Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Четвёртая высота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Елена Илина. Четвъртата височина

Руска. Второ преработено издание

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Димитър Дилов

Коректор: Недялка Труфева

Художник: Жана Костуркова

История

  1. — Добавяне

Гулиното престъпление

Последните дни в санаториума не бяха весели за Гуля. Много неспокойна бе душата й. Тя се сърдеше и на себе си, и на всички, даже и на Мира. Но най-много, както обикновено, я дразнеше Олга Павловна. Счепкванията между тях ставаха все по-ожесточени. Гуля едва се сдържаше да не я нагруби, а Олга Павловна ставаше псе по-суха и по-спокойна.

Понякога на Гуля й се струваше, че ако тази сурова, педантична жена поне за минута излезеше от себе си, ако се разгорещеше или повишеше глас, Гуля би й простила всичко. Но Олга Павловна си оставаше невъзмутима дори и в най-разпалената караница.

— Паметник! Статуя! Мумия! — измисляше й прякори Гуля.

А „статуята“ при всичката своя студенина и привидна неподвижност съумяваше да отиде навсякъде, където имаше безпорядък, и Гуля постоянно чувстваше върху себе си зоркия й, внимателен поглед.

Последното тяхно спречкване стана преди самото заминаване на Гуля.

Децата играеха волейбол на игрището, което още не бе изсъхнало след краткия, но проливен дъжд.

Ако Олга Павловна беше тук, този вечерен мач на мокрото игрище не би се състоял.

Но случи се така, че тъкмо тази вечер тя бе отишла на пристанището да изпраща пристигналия професор консултант.

На игрището играеше мъжкият отбор срещу женския. Успехът клонеше на страната на момчетата, но няколко точни удари неочаквано обърнаха цялата работа.

— Дръжте се, момичета! Ще им покажем ние! — викаше Гуля, забравила всички беди и неприятности през последните дни.

Но тъкмо в тази минута на хоризонта се появи Олга Павловна с мушама и остра качулка.

— Какво е това? — каза тя и замръзна на място. — Веднага в помещението!

— Олга Павловна! Ние ей сега ще си доиграем! Само една минутка! — викаха момичетата.

— Днес ми е последният ден тука, Олга Павловна — каза Гуля, като се мъчеше да говори колкото може по-приветливо.

— Какво, именно в последния ден ли искаш да се разболееш? — запита Олга Павловна, натъртвайки, както обикновено, всяка дума. — Още сега отивай в павилиона. След залез-слънце ти не бива да излизаш навън, а още по-малко след дъжд!

— Но, Олга Павловна, та нали утре, на път, все пак ще трябва да изляза след залез-слънце…

— Толкоз повече трябва да се пазиш днес.

Гуля ядосано хвърли топката на земята и като наведе глава, изтича в спалнята си.

Там тя яростно започна да приготовлява леглото за спане.

— Какво, да си лягаш ли се готвиш? — запита Мира.

— Да!

— А няма ли да вечеряш?

— Няма! Аз трябва да се пазя! Ето, ще си легна в леглото, ще се намажа от главата до краката с йод и ще си сложа на главата компрес.

— Какво става с тебе, Гуля?!

Гуля нищо не отговори и преглъщайки сълзите си, още по-ожесточено започна да оправя чаршафа.

— По-внимателно, Гуля, ще го скъсаш!

Благоразумната Мира неволно подхвърли на Гуля опасни думи.

— И ще го скъсам! — извика Гуля.

Като захапа чаршафа, тя дръпна ъглите на две страни.

Чаршафът с пращене се раздра.

— Ти си полудяла! — ахна Мира.

— Ни най-малко! — каза Гуля, като гледаше с някакво учудване двата бели дълги парцала, в които се бе превърнал чаршафът. — Така й се пада! Отрови ми цялото лято!

Мира излезе от стаята, без да каже нито дума.

А на Гуля изведнъж й стана срамно и тежко. Тя взе игла и конец и се зае бързо да зашива парчетата на чаршафа, като постоянно поглеждаше към вратата.

Два пъти я извикаха от коридора, викаха я да вечеря, но тя, прикрила работата си, отговаряше, че я боли глава и не й се яде.

И наистина не й се ядеше.

