Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (53)

Глава 52

Седона

4 ноември, през нощта

Шейн чакаше Риса да каже още нещо. Не виждаше лицето й, но напрежението в тялото й му подсказваше колко здраво са опънати нервите й. Гласът му се разнесе тихо в мрака и се сля със сенките на нощта:

— Тук ли е златото сега?

— Не. Но… — Тя потърка настръхналата кожа по ръцете си. — Не можеш ли да го почувстваш? Било е тук. И нещо все още е.

— Да, чувствам го. Просто не успях да го разпозная толкова бързо като теб.

— Имам опит — обясни му мрачно, като оглеждаше празната къщурка на Върджил О’Конър. — Господи, мразя да усещам тези неща и да знам, че съм различна. Може би трябваше да стана медицинска сестра, а не уредничка.

— А аз може би трябваше да стана патоанатом.

Тя го изгледа с невярващ поглед и се засмя на глас.

— Извинявай. Да не би да хленчех?

Той нежно я погали по бузата.

— Права си. Ако имаше начин да те задържа настрани от всичко това, щях да го използвам.

— Само да се опиташ, и ще се боря с теб със зъби и нокти.

Устните му се извиха в усмивка.

— Това може да се окаже забавно.

Тя поклати глава и се залови да издърпва чекмеджетата на скрина. Нямаше много дрехи за оглеждане. Всички бяха износени и дрипави.

Нямаше документи. И никакво злато.

Тя хвърли поглед към неоправеното легло.

— Няма нужда — бързо каза Шейн. — Няма нищо нито отгоре, нито отдолу, освен следи в прахоляка, оставени при издърпването на куфари или кутии от амуниции.

— Значи, като пренебрегнем къртенето на дъските от пода и пробиването на дупки в стените, нямаме късмет тук.

— Задънена улица — съгласи се той. — Но знам, че има и още.

— Тук ли?

— Или някъде наблизо.

— Ще ми се да не бях съгласна с теб. — Тя сложи ръце на кръста си, бавно се завъртя и поклати глава. — Не в тази стая. Единственото нещо тук… вече го няма.

— Златото ли?

Тя кимна.

— Като в Уелс ли? — попита я.

— Точно същото. По дяволите! — Тя рязко потърка ръце. — И преди съм настръхвала от разни експонати, но не и като онзи път в Уелс, докато не видях златото на Смит-Уайт. А сега и тук.

Точно както, помисли си тя, поглеждайки крадешком към Шейн, преди бе потръпвала заради други мъже, но никога както с него. Онова, което изпитваше с Шейн, бе толкова различно, че би трябвало да я ужаси.

Понякога я ужасяваше.

— Същото е и с мен — каза той.

Отначало тя реши, че е изразила гласно чувствата си. После разбра, че той просто се съгласява с нея за златото.

— И за златото също — каза той.

— Престани!

Той се засмя и докосна голата кожа на китката й над ръкавицата.

— Имаш много изразителни очи, скъпа.

— Ще си сложа огледални лещи.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че и аз се чувствам по същия начин?

— За огледалните лещи ли? Не особено.

Той повдигна ръката й и лекичко захапа мястото, където я бе погалил.

— Знаеш какво имам предвид.

Настръхването на кожата й нямаше нищо общо с древното злато на друидите.

— Ами ако всичко изтлее след няколко седмици или месеци?

— Ами ако не стане така?

Тя въздъхна през смях.

— Да я караме ден за ден, а?

— Така тече животът. Ден след ден.

Усмивката й бе несигурна, но истинска.

— Добре. С един ден мога да се справя. Но искам веднага да се махна от тази къща.

Шейн мълчаливо я хвана за ръка и я поведе навън, в нощта.

— По-добре ли е така?

— Да. — Тя свали ръкавиците и ги прибра в чантичката си. — Много по-добре.

— Искаш ли да се поразходим?

Тя погледна обувките си. След като се наложи да спринтира боса из казиното, внимаваше да носи обувки, с които да може да бяга. Това не означаваше обаче, че изгаря от желание да се катери из хълмовете с гуменки.

— Колко надалеч? — попита го.

Той погледна към дългото, скалисто плато, което се извисяваше зад къщата.

