Елена Илина
Четвъртата височина (28)

Студеният дол

Към пролетта Гуля се премести с майка си в Киев.

Изглеждаше, че този път вече те за дълго ще се застоят на новото място. На Гуля така много й се харесваше новата киевска квартира, харесваше й се улицата, на която заживяха, но от всичко най-много я радваше това, че сега си имаше отделна стая.

За пръв път в живота си тя се подреждаше по свой вкус и желание. Едната стена в нейната стая беше „зимна“ — на нея висяха кънките, а в ъгъла бяха сложени ските, другата стена — „лятна“, с хилка за тенис и топки в мрежичка. От лавицата с книги върху масата и от масата на дъската на прозореца прескачаше една рунтава катеричка, взета от Зоологическата градина. Гуля съвсем я бе опитомила и животинчето доверчиво се настаняваше на рамото й и надзърташе със своите черни, лъскави като мъниста очички в книгата й.

Всичко у Гуля сега беше ново — нова стая, ново училище, нови другарки и на нея й се струваше, че целият й живот сега ще тръгне поновому.

Но на това попречи „старата“ занемарена болест.

Отдавна някога, през време на едно филмиране, Гуля силно се простуди. Оттогава от време на време я мъчеха пристъпи на ревматизъм.

— От това тя трябва да се избави веднъж завинаги! — каза докторът, като прегледа Гуля. — Ето, ние ще я изпратим в Одеса, на лимана.

Пак в Одеса! Гуля се зарадва, и в същото време се огорчи. Беше й приятно да прекара известно време в познатия, в милия град, да подиша неговия морски въздух, отново да се срещне със старите приятели. А й беше мъчно да се откаже от надеждата за нов живот.

Но тъй или иначе с настъпването на лятото изпратиха Гуля на лимана. В Одеса трябваше да остане само час и половина и тя даже не можа да изтича до старата квартира и да се види с предишните си приятелки.

Беше й даже малко тъжно от това, че тука, в този познат град, този път тя се чувстваше като случайна гостенка, пътничка, която минава и заминава.

Сякаш напук на гарата и по улиците близо до гарата тя не забеляза нито едно познато лице.

Гуля тръгна за сборния пункт, да види какви деца заминават заедно с нея за санаториума. Там имаше няколко момчета, много по-малки от Гуля, и едно момиче — може би на нейна възраст. Момичето имаше дълги тъмни плитки и черни, малко примижали очи. Когато искаше да разгледа нещо, тя изваждаше от джоба си очила с рогови рамки и ги поднасяше за минутка към очите си.

— И вие ли за лимана? — запита я Гуля.

— Да, за лимана.

— Откъде сте?

— От Киев.

— И аз съм от Киев!

На Гуля изведнъж й стана по-весело. Пък и момичето, изглежда, се зарадва, че бе срещнало спътница, съгражданка и връстница.

Те седнаха върху куфарите си, извадиха своите провизии за из път и като се гощаваха една друга с последните сандвичи и ябълки, заеха се да бъбрят.

Уясни се, че момичето се казва Мира Гарбел и се учи в консерваторията в класа по пиано.

На Гуля се харесаха тия думи: „в класа по пиано“, и тя почувства към своята нова приятелка някакво неволно уважение.

Нататък двете момичета продължиха заедно, без да се разделят нито за минутка. Стояха една до друга на самия нос на катера и гледаха как се разбягват встрани двете дълги пенливи ивици, как от горещата мараня постепенно се показват смътните очертания на приближаващия се бряг.

Мира си сложи очилата и вече не ги сне до самото пристанище. Тя за първи път виждаше море, делфини и такова множество кресливи, лакоми чайки.

Селото, дето беше разположен детският санаториум, се наричаше Студен дол. Неизвестно е откъде е дошло това име. Тук нямаше нищо студено — дори и камъните тук бяха напоени със слънце.

На пристанището някакви бързоноги мургави момчета в бели костюми и бели панамени шапки се спуснаха да посрещнат пристигналите деца. Едно от тях посегна да вземе куфара на Гуля.

— Благодаря — каза тя. — Вие от санаториума ли сте? Отдавна ли живеете тука?

— Аз съм испански — каза момчето, усмихнато. — Разбира малко руски.

— Чуваш ли, Мира? Това са испанци!

Но в това време един висок младеж, може би ръководителят им, изкомандва нещо на отряда си. Момчето, като се смути малко и избърбори няколко думи по испански, остави Гулиния куфар на земята и изтича на мястото си. Отрядът тръгна след ръководителя край брега, а при пристигналите деца дойде една млада девойка в ясносиня рокля.

— Ето че пристигнахте най-после — каза тя. — Ние отдавна ви чакаме. Да отидем да закусим. Аз се казвам Вера.

— И вие ли се лекувате тука? — запита Мира.

— Какво! — каза Вера. — Вие като че ли ме взехте за момиченце? Аз съм педагожка, възпитателка на група по-малки деца.

И тя поведе пристигналите деца към бялата къщичка, скрита едва ли не до покрива в гъсталак от люлякови храсти.

— Кажете, моля ви се, Верочка — каза по пътя Гуля, — това наистина ли са испанци, от Испания?

— Да, испанци, от Испания — отговори Вера. — Чудесни деца. Всички ние ги обикнахме.

— Деца на герои? — запита Мира.

— А някои от тях са самите те герои — каза Вера. — Издигали са барикади, копали са окопи. А някои от по-големите даже са воювали.

— Да изтичаме при тях, Мира! — каза Гуля, като хвана приятелката си за ръката. — После ще закусим!

