Елена Илина
Четвъртата височина (56)

Ася

Като се грееше до печката, Гуля четеше току-що получените писма. Едното беше фронтово — от Ерик, другото — от дома, грижливо, пълно с разни мили мирни новини: Йожик скрил чайните лъжички в нечии обуща, потопил някаква обувка във ведрото с вода, сбил се с момченцето на съседите, което е с цели два месеца по-голямо от него.

Гуля дълго държеше в шепите си малката снимка.

— Гледай колко е пораснал моят Йожик! Не е вече бебе, а истинско момче!

И тя си представи двора в Уфа, цял засипан от сняг, и своя Йожик в рунтаво кожухче как подтиква с крак мъничка шейничка.

Ерик бе написал само няколко реда. Изглежда, не е имал време. Пращаше й номера на своята военна поща, обещаваше скоро да й пише пак, ако само дойде ред отново да държи в ръцете си молив и хартия.

В това писмо Гуля разбираше всяка дума, всяка чертичка. Ако знаеше адреса на Ерик, преди той да я намери на фронта, и тя самата би му написала точно такова писмо.

На масичката в дежурната стая лежеше още един плик. С детски или по-скоро старчески почерк върху него бе написано името на Ася.

Ето го дългоочакваното писмо от уфинския колхоз! Дано по-скоро си дойде Ася…

Най-после вратата се отвори. Влезе Ася, цяла обсипана с едър сняг. С посинели от студа пръсти тя едва разкопча яката на полушубката си.

— Сядай по-скоро до печката — каза Гуля. — Стопли се… Е, какво, добре ли ти е?

— Добре.

— А сега ще ти бъде още по-добре!

И Гуля остави на коленете й малкия плик.

— От нашите! — шепнешком каза Ася.

Мърдайки устни и клатейки глава, тя дълго чете това писмо.

— Е, какво? — запита Гуля.

— Пишат, че при тях сега всичко е добре — поемайки си дъх, каза Ася. — Наредили са се, живеят си… Сестричката ми взели за счетоводителка, мама шие. И от брат ми получили картичка — жив е.

Ася притисна писмото към бузата и изведнъж се засмя:

— Ах, колко съм радостна!

— Ето, виждаш ли, нали ти казвах…

— Ами за мене, момичета, нищо ли нямаше днес? — запита Люда, която, влизайки в дежурната стая, от пръв поглед забеляза писмата в ръцете на другарките си.

— Ти утре ще получиш — отговори Гуля. — Такова предчувствие имам.

— Само гледай да има и за мене писмо! Просто завиждам, като ви гледам. Виж какви сте днес, весели! Е, поне вашите новини ми разкажете, щом си нямам свои.

Н трите момичета, седнали до светлината, се заеха отново и отново да препрочитат писмата от дома.

Вече се свечеряваше и изглеждаше, че денят ще мине все тъй спокойно, без бой, когато изведнъж някъде запука картечница, затракаха като шевни машини автомати. Започна се престрелка. Щом дадоха бойна тревога, Гуля и Ася станаха, облякоха се, преметнаха през рамо своите санитарни чанти и излязоха от землянката.

През нощта боят утихна.

По степта, побеляла от слана, избикаляйки окопите и рововете, се промъкваше санитарната кола. Санитарите измъкнаха от колата носилките. Люда с халат върху шинела изтича да посрещне ранените. Още отдалече тя чу гласа на Гуля.

— По-внимателно, по-внимателно, не тръскайте!

Леко полюлявайки се, носилките се отправиха към входа. Люда се наведе по навик и погледна бледното лице на ранения.

— Ася!

Гуля мълчаливо й кимна с глава.

— Как мислиш, сериозно ли е?

— Ъхъ… — отговори Гуля, без да отвори устни.

Те повече нищо не си казаха. Трябваше да се върши обикновената работа — да се приемат ранените, да се превързват, да се измиват. А в това време хирургът на медсанбата правеше на Ася операция. Не можеше да се чака — положението й се оказа много сериозно.

И ето, операцията е свършена. Ася лежи неподвижно в леглото. Гуля и Люда, без да се откъсват, гледат нейното отслабнало лице, нейните големи блестящи очи.

— Момичета — с мъка казва Ася и облизва сухите си устни, — какво казват? Ще оживея ли?

— Да, разбира се! — отговори уверено и спокойно Гуля.

Ася отправя към нея трескав поглед.

— Да, да, Асенка, най-страшното вече мина. Ех, каква си ни юначина! Ти си героиня, казва докторът.

Ася едва забележимо се усмихва само с устни.

— Не, аз не съм героиня… Аз съм само търпелива…

— Та това именно е истинският героизъм!

Доловила някакво ново движение на ресниците й, Гуля се навежда над нея.

— Какво, Асенка, какво?

— Много ми се иска да живея, да бъда с вас! През всичкото време съм била с вас! — тихо, почти беззвучно говореше Ася. — Но ако умра…

— Не бива да мислиш така, мила — прекъсва я Гуля. — Лежи мирно, не мърдай.

— А къде е Люда? — пита Ася.

Но Люда я няма до леглото. Тя не издържа и побягва навън да плаче.

— Отиде за лекарството — каза Гуля, без да се обърка.

— Нека се върне по-скоро — шепне Ася.

И Люда наистина се връща скоро, но Ася не я вижда вече.

Тя говори нещо неразбрано, моли да разбъркат въглищата в печката, назовава някакви непознати имена на хора, вика майка си. После съвсем притихва. До разсъмване Гуля и Люда се редуват да дежурят до леглото й. А рано сутринта, покрили с чаршаф умрялата Ася, те тихичко излизат в мразовитата синева.

Тежко бумтят някъде оръдия. Започва новият ден на войната.

— Няма я вече нашата Асенка — каза Люда и бърше с ръкавица мокрите си страни.

— Как така няма я? — строго и даже гневно я прекъсва Гуля. — Трябва да умееш да помниш! Всичко да помниш — всяка дума, всяко движение, всеки стон… Тя даде живота си ето за тази земя, за нас, за живота… А ти казваш — няма я!

Люда с учудване погледна Гуля.

— Право е — каза тя боязливо. — Но все пак…

— И аз зная, че все пак!…

И закрила с ръце очи, Гуля хукна към землянката по скърцащия под краката й сняг.