Елена Илина
Четвъртата височина (40)

Какви да станем?

Отново е лято — щедро, гостоприемно, ласкаво. Гуля вече бе издържала и последните си изпити и съвипускниците задружно отпразнуваха завършването на училището.

Сега пред всички довчерашни ученици напълно сериозно застана въпросът: какви да станем?

Гуля бе привикнала за всичко да се съветва с Мира. И без да чака нейното завръщане от курорта, тя сама отиде при нея, за да помислят заедно и разсъдят.

Напечените през деня борови клонки миришеха на смола. Гуля пристигна с влака в шест часа. Слънцето клонеше вече към залез и лягаше на широки ивици върху постланата с игли земя и по червеникавите стебла на бориките.

Мира видя Гуля от кухнята, където се приготвяше вечерята. С радостен вик: „Гулка пристигна!“ тя се подаде от прозореца, размахвайки кухненския нож.

— Ти май че искаш да ме заколиш, а? — каза Гуля, като се смееше.

Тя се втурна в кухнята и веднага се зае да помага в готвенето.

— Мира, дай ми престилка — каза тя.

И като запретна ръкави и сложи престилката, Гуля се залови за работа — обели цяла паница картофи, а после се зае да кълца на дъската цвекло и моркови.

Мирината майка ласкаво поглеждаше Гуля и се любуваше на веселата й къщовност, с която тя шеташе в тяхната кухня.

— Твоята Гуля е цяла прелест! — каза тя на дъщеря си, когато Гуля грабна кофата и изтича за вода.

— Аз какво ти казвах? — с гордост отговори Мира.

— Ами къде да сложим нашата гостенка да спи? — попита Мирината майка, когато Гуля се върна от рекичката.

— Не се безпокойте за мене — каза тя. — Аз вече си избрах място: вие имате тука чудесна таванска стаичка.

— Но там няма върху какво да се спи.

— Ние с Мира ще донесем сено. Ще станем още в тъмни зори и хайде да се къпем. Нали, Мирочка? Какво повече е нужно на човек?

Мира се съгласи с Гуля, че нищо повече не е нужно на човек.

През нощта на тавана, легнали върху наръч прясно сено, от което лъхаше на пелин и мента, момичетата водиха дълъг и сериозен разговор.

— Знаеш ли какво ми дойде на ум? — каза Гуля. — Аз искам да постъпя в Хидромелиоративния институт. Ще го завърша и ще отида някъде в пустинята: ще прокарвам канали, ще се боря с пясъците…

— В пустинята? Ама че пустинница! Та ти не можеш да живееш без хора! Не, това съвсем не е за тебе.

— За мене е! — твърдо каза Гуля. — Неправилна представа имат за пустините, Мира. Разправяше ми един момък, който неотдавна се е върнал от експедиция, че там кипи чудесна работа. Той много ме убеждава да отида в този институт.

— Е, нека те убеждава! Ти не го слушай. Пустиня — това е такова мъртвило! И после, ти тъй много обичаш водата, плаването, гребането, а в пустинята има толкова вода, колкото в някоя си походна бутилка или манерка…

— Там е работата, че на пустинята трябва да се даде вода — прекъсна я Гуля. — И тогава тя цялата ще се раззеленее, ще се превърне в градина. И това може да се направи просто пред очите ти, под твоите ръце. Не, аз искам да ида в пустинята!

— Ами театърът, киното? Аз винаги съм мислила, че ти ще постъпиш в театралната школа. А сега изведнъж — някакъв си хидро… мидро… дето не можеш и да го изговориш.

— Отначало аз наистина исках да отида в театралната школа. Но, знаеш ли, ако бях истинска, родена артистка, не бих и помислила дори за нищо друго освен за сцената. А аз имам хиляди желания. И най-много от всичко ми се иска да участвам в някаква трудна, сериозна работа, иска ми се да се боря, да срещам разни хора, да пътувам и да ходя по нашата страна.