— Около половин миля.

Тя проследи погледа му, остави чантичката си в колата и попита:

— Знаеш ли къде отиваме?

— Не.

— О, супер, така е много по-лесно, нали? — Махна с ръка към скалите, които изпъкваха на мрачния фон. — След теб, шефе.

Луната блестеше толкова ярко, че нямаше нужда Шейн да използва фенерчето си. Пътеката бе добре отъпкана. Но дори и да не бе така, нямаше да се колебае за пътя. С всяка стъпка нагоре към основата на каменната стена бе все по-сигурен, че са на прав път.

— Усещаш ли го? — попита я тихо.

— Да. — В гласа на Риса прозвуча рязка нотка, която повече от думите даваше да се разбере колко й е неприятно да усеща нещо, което знае, че не може да докосне.

Шейн спря за миг и я погледна през рамо.

— Притеснява ли те това, че и аз го усещам?

— Не. А трябва ли?

— Само се чудех дали това не е една от причините така упорито да бягаш от мен толкова дълго.

— Онова беше просто здрав разум. Не исках да си търся нова работа.

— Друго твърдеше, когато ми показваше онези предложения за работа и аз трябваше да ти повишавам заплатата всеки път.

— Не съм казвала, че съм глупава. Казах само, че не исках друга работа.

Той се усмихна въпреки изтръпването, което усещаше с кожата си с всяка крачка нагоре по пътеката. Не бе точно тревога. По-скоро усещане за нещо различно, някакъв полъх, който въздействаше върху първичните нервни окончания, като едва доловим мирис на изгоряло във въздуха след паднала наблизо мълния.

Донякъде му харесваше.

— Как са настръхналите ти ръце? — попита след малко.

— Доста по-добре от мен самата. Защо?

Нещо прошумоля в храсталака на пет-шест метра встрани от пътеката. Той погледна, ослуша се и видя само някакъв четирикрак силует да се плъзга в тъмнината.

— Не е много далеч — заяви и отново пое по пътеката.

— Откъде знаеш?

— Защото О’Конър е бил възрастен човек, а старците не се катерят по скалите. — Шейн спря. — Определено не и по такива.

Лъчът от фенерчето изобщо не успяваше да стигне до върха на скалата, забулен в мрак.

— Надясно е — каза Риса.

— Кое?

— Онова, което долавям със сетива, за които изобщо не бих искала да знам, че притежавам.

Въпреки думите си, тя го заобиколи и тръгна напред по светлата пътека в основата на скалната стена. Шейн бе прав. Пренебрегвайки същността си, не бе постигнала нищо. Но вече й бе по-лесно, като знае, че не е единствената със странни усещания.

Двама чудаци правят едно цяло.

Усмихваше се при мисълта за думите на Шейн, когато се препъна, протегна ръце, за да се задържи, и се опря на един от трите изправени каменни блока.

Заляха я различни усещания, вихър от лица със златни маски, ритуални ножове, носещи смърт и прераждане, гласове, нашепващи свещени слова, и всичко се вихреше във времето, и лунната светлина минаваше през нея, докато й се зави свят. Би изкрещяла, ако изобщо можеше да си поеме дъх.

После отново имаше само нощ, бяха само тя и мускулестата топлина на Шейн зад нея, ръцете му върху нейните, опрени на студения камък, дъхът му, който меко и забързано галеше косата й, ехото от древните напеви заглъхваше и се завръщаше обикновената реалност.

— Добре ли си? — попита Шейн тихо и дрезгаво.

— Така мисля. — Тя въздъхна лекичко, на пресекулки. — А ти?

— Ще се оправя.

— Успя ли да видиш влака, който ни прегази?

Смехът му не прозвуча особено естествено.

— Не. И изобщо не искам да го знам.

Той дръпна ръцете й от камъка. После внимателно постави своите върху него.

Тя го гледаше и чакаше.

— Усещаш ли нещо?

— Студен камък. И…

Не й се искаше да пита. Но не можеше да се въздържи.

— Какво?

— Време. Далечно място. Нощ. Нощ, която няма край.

