Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (27)

Глава 26

Лас Вегас

3 ноември, късно сутринта

Тим неспокойно огледа достъпната за всички част от заложната къща на Джоуи Клайн. Бе само на няколко пресечки от къщата на майка му. Господи, тя живееше в истинска дупка. Нищо чудно, че пие толкова. Или може би живееше там, защото пие много. Както и да е. Мястото бе отвратително.

Той поразкърши рамене, липсваше му обичайната тежест на метнатата на гърба му раница. Сокс го бе накарал да я заключи в багажника, като каза, че Джоуи направо ще побеснее, ако някой непознат за него влезе в личното му скривалище с раница.

— Господи, ако се съди по тая дупка — заяви Тим, — твоят човек ще е късметлия, ако има два долара накуп. Откъде е взел парите да ти плати за златото?

— Върви след мен — промърмори Сокс. — И не казвай нищо. Аз ще се разправям с Джоуи.

Тим сви рамене и последва приятеля си през пролуката зад тезгяха. Изсмя се на глас, когато видя вратата, скрита в шкафа със стари, ръждясали пушки, а после подсвирна при вида на стаята, където Джоуи въртеше истинския си бизнес.

— Чудничко — каза той, докато оглеждаше разноцветната дъга от скъпоценни камъни и злато в заключените витрини за бижута.

— Да. Добре се е подредил. Хей, Джоуи! Къде си, по дяволите?

— В тоалетната. Ей сега идвам.

Сокс мина покрай витрините, оглеждайки ги за златото. Намери много, но не това, което търсеше.

— Виждаш ли ги? — попита Тим.

Сокс само изръмжа.

Тим също започна да претърсва с поглед витрините.

— Колко време е валидна разписката?

— Каква разписка?

— Разписката, която си получил, когато си заложил тук златото.

— Не съм получавал нищо.

— Какво? Как тогава се надяваш да си го получиш обратно, като…

— Затваряй си устата — прекъсна го рязко Сокс с ръмжене. С бързината на опитна медицинска сестра или крадец той си сложи прозрачни хирургически ръкавици. — Нали ти казах, че ще се погрижа за всичко?

Джоуи излезе от тоалетната, като си закопчаваше панталона.

— Здрасти, Цезар, стари приятелю. Да не би да имаш още злато за мен?

— Цезар ли? — тихичко повтори Тим и погледна Сокс.

— Може би — отвърна Сокс, без да обръща внимание на Тим. — Зависи.

Джоуи си помисли за бързо спечелените петдесет хиляди от четирите златни предмета и се усмихна. Човек не знае дали няма да удари джакпота два пъти в един и същи ден.

— Зависи ли? И от какво?

— Мадамата на моето приятелче отказва да го прибере, освен ако не й върнем обратно онази гривна или лента за ръка, или както там й викат. Струваше петстотин долара, нали?

Джоуи се засмя, после забеляза, че Сокс не се смее, и прочисти гърлото си.

— Цезар, момчето ми, не ми каза, че ще си искаш нещо обратно. Вече съм завъртял стоката.

Тим щеше да каже нещо, но само издаде приглушен звук, когато Сокс бръкна под ризата си, измъкна пистолета със заглушител и го насочи към Джоуи.

— Ей, Цезар, чакай, приятелю — каза Джоуи, като отстъпваше с протегнати напред ръце, за да покаже, че са празни. Пистолетът бе достатъчно опасен. Лъскавите прозрачни ръкавици, които току-що бе забелязал на ръцете на Сокс, го накараха да се изпоти. Когато някой носеше подобни предпазни средства, значи работата бе сериозна. — Та ние сме почти роднини. Роднините не насочват пистолети един към друг.

— На кого продаде златото? — попита Сокс.

Тим тъкмо щеше да каже, че златото е и негово. Един поглед към безизразните тъмни очи на приятеля му го накара да промени намеренията си. Последния път, когато бе виждал Сокс в такъв вид, бе в затвора, когато бе изритал жестоко един старец, защото не се бе отместил от пътя му достатъчно бързо. Този тип може и да не бе особено умен, когато става дума за училищни знания, но знаеше как стоят нещата сред отрепките като него. Бе студенокръвен и бърз като змия.