„Гадно! Позорно! — мислеше тя. — Мама е права: аз нямам характер, невъздържана съм, нямам истинска воля! Летя като по нанадолнище и не мога да се задържа. Хубава «дъщеря на партизанина», която къса чаршафи в съветски санаториум! И най-важното — защо? Заради един волейбол! Не, я по-добре да не го дошивам. Нека всички видят какво съм направила!“

Но все пак тя заши чаршафа и си легна, преди още да се върнат в спалнята Мира и другите момичета.

През цялата нощ тя чувстваше под себе си този злополучен шев, който й напомняше за нейното престъпление.

„Нищо — говореше си тя в полусънно състояние. — Макар че го заших, утре все пак ще отида при Олга Павловна и ще си призная всичко. Нека прави с мене каквото иска. Тя има истински характер, не е като мене. Юначина! Кремък! Нито веднъж не ме нахока дори, а имаше право да ме хока: дисциплината нарушавах, всичките си пари пръснах… Става ми съвестно, като си помисля!“

На другата сутрин Гуля току-що се бе събудила, когато й донесоха пари от майка й. Но дори и това не я зарадва. Тя се разплати с всички, на които дължеше пари, и се канеше вече да отиде при Олга Павловна за последен разговор и разкаяние, но Олга Павловна сама дойде при нея в спалнята с писмо в ръка.

— Това писмо ще дадеш на майка си — каза тя.

— На мама? — повтори Гуля и не каза, че се разкайва.

Олга Павловна внимателно огледа дали правилно е опакован багажът на Гуля, посъветва нея и Мира да закопчаят палтата си добре, защото времето е хладно, и си излезе, като обеща да ги изпрати до пристанището.

Гуля все още държеше писмото в ръка. То не беше запечатано — очевидно Олга Павловна още не бе изгубила окончателно доверие в нея.

Като скри писмото в джоба си, Гуля бързо обиколи всички павилиони. На душата й стана по-леко — всички се прощаваха с нея така ласкаво, такива хубави думи й казваха, хвалеха я, благодаряха й за нещо.

„Значи не съм чак толкова лоша“ — мислеше си Гуля, втурвайки се в павилиона, където живееха малките испанчета.

Тука я очакваха толкова сърдечни ръкостискания, целувки и дори сълзи, та чак главата й се замая. Дадоха й за спомен цял куп снимки, камъчета, раковини, някой й подари гердан от маслинени костилки, друг й надяна на ръката кокалена гривна…

Тя сигурно щеше да закъснее за катера, ако Мира не я подканваше да бърза.

Когато те дотичаха на пристанището, слънцето погледна изпод облак и ярко позлати перилата и всички медни части на кораба.

Гуля съвсем се развесели — сякаш всичко лошо в нейния живот бе завинаги минало.

— По-скоро, по-скоро! — викаха наоколо. — Ще закъснеете!

Момичетата изтичаха по корабната стълба. Едва от палубата на катера те видяха Олга Павловна. Със своята неизменна избеляла от слънцето тюбетейка тя стоеше настрана от всички и сдържано махаше с ръка.

Гуля забеляза, че тя е тъжна.

Колко смени от деца тя е изпращала от този пристан — самотна, угрижена, уморена!

И никой дори не й поблагодари както трябва…

„Само, защо написа това писмо на майка ми? — с тъга помисли Гуля. — На мама ще й стане мъчно, а с «бележки до родителите» няма да ме поправят…“

И когато брегът съвсем изчезна в мъглата, Гуля с някаква неочаквана за самата нея решителност извади от отворения плик листчето.

„Трябва да зная какво пише тя за мене — помисли си Гуля. — Сигурно здравата ме ругае.“

Но някакъв вътрешен глас като че ли я спря: „А бива ли да се четат чужди писма?“.

Гуля пъхна листчето в плика.

„Да, но нали пликът не е запечатан — мислено възрази тя на самата себе си. — Навярно Олга Павловна е направила това нарочно, за да прочета писмото.“

И като извади листчето отново, тя започна да чете равните, много четливи редове.

Това писмо съвсем не бе такова, каквото тя очакваше.

… Вашата дъщеря е даровито и добро момиче… — пишеше Олга Павловна. — Всички тук много я обикнахме — и възпитатели, и деца. Но лекарите намират (това навярно вие вече сама знаете), че ревматизмът се е отразил малко и на сърцето й. Необходим е за нея строг режим, какъвто е трудно да се осъществи при живостта на нейния характер. Аз бих ви посъветвала…

Нататък в две страници следваше дълга върволица от разни съвети, наставления, предпазни мерки. И нито едно оплакване за дързостта и непокорството й!