— Затова са празнували лятното и зимното слънцестоене — тихо каза Риса, осъзнала онова, което не можеше да се докосне. — Затова са изобразявали мечтите и молитвите си върху златни предмети — материал, който никога не се руши, не потъмнява, не се променя. Злато, ритуали и жертвоприношения пред всички богове, знайни и незнайни, които имат власт над живота. Мракът, след който няма зора, студът, след който няма топлина, смъртта, след която няма друг живот, краят на живота, включително на боговете. Друидите са се страхували от това.

— Както и всеки човек, който е достатъчно интелигентен, че да си го представи. Ентропията, както и да я наричаме, си остава, в крайна сметка, унищожение.

Риса се поколеба, после отново докосна скалата. Усети само лек полъх, заглъхващ шепот, потрепваща тишина. Тя се намръщи, вдигна ръка и пристъпи вътре в пролуката, докато застана в средата между трите камъка.

— Усещаш ли нещо? — попита Шейн.

— Вече не. Но е било тук. Златото.

— А сега го няма.

Тя кимна и докосна студената, грапава повърхност на всеки от камъните, като усети само тихия полъх.

— Не мога да кажа, че ми харесва това, което усещам, но сега то не ме тревожи. — Тя го погледна и призна: — Но и не ми се иска да заспя тук, вътре.

— Да. Хайде. — Той я хвана за ръка и я подтикна да излезе от сенките между трите каменни стълба. — Да идем някъде, където мобилните телефони ще са в обхват. Искам да знам дали от „Реъритис“ имат да ни казват нещо ново.

Риса вървеше зад него надолу по пътеката към пустата дървената къщичка. Прекалено пуста.

— Не може ли да се обадим анонимно в полицията, за да започнат да издирват Върджил О’Конър?

— Веднага след като позвъня в местните болници. Ако е възможно, бих искал да поговоря с него преди полицаите.

Недалеч от скалната стена Шейн отново чу нещо да се промъква в храстите на същото място, където го бе забелязал и преди. Този път не усещаше никакво изтръпване по гърба, което да го разсейва. Включи фенерчето и прокара лъча из храсталака.

Три чифта очи проблеснаха и после изчезнаха сред драскане на нокти по скалите и изпечената от слънцето земя.

— Чакай тук — каза на Риса.

— Докато онези очи са втренчени в мен ли? Не, благодаря.

— Тогава стой наблизо, за да използваме светлината. — Той посегна към гърба си и измъкна пистолета. — Ще трябва да намеря как да се промъкнем в храсталака.

Хванал фенерчето и оръжието така, че едновременно да обхождат храстите, тръгна встрани от пътеката. Риса го следваше по петите.

Вятърът смени посоката си.

Миризмата на смърт се разнесе из въздуха и Шейн се досети, че местните диви обитатели на пустинята се радват на не особено прясна плячка. Той мрачно зашари с фенерчето във все по-широки дъги. Краят на лъча освети износена обувка, окъсани дрехи и останки, които само съдебен лекар можеше да погледне, без да повърне.

Шейн бързо се обърна, за да попречи на Риса да види делото на майката природа.

— Време е да се връщаме — каза той.

Тя преглътна задавено.

— О’Конър ли е?

— Да кажем, че няма да звъня в никакви болници. Веднага щом се отдалечим достатъчно, ще се обадя в полицията като примерен анонимен гражданин.

— Ужасно се радвам, като знам, че не желаеш онова злато толкова, че да убиеш заради него.

— Защо? — попита Шейн.

— Всеки път, щом някой умре, напоследък отнася със себе си поредната брънка от веригата, която води обратно, към истинския собственик на друидското злато.

— Дай му на уредника да се тревожи за произхода на експонатите.

— Все някой би трябвало да го прави.

— О, аз също се тревожа. Тревожа се, че прекалено много хора, които са докосвали това злато, накрая се оказват мъртви.

— Шерил не е. — Надявам се.

— Не бих съобщил това на полицаите — каза Шейн.

— Защо?

— Може да я уличи като възможен убиец.

— Аз бих заложила на Бозо — веднага отвърна Риса. — Или Тим.

— Не мислиш, че Шерил е способна да убие някого ли?

Тя не отговори.

Шейн не повтори въпроса си. Просто я последва надолу по пътеката, надалеч от миризмата на смърт.