Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (68)

Глава 67

Лас Вегас

5 ноември, през нощта

Докато Шейн шофираше бързо по Ивицата, реки от цветни светлини се разливаха в безмълвно великолепие по предното стъкло на колата му. Той не ги забелязваше. За него те бяха като нощта — още нещо, през което трябваше да премине, преди Риса най-сетне да е в безопасност.

Нийл го погледна странишком с тъмните си като бездънен кладенец очи.

— Ами ако изгубим златото?

— Стига да не изгубим Риса, всичко друго бих могъл да понеса.

— Да, и аз останах с такова впечатление. Дейна също. — Нийл се усмихна. — Каза ми, че няма да стоиш и да чакаш. После ми нареди да се лепна за теб като конска муха на прясно лайно.

Шейн не каза нищо.

— Няма да ти се пречкам, момко.

— Прави каквото трябва да направиш.

Нийл се намръщи. Бе изпълнявал достатъчно мисии със специалните части, за да разпознае състоянието, в което се намира Шейн. Той бе отвъд гнева, отвъд яростта. Никаква милост към врага, можеше да даде само бледа представа за настроението му.

Мъжете бяха най-опасни, когато бяха хладнокръвни и спокойни.

— Ако ми кажеш какво си намислил, мога да ти помогна — обади се Нийл.

Отново мълчание.

Светлини, сгради и други коли преминаваха край тях като цветна река. Шейн мина на жълто на два светофара, а на третия направо профуча на червено. Не шофираше безразсъдно, просто бе бърз.

Тъкмо когато Нийл вече си мислеше, че напълно е изгубил всякакво доверие от страна на Шейн, той стисна здраво волана и рязко натисна спирачките на кръстовище, което би било прекалено опасно да пресече на червено.

— Смятам да се разправя с Шерил, преди Риса да се появи — каза Шейн. — Ако искаш да ми помогнеш, добре. Ако искаш да ми се пречкаш, пак добре. Така или иначе, Шерил ще си го получи.

— Какво смяташ да правиш — да разбиеш вратата с ритници ли?

— Ако се наложи.

— Ами ако е въоръжена?

— И аз имам пистолет.

— Мислиш ли, че тя е убила онзи собственик на заложна къща? — попита Нийл.

— Възможно е, но не бих обвинил най-напред нея.

— Сокс?

— Вероятно. Според полицейския психологически портрет, Сокс е с нисък коефициент на интелигентност и много лесно избухва.

Шейн угаси фаровете, преди да завие към паркинга на мотел „Мидас“. Бърз поглед към часовника го увери, че има около шест минути в резерв. Той бръкна в портфейла си, извади няколко двайсетачки и ги подаде на Нийл.

— Дежурният на рецепцията може и да ме разпознае — обясни той. — Проклети да са всички фоторепортери.

— Така ти се пада, като имаш такова красиво лице.

Шейн не му обърна внимание.

— Можеш ли да провериш дали някоя от стаите в съседство със 121 е свободна?

— Ти тук ли ще бъдеш, когато се върна?

— Ако ме няма, знаеш къде да ме намериш.

Нийл бързо закрачи към рецепцията.

Шейн не изчака да разбере за стаите, свободни или не. Остави колата и мина покрай задното крило на мотела. Ако се съди по автомобилите на паркинга и светлините в прозорците на стаите, мотел „Мидас“ стремително пропадаше към банкрута или се превръщаше в нощен приют за бездомници.

В стаята отдясно на 121 светеше. В тази отляво — не. Ключалката там бе от старите, в които няма електронен чип. С други думи, лесна работа. Шейн извади една от кредитните си карти, пъхна я между вратата и касата и умело се справи с ключалката за по-кратко време, отколкото спътникът му да се регистрира в мотела.

Докато Нийл успее да се добере до стаята, пердетата бяха спуснати, лампите светнати, а от телевизора на висок глас обясняваха последните новости в модата — бельо в ярки неонови цветове, което се носи върху черно трико. Вратата, която водеше към паркинга, бе леко открехната. Той не почука, нито затвори след себе си. Можеше да им се наложи да излязат много бързо.

Шейн се мъчеше с междинната врата към стая 121. Ключалката се оказа много по-упорита, отколкото тази на входната.

— Дръпни се настрани, момко.

Шейн погледна през рамо. Нийл държеше железен лост в едната си ръка и цял куп различни шперцове и кукички в другата. Отстъпи му мястото си.

— Не видях удобно прикритие отвън — обясни Шейн. — Ами ти?

— Затова съм тук. Нямаме много време. Дейна и Риса са на около две минути път от тук.

— Откъде знаеш?

— Мобилна връзка.

Едва сега Шейн забеляза полупрозрачната малка слушалка в ухото на Нийл, която бе свързана с мобилния телефон в джоба му.

— Дейна непрекъснато ли ти съобщава какво става?

— Не е чак толкова явно. Просто е увеличила максимално чувствителността на своя телефон и го е пъхнала в джоба на якето си. — Заедно с пистолет, моля те, Господи!, добави наум Нийл. Дейна мразеше оръжията, но той се бе постарал да я научи как да борави с тях. — Проклятие!

Взе нов шперц и отново се залови за работа. Шейн стоеше встрани от прозореца и следеше за появата на фарове на паркинга.