Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Чичо Опанас и Надя

Развиделяваше се. Небето беше прозрачно и чисто и на него ясно се очертаваха клонките на акациите.

Колко такива ранни зазорявания вече бе посрещнала Гуля, докато се готвеше за изпитите!

Когато се обливаше със студена вода в банята, Гуля мислеше: „Сега съм комсомолка и ще бъде съвсем позорно, ако не взема изпитите с «отличен». Как ще погледна хората в очите?… Ах, страшно!“.

От студената вода и тревогите Гуля затрепери като в треска. Тя започна бързо да се бърше с хавлиения пешкир.

„Да се трепери като лист на трепетлика, разбира се, е също глупаво. От осемметрова кула скочих — и нищо, оцелях. А на изпит, каквото и да излезе, главата ми ще си остане на раменете. Празна или не, все пак глава…“

Гуля бързо направи няколко гимнастически упражнения, облече се, похапна в кухнята и излезе.

Фрося я изпрати до вратата и дълго стоя на площадката на стълбата и гледа долу през перилата.

По тихите и прохладни улици още нямаше жива душа. Само портиерите с бели престилки метяха тротоарите.

„И пред никого няма да покажа, че съм се изплашила малко — мислеше Гуля, бодро крачейки по улицата. — И такъв израз ще си придам, та никой да не се досети, че отивам на изпит. И все пак, щастливи са тия портиери, че не трябва да държат изпит по физика!…“

И тя хвана бравата на училищната врата.

В дъното на дългия коридор, до малката масичка, подпрял с длани посивелите си старчески бузи, седеше училищният слуга чичо Опанас. Старецът дремеше.

Като чу стъпки, той вдигна глава.

— А, ранно пиле — усмихна се той на Гуля.

— Здравей, мили чичо Опанас — каза Гуля и седна на прозореца. — Какви чудесни дни! А заради тия изпити седиш и се обливаш в пот в душната стая. Тъкмо за Днепър е сега…

Старецът кимна с глава.

— Нищо. Много още таквиз дни ще има. Днепър нийде няма да избяга.

Гуля се бе сприятелила с чичо Опанас. Тя му носеше от къщи тютюнец и пишеше под негова диктовка писма до внука му в Полтава. Но не затова я обичаше и уважаваше старецът, а защото тя беше „разумна девойчица“. Захване ли някоя работа, за нищо на света няма да я изостави.

Чичо Опанас вече четиридесет години работеше в това училище и училищният живот, с всичките му радости и неуредици, бе заменил неговия дом и семейство. Той пазеше училищните карти, държеше ключовете от всички кабинети и особено много обичаше да присъства в кабинета по физика, когато преподавателят правеше опити. Случваше се понякога нещо да не върви в опита на преподавателя. И тогава на помощ идваше чичо Опанас. Той уверено вземаше със своите старчески, треперещи ръце апарата, въртеше го пред очите си и в края на краищата почти винаги намираше причината на неуспеха.

— Ей тукичка ще позавъртим, за да прилегне добре, и всичко ще се оправи, Николай Петрович. Ето, виждате ли?

И всичко се оправяше: гореше, кипеше, искреше и клокочеше както трябва.

— Чичо Опанас — каза Гуля, като сложи ръка на рамото му, — отдавна исках да ви попитам нещо. Каква е тази работа? Вие никога не сте учили физика, а понякога правите опитите по-добре и от самия Николай Петрович.

— Ам’че как? — спокойно отговори чичо Опанас, завивайки цигара с хартийка. — Той е теорехтик, пък аз съм прахтетик. Разбра ли?

— Ехе! — каза Гуля, скривайки усмивката си. — Ами кажи ми, чичо Опанас, много ли строго изпитва Николай Петрович? Аз още нито веднъж не съм се явявала при него.

— Па ще видиш — загадъчно каза чичо Опанас и лукаво погледна Гуля.