— Не — спря ги Вера. — Първите дни вие ще пазите карантина. Ей сега ще ви предам на вашата възпитателка Олга Павловна, тя всичко ще ви обясни.

Олга Павловна, възрастна, строга жена с брокатена татарска шапчица на черните си, тук-таме прошарени коси, посрещна децата малко сухо, без усмивка. Това стана при вратата на тяхната спалня.

Двете момичета вече бяха успели да облекат банските си костюми, а върху тях пъстрите рокли без ръкави и с кърпи на раменете се бяха приготвили да изтичат долу, на плажа.

— Преди лекарския преглед никакво къпане! — каза Олга Павловна.

— На мене лекарите винаги са ми разрешавали да се къпя! — недоволно измърмори Гуля. — А в Артек миналата година аз и норми покривах — по плаване и по гребане…

— Колко много други неща е имало в Артек миналата година.

От тази първа среща между Олга Павловна и Гуля започна война. Олга Павловна бе неотстъпчив човек. Карантината си е карантина: седи в къщи или в градинката. Нека целият санаториум да се весели: да ходи на кино, на разходка, на къпане, а ти — също като под арест, и никаква свобода за действие.

Мъртвият час си е мъртъв час: лежи и не смей дори дума да размениш със съседката си.

— Дошли сте тука да се лекувате — казваше Олга Павловна — и, щете или не щете, ние ще ви излекуваме.

Разбира се, Гуля искаше да се излекува, но освен това всеки ден тя искаше и нещо друго: да се вози на лодка, да се състезава в плаване, да се разхожда вечер край брега и да се любува на лунната пътека в морето, а през време на мъртвия час да учи заедно с Мира испански думи.

Затова тя имаше едва ли не всеки ден спорове и разправии с Олга Павловна.

Гуля излизаше извън себе си, а Олга Павловна си оставаше спокойна, както преди, деловита и строга и това още повече вбесяваше Гуля.

— Сухар — казваше Гуля, — без никакви човешки чувства!

— Мъчно дете — казваше Олга Павловна. — Надарено, но мъчно!

Най-много от всичко Гуля съжаляваше, че поради строгия режим тя не можеше да прекарва с испанските деца толкова време, колкото й се искаше.

Цяла седмица измина в карантина. След това лечение, лечение, кални бани, електризация и мъртъв час — по час и половина на ден! А денят тук е по-къс от деня, в който и да е друг лагер, защото след вечерната роса не бива да се излиза в градината.

И все пак Гуля успя да се сприятели с испанските деца. Без да знае езика им, тя съумяваше да разговаря с тях — чрез мимики, усмивка и малко френски, руски и испански думи, доловени в разговора.

— Я гледай — казваше тя на Мира — какви интересни училища имат в Испания! За една година те минават цялата алгебра, цялата геометрия, цялата физика. А през другата година — пак същото, но по-подробно и по-сериозно. А междучасия нямат. Учат половин ден без почивка.

— Че как научи всичко това? — попита Мира.

— Те ми разказаха.

— Ама как ти го разказаха?

— Е, как… не зная как. Всичко разбрах. А вчера научих дори и една испанска песничка. Чудесна песничка — за някой си Пепе, който попаднал в един птичи двор. В нея сякаш наистина чуваш как кряскат гъски и как кудкудякат кокошки. Това на испански излиза великолепно! Ти непременно подбери музика към тази песничка. А, Мира, ще подбереш ли?

И Гуля пак изтичваше при испанците. С по-големите тя истински се сприятели, особено с момичето Кончита Хорабо и едно момче, което се казваше Хавиер Гонсалес. Тия две деца по-добре от всички други говореха руски и Гуля не се уморяваше да ги разпитва за войната, която те бяха видели и в която дори сами бяха участвали.

— Тук така тихо е небето! — каза веднъж Кончита, като отметна назад глава, загледана в гъстата лятна синева.

— Тихо? Какво искаш да кажеш? — запита Гуля, но преди още Кончита да отвърне, тя сама се досети за какво говори малката испанка.

Колко страшно трябва да е това, когато спокойната синева се изпълни с бръмчене от моторите на неприятелски самолети, когато те на ята закръжат над града, а наоколо къщите се рушат и земята трепери от взривове!

„Дали и ние ще трябва някога да видим и преживеем такова нещо!“ — мислеше Гуля.

И тя съчувствено и нежно гледаше тия мургави, пъргави деца с такива живи, горящи очи, със слабички, ясно очертани лица и блестящи бели зъби.

Между испанците имаше и много малчугани, които напомняха на Гуля за нейните октомврийчета. Здрави и весели бяха тия деца, но достатъчно бе да видиш как жадно те се хвърлят към своите по-големи братя и сестри или съотечественици, с които са пристигнали заедно тук, за да разбереш колко им е мъчно за дома, за техните близки.

Гуля не знаеше с какво да ги зарадва. Всеки ден тя им купуваше мандарини, бонбони, пощенски картички с картинки, книжни ветрила, огърлици от раковини и всевъзможни други неща.

Малчуганите я нарекоха „Мадресита“ — „Мъничката мама“. Цветните книжки от „карамелос“, т.е. от бонбоните, те грижливо оглаждаха и си ги скриваха за спомен от нея. А мандарини изяждаха в огромно количество.

— Нищо чудно — казваше Гуля. — В Испания портокалите зреят четири пъти през годината. Испанците не могат да живеят без портокали, както ние с тебе — без картофи.

И тя отново викаше Мира на брега, да купуват от будката мандарини и „карамелос“ за испанските деца, а за себе си и приятелката си — двойни порции сладолед и последните броеве на киносписанието.