Към писмото имаше приложено листче с печат:

Характеристика на намиращата се на лечение от 20 юни до 20 август ученичка от киевското училище Гуля Корольова.

Режима изпълнявала, поведение отлично. Хигиенични навици усвоени, спретната. Много обича колектива и се ползува с любовта на другарите си.

Озадачена, Гуля седна на мократа от морска пяна скамейка.

„Нищо не виждам около себе си, нищо не разбирам! — говореше си тя, загледана натам, където бе изчезнало малкото пристанище. — Ех, да мога сега да се върна на оня бряг, аз зная какво трябва да кажа на Олга Павловна…“

Но катерът все повече и повече се отдалечаваше от брега.

Във влака Гуля написа с молив такова писмо:

Мила, скъпа Олга Павловна!

Благодаря ви за всички ваши грижи и, моля ви, простете ми, загдето бях такова недисциплинирано момиче. Вие навярно не знаете още всички мои престъпления. Ако ви покажат съшит от две парчета чаршаф, знайте, че това е моя работа. Аз го разкъсах и аз го заших. Но давам ви честна дума, че това никога вече няма да се случи с мен. Винаги ще си спомням как вие умеете да се владеете.

Още веднъж ви моля да ми простите. Хиляди, хиляди поздрави на всички.

Гуля

Колкото повече Гуля наближаваше към дома, толкова повече тревогата в душата й растеше. Още във вагона през ума й мина мисълта, че заради нея майка й се е отказала от отпуска и че на всяка цена ще трябва да й се върнат похарчените пари.

Затова тя още първия ден след пристигането си отнесе часовничето на часовникаря и помоли да го продадат.

— Такова часовниче не е трудно да се продаде — каза часовникарят. — Хубаво часовниче!

Гуля въздъхна и излезе на улицата.

 

 

Вечерта след чая майка й я попита какви са били тия нейни „екстрени“ разходи в санаториума.

— Ами че всякакви — каза Гуля. — С една дума, лични.

Майката учудено сви рамене и започна да разпитва Гуля за санаториума и за порядките там.

— Ето, по това време ние вече се приготвяхме за сън — каза Гуля и по стар навик погледна ръката си.

— А къде ти е часовникът, Гуля? — запита майка й. — Защо не го носиш?

— Токичката на верижката се развали.

— Дай да видя. Може би сами ще я поправим.

— Остави! Часовникът също се развали и аз го дадох на часовникаря.

— Кога ще бъде готов?

Гуля решително тръсна глава:

— Мамо, аз го дадох не за поправка, а да го продадат.

— Само това липсваше! Защо?

— За да ти върна онова, което прахосах в санаториума. Искрено казано, това не бяха никакви „екстрени“ разходи, а чисто и просто глупашки — за сладолед, за бонбони, за колан и всякакви глупости. Не ми е жал само за ония пари, които похарчих за испанските деца. А всички други можех и да не харча. Нека сега ми продадат часовника. Сама за себе си отговарям!

Майка й нищо не отвърна, само изгледа накриво Гуля.

— Така ли мислиш? — запита най-после тя тихо и даже някак тъжно. — Не, Гуля! Ти много лесно се отбиваш от пътя и много лесно се разкайваш. То така не става!

— Ти мислиш, че на мене ми беше лесно да се разделя с часовничето си? — каза Гуля. — Аз така го обичам, като да е живо… Но искам да ти върна парите.

— Работата съвсем не е в парите. Още утре рано сутринта иди при часовникаря и вземи обратно часовника си. Няма да позволя да го продаваш, а с парите… ще се нареди някак си. Днес получих отпускни, но все едно, не ще мога да отида никъде: работа — много.

Неловко беше на Гуля да признае сама, но тя бе радостна, че трудният разговор, от който така много се боеше, бе вече минал.

И колко хубаво бе, че часовничето пак ще си бъде у нея и отново лекичко и нежно ще цъка на ръката й. Дано само часовникарят не го е продал до тази вечер! Нали той сам казваше, че такъв часовник не е трудно да се продаде — всеки ще го купи. Ех, дано само не успее да го продаде.

Гуля се наведе към ухото на майка си и каза:

— Ще видиш какъв живот ще започна сега. Ще се чудиш дори, мамичко!