Гуля тревожно въздъхна и скочи от прозореца.

„Дано по-скоро да почне!“ — мислеше тя, като се разхождаше по коридора.

Хлопна се входната врата. Към Гуля бързо идеше Надя. Тя беше пременена както преди, но косите й бяха набързо сресани, а дантелената й якичка се беше подгънала навътре.

— Загинах си… — пошепна Надя като умираща. — Ще пропадна — ще видиш, че ще пропадна!

И тя се зае бързо да прелиства изпокъсания и изпонашарен от край до край учебник по физика…

— Не ми върви, разбираш ли, през всичкото време… ужасни предзнаменования… Котка ми пресече път… Нито един гърбав не срещнах… Като напук! Синята ми рокля, която винаги ми носеше щастие, сега е на пране! А отгоре на това и баба!… Тъй я молих да си потопи пръста в мастило, а тя — не, та не!

— Баба ти? В мастило? Това пък защо?

— Как защо?! Не знаеш ли? — учуди се Надя. — Това е чудесен знак. Ако някой в къщи държи пръста си в мастило, докато ти държиш изпит, непременно ще го издържиш с „отличен“. В краен случай — с „добър“.

Гуля се разсмя с глас и от това изведнъж й стана по-леко и спокойно.

— Горката ти баба! — каза тя. — Че да беше я помолила и да се окъпе в мастило!

— На тебе всичко ти е смешно! Нека те скъсат, че да видим дали ще се смееш! — обидено каза Надя и отиде при другия прозорец, където се бе събрала вече цяла група ученици.

Едва Надя се приближи до тях, и цялата компания се размърда, задърдори, завика.

Чичо Опанас намръщено изгледа децата изпод вежди. После взе в ръце звънеца. И без да каже нито дума, така яростно издрънка до самите тях, че те се стреснаха и се заоглеждаха встрани.

— Гулка! — закрещя Надя. — Ще ми подсказваш ли? Моля ти се!

Чичо Опанас хвърли на Надя поглед, пълен с презрение, и отново заби звънеца с всички сили.

Децата се разбягаха по класните стаи. От учителската стая излязоха цяла върволица учители — познати и непознати. Разговаряйки тихо, те минаваха по опустелия коридор. Вратите на класните стаи една след друга се затвориха. Изпитите започнаха.

Стрелките на кръглия стенен часовник в коридора се приближаваха вече към дванадесет. А в притихналите класни стаи все още се решаваше съдбата на учениците: кой ще премине и кой ще остане. Зад стъклените матови врати цареше оная напрегната, тържествена тишина, която винаги съществува по време на изпити.

По коридора се разхождаше само чичо Опанас.

Но ето че вратата на девети „б“ клас неочаквано се разтвори и в коридора се изсипа тълпа ученици и ученички. Развълнувани, още не успокоили се от тревожното възбуждение, те се надпреварваха да си разправят един на друг и на чичо Опанас кой как е „изкарал“ или защо са го „скъсали“.

В празната класна стая на последния чин седяха Надя и Гуля. Надя бършеше с напарфюмираната си и измокрена от сълзи кърпичка очите и носа си. Гуля й говореше:

— Хайде, стига, престани. Ще се заловиш, както трябва, и наесен ще вземеш изпита. През лятото много работа може да се свърши.

— През лятото? — изхълца Надя. — През лятото с физика да се занимавам?

И тя зарида още по-силно.

— Аз ще ти помогна! — каза Гуля.

— Ще помогнеш! — въздъхна Надя. — Дотрябвало ти е да се занимаваш с тая скука, когато имаш „отличен“!

В стаята влезе чичо Опанас с парцал в ръка. Той избърса дъската, на която още имаше някакви формули, отвори прозорците на стаята, постави на място учителския стол.

После погледна разплаканата Надя и каза съчувствено и в същото време укорно.

— Ето докъде доведе хвизиката момичето!