— Това е лична работа — отвърна Джоуи. — Разбираш, нали?

— Колко?

— Ей, знаеш, че не мога да ти кажа…

Сокс го простреля в дясното коляно. Изстрелът прозвуча не по-силно от изтървана чаша. Наблюдаваше Джоуи, който се пльосна на циментовия под, като крещеше и кървеше обилно.

— На кого ги продаде? — повтори Сокс. — Казвай или ще ти надупча и другата капачка.

Джоуи успя да каже:

— На Шапиро.

— Все още ли са у него?

— Не… знам — на пресекулки изрече Джоуи.

— За колко му ги даде?

— Петдесет… и пет.

— Хиляди ли? — попита Сокс. — Петдесет и пет хиляди? Казваш, че си взел…

— Да! — отчаяно го прекъсна Джоуи. — Господи, Цезар. Извикай линейка! Боли!

Сокс изрита собственика на заложната къща в гърлото и прекрати разговора.

Тим се намръщи и стомахът му се преобърна. Никак не му харесваше да е приятел на Сокс в такива моменти. Тим бе роден мошеник, усмихваше се любезно и угодничеше, но не бе бияч или убиец. Сокс бе роден насилник. Нямаше нищо против да причинява болка на другите.

— Петдесет и пет хиляди! — Той изрита Джоуи в слабините. — Това ти е, задето ме измами, негоднико. — Ритна го отново. — Още ли се мислиш за по-хитър от мен, а?

Джоуи не отговори. Не би могъл. Давеше се в повърнато, болеше го ужасно, потъваше в бездънен мрак.

Сокс обърна гръб на стенещия и повръщащ посредник и започна да пребърква чекмеджетата на бюрото и стелажите.

— Ъъъ, Сокс, може би трябва да… — започна Тим.

— Млъкни и разбий онази витрина с бижута.

— Ами ако има аларма?

— Не и тук, отзад. Последното, което Джоуи би искал, е разни любопитни ченгета да го разпитват за стоката му.

Тим си избра един ръжен за чистене на оръжие от тезгяха и започна да удря с него по дебелото стъкло на витрината. Пукнатини прорязаха като светкавици стъклото, но специално подсиления материал остани цял, независимо колко силно удряше.

Сокс затръшна и последното от чекмеджетата на бюрото.

— По дяволите! Къде ли ги крие?

— Какво?

— Парите, глупако, какво си мислиш, че търся?

Тим прасна стъклото с топката в края на ръжена. Напуканата витрина се огъна, но не се счупи.

— Има ли сейф?

— Да. Не мога да го отворя. Вече опитвах веднъж преди година.

Сокс се върна при Джоуи и пребърка джобовете на панталоните му, после и бельото му. Както и очакваше, имаше дебела пачка пари в една тайна торбичка, която висеше над жалкия му пенис.

Сокс нетърпеливо дръпна възела, който закрепваше връзките на торбичката около кръста на Джоуи. Възелът се затегна. Едно бързо замахване с джобния нож и проблемът бе решен. Остана и тънка червена следа от порязано по слабините на Джоуи, но той не се оплака. Бе прекалено зает с усилието да си поеме малко въздух през болката и повърнатото, за да забележи някаква си драскотина.

Като псуваше монотонно, Сокс преброи парите. Няколко хиляди. Само преди час би подскачал от радост при такава сума. Сега непрекъснато чуваше в главата си крясъците на Шерил.

Онези четири парчета злато, които си продал за осемстотин долара, струват поне един милион.

Ядосан на целия свят, че отново е прецакан, Сокс изрита Джоуи с всички сили.

Собственикът на заложната къща едва простена.

Тим продължаваше да удря по специалното стъкло и се опитваше да гледа навсякъде другаде, само не и към пода, където Джоуи се гърчеше като настъпен червей.

