Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (9)

Глава 8

Седона

1 ноември, много рано

Благодарна за ярката луна, Шерил следваше стареца по петите. Белите й дрехи блестяха под лунната светлина. Полата и свободно падащата блуза се увиваха около нея и се развяваха и при най-малкото движение. Това създаваше чудесна атмосфера за глупаците, които й бяха клиенти, но дрехите изобщо не можеха да я стоплят на зазоряване във високо разположената кедрова горичка край Седона.

Искаше й се да прилича на ангел в костюма си, но всъщност изглеждаше като някакъв призрак, увит в чаршафи. Бог й бе свидетел, че бе измръзнала като мъртвец. Бе настръхнала като куче-пазач при вида на крадец. Като проклинаше под нос, тя разтри с длани ръцете над лактите си и се зачуди дали Тим се е сетил да вземе яке. Съмняваше се. Беше като дете. Ако тя не го подсетеше за нещо, той нямаше сам да го направи.

Омръзнало й бе да се грижи като майка за всяко красиво „бебче“, на което попадне.

Безмълвно си напомни, че няма все да е бедна. Рано или късно, щеше да направи големия удар, който я очакваше. Не знаеше какъв ще е точно, но знаеше, че трябва да стане. Нямаше да прекара живота си на ръба на провала. Беше прекалено умна, за да позволи подобно нещо.

Тя бе тази, която бе разбрала, че има доста пари в ролята на медиум и общуването с отвъдното, след като Тим се бе върнал от платена секс почивка в Седона с куп пари и безброй истории за контакти с духове. Бе им отнело цяла година и бяха работили повече, отколкото им се искаше, но двамата с красивото й приятелче бяха основали свой бизнес. Не беше кой знае какво. Но пък не бе и чак дотам зле. Просто работа.

Всичко вървеше добре, докато се появи стар приятел на Тим от затвора. Сокс бе истинска напаст. Непрекъснато настояваше Тим да участва, когато имаше някаква работа за вършене.

Не че обвиняваше Тим. Цялото това трепане бе само за тъпанарите. Тя продължаваше да работи само защото вярваше, че в един хубав ден някой от идиотите, които идват в Седона в търсене на духовно изживяване, ще се окаже достатъчно богат, за да се погрижи за нея, и достатъчно млад, че още да му става. Когато това станеше, щеше да зареже и Тим, и ролята на медиум. Или пък на Тим ще му провърви най-напред и ще си намери някоя мила стара богаташка, която вярва в разговори с Гръмовержеца или който там е на мода. Тогава Шерил би могла да си живее на гърба на любовника си, докато се оглежда сред приятелите на покровителката му.

Мислите за този ден й действаха почти толкова добре, колкото и смъркането на кокаин. И двете я караха да се чувства, все едно може да лети. Един ден щеше да го направи. Щеше просто да се откъсне от ръба и да полети, да полети, да полети.

Все още замечтана, Шерил се блъсна във Върджил. Щеше направо да падне отгоре му, ако не я бе подкрепил с тънката си, изненадващо силна ръка. Дори и с неговата помощ се наложи да се опре с длан на студената повърхност на единия от високите скални блокове. Но незабавно я отдръпна, сякаш бе докоснала жива гърмяща змия. Мразеше тези камъни със страст, която извираше направо от страха й.

— Благодаря ти — изрече с нисък глас. — Енергията е толкова силна тук, че забравям за реалния свят.

Проклетата пътека можеше да е малко по-осветена.

Това делнично прозрение обаче запази за себе си. Тим се появи до нея.

— Всичко наред ли е?

— Идеално — разтреперана излъга тя през стиснати зъби.

Не можеше повече да се залъгва, че не усеща присвиването на стомаха си или студената пот, стичаща се по гърба й. Първия път, когато Върджил я бе довел тук, едва не се бе напишкала от непресторения ужас, който й вдъхваше мястото. Не знаеше какво се спотайва в сенките между трите камъка, но и с костния си мозък осъзнаваше, че не иска да има нищо общо с него.

Видя как Тим се облегна на един от камъните в очакване тя да започне представлението си. Колкото камъкът усещаше нещо, толкова и той. А може и по-малко.

Тим бе хубавец и невероятен жребец в леглото, но имаше коефициент на интелигентност колкото царевичен кочан.

Върджил леко я разтърси.

— Настъпва утрото, Лейди Фокнър.