— Ти, Гуля, страшно много обичаш живота. Ето къде е работата!

— Да, вярно е, обичам живота. Струва ми се, и три живота да ми дадат, пак ще ми бъде малко — ще поискам четвърти. А когато има само един живот, човек просто не знае с какво да започне… И това искам, и онова — и от всичко с пълна мяра!

— Ненаситна си — каза Мира.

— Аха!

Гуля тихо се засмя в тъмнината.

— Вярно, Мирочка, вярно, гълъбчето ми, аз съм ненаситна. Но не мисли, че не съм и щедра. На мене много ми е нужно — но и за нищо не ми е жал. Струва ми се, че за някакво голямо дело аз и живота си бих дала. Не бих се и замислила дори. Вярваш ли ми? Не се хваля.

— Вярвам ти — тихо каза Мира. — Именно това обичам аз в тебе. Само че някак си винаги се страхувам за тебе.

— Че защо пък?

Гуля намери в тъмнината Мирината ръка с тънки, крехки и в същото време силни пръсти, и я погали.

— Не се бой, Мирушка. Всичко ще бъде чудесно. Пред нас е прекрасен живот. Не току-така сме се родили в такова време и в такава страна.

През малкото таванско прозорче надзърна луната и покри също като със сняг рехавото и пухкаво сено.

Момичетата неволно вдигнаха глави.

— Колко е хубаво — казаха и двете изведнъж.

И те се засмяха от това съвпадение на мислите и думите.

— Хайде да излезем да поскитаме — каза Гуля.

— Тъкмо това исках да ти предложа и аз!

Те пипнешком намериха в сеното пантофите си и като ги обуха на бос крак, предпазливо слязоха в градината.

Тъмното небе беше цялото осеяно със звезди, а луната сякаш бе кацнала на върха на черната топола.

Поставила очилата на очите си и отметнала назад глава, Мира дълго гледа нагоре.

— Виж — каза тя, — това е Касиопея, съзвездие такова… Ако не беше музиката, непременно щях да стана астроном. Но аз имам само един път, не мога да избирам.

— И това е щастие! — каза Гуля.

Мира кимна с глава.

Неволно притихнали, като се вслушваха в звъна на някакви нощни насекоми, те тръгнаха по пътечката, нарязана от лунните ивици и черните сенки на дървета.

— Мира! — внезапно каза тихо Гуля. — Чуваш ли ме?

Мира трепна и извърна към нея побледнялото си от луната лице.

— Какво, Гуленка?

— Не знам как да ти кажа… — започна Гуля, като се намръщи. — Това е много, много сериозно.

Тя въздъхна тежко и счупи клончето, което държеше в ръка.

— Мене ми се струва, разбираш ли, че обичам един човек… Не, не само ми се струва! Тъй го обичам, че ми е и страшно, и весело, и даже болно някак си… Зная си аз, това вече няма да премине. То е завинаги.

С нежно движение на своите леки пръсти Мира погали ръката й.

— Кой е той, Гуленка? — запита тя шепнешком.

Гуля помълча една минута.

— Засега няма да ти кажа. Не ми се сърди. Някак трудно ми е сега да назова името му. Разбираш ли ме? Та нали затова досега сме знаели само аз и той. И жал ми е още да се разделя съвсем със своята тайна… По-добре ще го доведа някога при тебе. Ти навярно веднага ще разбереш, че е той. Само че, моля ти се, престори се, че не си го познала. А сега не ме питай повече за нищо. Съгласна ли си?

— Както искаш — каза Мира. — Аз тъй се радвам за тебе, тъй се радвам…

Те дълго още ходиха по лунните пътечки, по блестящата от роса трева, щастливи и благодарни една на друга.

Мира се чувстваше горда, че именно на нея първа е доверена тази тъй мила, тъй скъпоценна тайна.

А Гуля мислеше, като гледаше отстрана Мира, че няма на света човек с по-добро и по-отзивчиво сърце от нея.