Сокс все още псуваше. Отиде до работния тезгях, където Джоуи прекарваше почти цялото си време. Издърпа рязко първото от редицата чекмеджета под дългата набраздена маса. С едно обръщане на дебелата си китка прасна чекмеджето в единия крак на масата. Дребни инструменти се разпиляха във всички посоки.

Не и пари.

Във второто чекмедже имаше куп парцали и смазочни масла. Бурканчетата с масло издадоха почти приятен звън при удара си в стената.

Отново никакви пари.

В третото чекмедже имаше мобилен телефон, малко пари и пистолет със заглушител.

За момент Сокс забрави за липсващото злато. Натъпка парите в джоба си и провери пистолета. Почистен, зареден, готов за стрелба и чист или регистриран на името на Джоуи. И в двата случая си бе печалба.

Като си подсвиркваше беззвучно през зъби, Сокс изпразни патроните от своя пистолет, като остави само един. Изпълнен с малко по-добри чувства към света като цяло, той отиде до Тим и му подаде почти празния пистолет.

— Остави витрината — каза Сокс. — Имаме каквото ни трябва. Ето, очисти този глупак и да се махаме.

Тим се взря нещастно в оръжието и добре покритите ръце на Сокс.

— Не ми каза, че ще ми трябват ръкавици. Нека просто да си тръгнем и…

— Аа, не, приятел — прекъсна го Сокс. — Пъхни му го в устата и му пръсни шибания мозък.

Тим се накани да спори, но видя решителния поглед на приятеля си от затвора и разбра, че няма да се измъкне. Така бе и първия път, когато бе тръгнал със Сокс. Тогава той отмъкна каса текила за двама им с насочен пистолет. И каквото правеше Сокс, същото трябваше да прави и Тим. Това бе изпитан начин да се подсигуриш, че съучастникът ти няма да те издаде на полицията.

Тим въздъхна.

— Ако му пръсна мозъка от толкова близо, новите ни ризи целите ще се омърлят.

— Господи. Та кой ти гледа?

Тим, изглежда, настояваше на своето.

— Просто го очисти, чу ли? — повтори Сокс. — Хайде, направи го.

Тим се прицели. В сърцето, не в главата. Много по-чисто. Натисна спусъка.

Джоуи потръпна веднъж, издаде странна бълбукаща въздишка и замръзна неподвижно.

Сокс го провери с един здрав ритник. Никаква реакция. Чао, чао, приятел, получи си го, задето си ме мамил през всичките изминали години.

Все още усмихнат, Сокс се извърна към Тим и го застреля с пистолета на Джоуи. Даже и с поставен заглушител, все пак ударът бе толкова силен, че запрати Тим към стената, където се блъсна с лице напред във висока метална етажерка. Започна да се свлича надолу, сграбчи най-горния рафт, за да се задържи прав, и накрая събори етажерката върху себе си. Мъжът и металната етажерка се стовариха на циментовия под с трясък, който заглуши всичко останало.

Във внезапната тишина, настъпила след падането, воят на сирена бе прекалено силен и отчетлив. И се приближаваше.

Сокс подскочи и изпсува. Някой любопитен негодник сигурно е позвънил на полицията. Или пък Джоуи е имал аларма, за която не му е казвал.

Наведе се над тялото на собственика на заложната къща, сграбчи отпуснатите му пръсти и ги обви около оръжието, с което бе застрелял Тим. Когато Сокс го пусна, пистолетът просто се изплъзна от ръката на Джоуи. Опита отново. Същото стана и втория път.

Сирената виеше вече толкова близо зад завоя, че можеше да чуе свистенето на гумите.

Потънал в пот, Сокс направи последен опит да подреди сцената. Този път успя. Той издиша шумно и погледна към мястото, където лежеше Тим. Нищо не помръдваше под етажерката, освен ручейче кръв, което се извиваше по пода.

А от писъка на сирената на Сокс направо му идваше да закрещи.

Без изобщо да забележи кръвта по обувките си, той се обърна и побягна през задната врата.