— Разбира се. — Осъзна малко късно, че Върджил вече не държи дървената кутия. Огледа се наоколо, после се сепна. Кутията бе в центъра на неправилния кръг, образуван от трите камъка. Някакво странно пречупване на лунните лъчи караше процепите между дъските да блестят. — Какво… — подхвана тя, после рязко прехапа езика си. Духовните водачи не задаваха на клиентите си никакви въпроси. — Предполагам, че желаеш да говориш с Мерлин.

— Точно така.

О, свети отче, само не отново.

Шерил преглътна раздразнението си от факта, че отново трябва да повтаря все същото и същото. Зачуди се дали така се чувстват актьорите на Бродуей, които трябва да играят едно представление нощ след нощ и по два пъти в сряда и в неделя.

— Много хора желаят да се свържат с Мерлин — постара се да отвърне спокойно тя. — Както сме се убеждавали и преди обаче, той рядко желае да им отвърне.

— По дяволите, знам това. Срещал съм много така наречени медиуми, които твърдяха, че имат директен достъп. Пълни глупости. Нито един от тях не можа да познае какво съдържат кутиите под леглото ми.

Когато разбра какво има предвид Върджил, на Шерил й се прииска да изкрещи. Старецът очакваше да разгадае мислите му, а не да си бъбри с легендарния магьосник.

А тя не можеше да чете мисли.

— Някой друг от двора на крал Артур лесно ще… — подхвана тя.

— Мерлин — прекъсна я Върджил. — Само той има силата. Да почваме. Губим време. Трябва да стане преди съмване, когато всички биват отново пропъдени в ада.

За миг Шерил не разбра за какво става дума. После се сети, че е нощта на Вси светии, когато се предполага, че в мрака бродят духове, а на разсъмване отново ги прогонват в скривалищата им. Зачуди се дали старецът вярва също в летящи метли и джуджета.

Но отново прехапа език и се постара да не се изсмее в лицето му.

— Господин О’Конър има право — усмихна й се Тим.

Само Шерил можеше да види злоба в красивата извивка на устните на любовника си.

Това бе един от проблемите, когато си умен и си заобиколен от глупаци. Разбираш прекалено много, а през повечето време не можеш нищо да направиш.

Тим едва успя да сподави прозявката си.

Искаше й се да го срита в похотливите слабини. Все оставяше всичко в нейни ръце. Трябваше да изнесе цялото представление на общуване с отвъдното, докато той се прозява насреща й.

— Разбира се. — Гласът й бе спокоен въпреки гнева и дразнещото усещане на настръхналата кожа.

Наистина мразеше това място. Някак си трябваше да разбере какво има в кутиите под леглото на Върджил, после можеше да му го „предаде“ направо от устата на Мерлин и да се махне оттук.

Тя потрепери. Нямаше търпение да види това противно място в огледалото за обратно виждане за последен път.

Шерил отметна глава, така че светлата й, дълга до кръста коса се разпиля по гърба й, и пристъпи към дървената кутия, докато се озова в средата между трите каменни блока. Прокле наум прекалено развитото си въображение, задето й се струва, че между камъните е по-студено и по-тъмно, пусто, бездънно, сякаш пропада в кладенец.

Бе й се случвало веднъж като дете. Не бе сред любимите й спомени. Напоследък ролята на медиум й напомняше за онова преживяване. Направо й се гадеше от него.

По дяволите миналото — каза си тя. — Измъкнах се от онзи къмпинг с фургоните и съм на път да спечеля много пари. Вече няма да позволя някой служител в мотел с лош дъх и мръсни ръце да ме погледне и да пита дали ще платя с пари в брой или със секс.

Всичко, от което имаше нужда, бе един добър удар и щеше да е готова за новия си живот. Нямаше да пропилее всичките си пари като глупачка. Прекалено умна бе.

Един добър удар.

Само толкова.

Вкопчена в мечтата с цялата си решителност, Шерил се опита да не обръща внимание на гаденето. Наложи си да затвори очи и да се превъплъти в ролята на медиум. Постепенно промени дишането си, задълбочи го, задържа го, докато се почувства леко замаяна и бавно, бавно издиша през стиснати зъби. Повечето медиуми правеха това седнали, но тя никога не бе харесвала да сяда на голата земя. Единствения път, когато си бе постлала одеяло, бе усетила пощипване, сякаш седи на мравуняк.

Затова стоеше права и вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше, докато звукът от дишането й се превърна в някакъв поток, нашепване на фрази, които описват струя бяла светлина, която я обливаше, обгръщаше я, засмукваше я, нашепваше й…

Хайде, хайде — мислеше си Върджил и нетърпеливо поглеждаше към хоризонта на изток. — Направи проклетата връзка.

