й, спомни си Гуля, като я изпращаше на гарата, бе й казала, че даже отговорните работници през време на командировка получават само двадесет рубли на денонощие.

Заболя я глава.

„Трябва на всяка цена да се намери някакъв изход. Не бива заради мене мама и татко да се мъчат за пари. Но какво да правя? Да продам нещо? Че какво мога да продам? Синият сарафан? Той вече не е нов, избелял е от слънцето.“

И изведнъж й мина през ума: часовника!

Това наистина е ценност! Гуля напипа в тъмнината часовничето си върху масичката до леглото. Сложи го до ухото си. Колелцата тракаха отмерено и деловито, сякаш там туптеше малко сърчице.

— Мило мое часовниче! — каза Гуля, като галеше полираното му капаче.

Тя не можеше дори и да си представи как би могла да го даде завинаги в нечии чужди ръце. Но нямаше друг изход. Ако от къщи не изпратят пари, ще трябва да го продаде тука. Ако пък изпратят, тогава — в Киев, за да върне на майка си дълга…

С това Гуля се успокои и на разсъмване най-после заспа.