Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (4)

Глава 3

Седона

Нощта на Вси светии

Книгата в скута на Върджил бе дебела, научна литература, пълна с красиви илюстрации и цветни снимки на произведенията на келтското изкуство. Нямаше нужда да гледа страниците, за да види какво има на тях. Знаеше ги наизуст. Това бе само една от многото книги, които си бе купил, за да научи повече за същността на златните предмети, които бяха прибрани в три големи кутии за патрони от Втората световна война, скрити под леглото му. Върху всяка четливо бяха изписани всичките му предишни адреси, като свидетелство за местата, от които бе избягал.

Но стига толкова. Накрая бе разбрал, че не може да избяга от немислимото.

Бе избрал изпълнения с много духовна енергия Югозапад за последната си битка. Надявал се бе, че като сложи кутиите със злато в средата между трите изправени каменни блока, които бе открил в основата на една висока каменна стена наблизо… ще върне златото.

И ще бъде свободен.

Когато този план се бе провалил, той бе напъхал кутиите под леглото си и бе започнал да чете книги с надеждата да открие някакво обяснение, което да му помогне да се пребори с духа на златото. И това не бе дало резултат, но докато диша, човек се надява.

Бе продължил да чете и да се надява, че ще открие начин да се избави от проклятието на златото на друидите.

Веднъж дори се бе опитал да се върне назад към онази есен в Уелс, когато бе изровил съкровището, преди повече от половин век. Злато, свещено злато, три пъти по три пъти по три златни предмета, които са били в основата на друидските ритуали — ритуали, с които е започвал и свършвал животът, при които крале са стояли в очакване, докато друидите са говорели с боговете, чертали дори пътя на слънцето и луната. Белтан, през май, когато времето на топлината и надеждата се връщало на земята, и Самхен, през ноември, когато отново настъпвало времето на студа и отчаянието.

Самхен, когато всичко реално и нереално се сливало и превръщало в едно магическо цяло.

Той се бе завърнал в Уелс през Самхен, за да се опита да намери отново деветте хълма, шестте дъба, трите изправени камъка, малкото изворче. Тогава не бе взел със себе си детектор за метал. Не търсеше злато. Търсеше изкупление.

Не го намери, нито пък тъмното изворче между камъните. Самото място, което толкова лесно бе открил през войната, му се изплъзваше сега.

Победен, все така прокълнат, бе избягал обратно в Америка. И остана тук, остарял, но не и помъдрял, въпреки всички прочетени книги. В никоя от тях не бе видял нещо, което да може да се сравни с двадесет и седемте предмета, които бе намерил в горичката на друидите. В никоя от съвременните теории за облечените в бели роби друиди не бе срещнал нещо, което да може да съпостави със силата на древните, чиито умове бяха побрали цялата същина на една култура. Друиди, които са изцелявали болните или са поболявали здравите. Друиди, които са разговаряли с боговете и са имали власт, по-голяма от тази на кралете. Друиди, които не са считали себе си за различни от реката, дъба или елена; всичко е било част от едно цяло — безгранично и свято.

И цялата тази мощ бе събрана и затворена в ритуалните предмети, които той бе откраднал.

Бе обречен.

Остави книгата настрана и се взря неспокойно в тежкия златен нашийник, чиито преплетени верижки проблясваха студено на лунната светлина, струяща през отворения прозорец. Светлината бе достатъчно ярка, за да четеш, ако имаш силни очи, но не достатъчно, за да изпъкне червеникавият цвят на огромните скални лица, които бяха надвиснали току над порутената му къщичка.

Туристите плащаха доста пари, за да дойдат в тази сурова пустош с розови джипове или прашни открити коли. Никога не бе успял да разбере защо. Слънцето бе също толкова красиво и на много други места. Небето бе също толкова синьо. Но въпреки това туристите идваха в Седона, за да се блъскат с други туристи по претъпканите пътеки, които вече бяха здраво отъпкани от хиляди застаряващи търсачи на новата духовност.

И Върджил се бе разходил по пътеките преди време, когато още вярваше, че може да се отърве по някакъв начин от лошия късмет, който го преследваше, откакто се бе отлъчил за два дни от ротата си в Уелс. Но без значение колко места на завихряния посещаваше, независимо колко упорито се стремеше да отвори съзнанието си за онази, другата реалност, все се връщаше обратно в същата реалност, от която бе тръгнал по пътеката.

След време бе открил медиумите. Едночасов сеанс струваше повече от посещение в луксозен публичен дом, но пък, откакто бе навършил седемдесет и пет, не му трябваха проститутки. Освен това да използва медиум, бе много по-лесно, отколкото да се катери сам до най-отдалечените и мощни места със завихряния — онези, които не са описани в лъскавите цветни брошурки, дето ги продават за по десет долара и не струват даже колкото хартията, на която са отпечатани. Да използва медиум, му бе много по-лесно, отколкото да докосне прокълнатото злато и да чува зова на ада в собствените си писъци.

Стрелките на часовника потрепнаха и се събраха една върху друга като краищата на ветрило.

Полунощ. В нощта на Вси светии.

Самхен, когато всички граници са изтънели.

Трябваше да стане сега.

След два неуспешни опита накрая се насили да хване нашийника. Тръпки го полазиха, сякаш самата кожа на пръстите му се опитваше да избяга от златото. Сигурен бе, че чува гръм някъде отдалеч, може би чак в Уелс, светкавица прониза вкочанените му пръсти, изгаряща, пламтяща, унищожителна…

Звукът от собствения му писък го изтръгна от мястото, където бе потънал. Най-вероятно самият ад. Бе го видял, докоснал се бе до него и изпитваше ужас, че може да прекара вечността там.

— Не мога да го направя сам — прошепна той в мрака. — Трябва ми медиум. Още сега.

Обгърна глава с ръцете си за няколко минути, прокара разтрепераните си пръсти през гъстата си бяла коса и се опита да събере сили отново да се изправи срещу мрака.

Този път поне Лейди Фокнър щеше да е с него.

Тази мисъл го окуражи и той набра номера, който помнеше наизуст даже и когато забравяше разни други неща. Но не забравяше всичко. Без значение колко упорито се стараеше, не можеше да забрави за ада, от който се мъчеше да се измъкне. Би продал дори душата си, за да успее.

Ако все още имаше душа.

Застинал неподвижно, ако не се брои треперенето на ръцете му, което изобщо не преставаше напоследък, той зачака медиумът да вдигне телефона и да отговори на въпросите за душата му.