За него това бе най-трудната част от целия процес. Да чака, да чака, да чака, за да разбере дали ще се случи тази нощ, дали най-сетне ще се отърве от проклятието на друидите, което бе съсипвало всичко, до което се докосне, откакто бе намерил съкровището. Изобщо не трябваше да слуша прадядо си, не трябваше да ходи в Уелс, не трябваше да изравя проклетото злато. Нищо, освен мъка. Нищо друго не му бе донесло.

— Усещам присъствие — каза тя с нисък глас, който се различаваше от обичайния й тон. — Приближи се, дух. Не ти желаем злото, не желаем нищо забранено. Само искаме…

Закривайки прозявката си с юмрук, Тим престана да слуша дърдоренето на Шерил. Така и не можа да разбере защо тя толкова мрази да се прави на медиум край тези скали. Ден или нощ, край куп скали или в луксозен апартамент, представлението бе все едно и също. Слагаше си дрехите на призрак, мърмореше си дълго под носа, казваше на тъпанарите онова, което искат да чуят, и после се връщаше вкъщи с достатъчно пари за наема и за малко бира. Голяма работа. Той самият щеше да го прави, но не можеше да сдържи смеха си достатъчно дълго. Да говориш с Мерлин или с Мелхизедек, или с Мерилин Монро — пълни глупости.

Той стисна зъби, за да прикрие нова прозявка. Боже, ставането посред нощ не бе за него. Това бе една от причините, заради които не се занимаваше с кражби през цялото време. Прекалено много му приличаше на редовна работа. Тази история с медиумите поне бе по-лесна, отколкото да тършува из чуждите апартаменти, а и полицаите не хукваха по петите ти.

Никой не бе прокарал закони срещу това да помагаш на глупаците да са глупави колкото си щат.

Пъхна ръце в джобовете си и му се дощя Шерил да му бе напомнила да си вземе якето. Не духаше силно, но вятърът все пак го караше да потреперва от време на време. Мрачно впери поглед в дървената кутия, примигна, после пак. После се зачуди кога откаченото старче е успяло да включи фенерчето си и да го пъхне в кутията. И защо. Ама че начин да хабиш батериите, а те струваха почти колкото цигарите.

— Усещам те, но не мога да те чуя — шепнеше Шерил. — Усещам колко си могъщ. Моля те, помогни ми.

Тим едва не се задави, докато се мъчеше да сподави смеха си. Веднага щом се махнат от това скапано място, щеше да й даде нещо, което да почувства и да чуе. Доста беше насъбрал.

— Не знам какво иска Върджил — ясно произнесе тя. — Ти знаеш ли?

Старецът се напрегна и се надвеси по-близо.

Мерлин знаеше точно какво иска той.

— О, разбира се — прошепна тя. — Той има нещо твое.

Думите престанаха. Зъбите й изтракаха. Тя се разтърси конвулсивно веднъж, втори път, после се разтрепери от глава до пети.

— Прекалено тъмно е — изрече забързано. — Не мога да те чуя. Отнемаш ми светлината! Моля те, моля те, помогни ни!

Върджил бе толкова напрегнат, че вече едва издържаше. Тя май се доближаваше до нещо. Никога досега не бе звучала толкова…

Изплашена.

— Не мога… да те… чуя — накъсано изрече жената. — Моля те, помогни ми. Моля те. Не ти желаем злото и не искаме нищо забранено. Помогни ми да осъществя връзка, Мерлин. Помогни… ми.

Върджил не изчака да чуе повече. И този сеанс отиваше като другите, направо по дяволите. С няколко бързи движения той извади износени кожени ръкавици от задния си джоб и ги нахлузи. Бе се надявал да не се стига дотук.

Но се стигна.

Лейди Фокнър щеше да осъществи връзка сега, тази нощ. Той щеше да се погрижи за това.

Със затворени очи Шерил се бореше с писъка, който все напираше да излезе от дълбините на мрака. Всеки път, когато дойдеше тук, ставаше все по-лошо. Сега се усещаше като двама души — единият наблюдаваше развеселено другия, който бе като уплашено дете, което иска да изтича при мама. Но нямаше мама. Никога не беше я имало. Имаше само мрак и страх… и ярост като у хванато в капан животно. И всичко това я караше да…

Парче метал, толкова студено, че направо я изгаряше, се озова в дланта й. Светлина и мрак експлодираха в едно цяло, което бе едновременно и двете, и нито едното. Бе всичко.

А после нямаше нищо.

Тя бе нищо.