Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (28)

Глава 27

Лас Вегас

3 ноември, късно сутринта

Видът на Смит-Уайт изобщо не отговаряше на името му. Вместо да е висок, слаб и изискан, той бе нисък, плешив и закръглен като Дядо Коледа. Но в очите му нямаше никакво веселие. Те бяха опушеносиви, с цвета на стар сняг.

С едва прикрито нетърпение, Риса го чакаше най-сетне да мине към деловия въпрос.

Като познаваше вкуса на госта си, Шейн бе поръчал да донесат турско кафе и сладкиши. Тъй като той все още облизваше устни и си избираше от плодовите кексчета и захаросаните плодове, Риса разбра, че ще се наложи още да почака, преди да види златото. Това означаваше и че Смит-Уайт си играе с търпението им, защото има нещо наистина изключително за продан.

От това не й бе по-лесно да чака.

Нито Шейн, нито уредничката му поглеждаха към заключеното метално куфарче, което посетителят бе оставил на ниската масичка до сервираното кафе.

Човекът от охраната не откъсваше очи от куфарчето. Всичко, което се качваше на горните етажи в „Златното руно“, без да бъде проверено, го притесняваше.

— Чудесно — каза Смит-Уайт, като изтриваше пудра захар от горната си устна. — Твоите майстори сладкари определено са най-добрите извън Манхатън. А вероятно и в Манхатън няма по-добри.

— Непременно ще предам, че много си харесал сладкишите — отвърна Шейн. — Още кафе?

На Риса й се щеше да го ритне, задето предложи.

Смит-Уайт се поколеба, разбра, че Шейн няма пръв да подхване темата за продажбата, и мислено даде най-висока оценка на собственика на „Златното руно“ за невъзмутимостта му на професионален покерджия. Ако Шейн имаше и друга цел, освен приятен разговор с госта си, то определено не му личеше, не го издаваше езикът на тялото. С лека въздишка, гостът прие, че ще трябва той да подхване преговорите. Шейн Танънхил бе по-търпелив и от статуя.

— Благодаря ти — започна Смит-Уайт. — Знам, че и двамата имаме много ангажименти. Много мило от твоя страна, че се съгласи да се срещнем толкова бързо.

Шейн кимна любезно, докато наливаше тъмната, гъста като сироп течност в изисканата чашка на мъжа срещу себе си, която бе направо миниатюрно малка. Когато свърши с това, той посегна към своето кафе. Вместо да го изгълта наведнъж шумно като дивак, той едва отпи гъстото и невероятно подсладено турско кафе. Заради кофеина и захарта в него ефектът бе като здрав юмручен удар.

Пълничките, добре поддържани пръсти на Смит-Уайт галеха металното куфарче.

Шейн отново отпи от кафето си.

Риса разсъждаваше върху радостта от убийството.

Служителят от охраната леко намести сакото си и не откъсваше поглед от ръцете на посетителя. Искрено се надяваше наконтеният господин да не носи нищо друго, освен злато в куфара си. Мястото бе прекалено тясно за употреба на оръжие.

В тишината се разнесе отчетливият звук от отваряне на цифровата ключалка. Смит-Уайт нарочно се суетеше с до болка познатата му комбинация.

— Нашийникът пристигна ли вече? — лениво се обърна към Риса Шейн.

— Ще проверя.

Тя стана и отиде до компютъра си. В погледа, с който Шейн я проследи, имаше всичко друго, но не и ленивост, а на нея й се прииска да бе облечена в зебло от глава до пети. Не че всекидневните й панталони и сако бяха прилепнали — всъщност бяха свободни и разкроени, както бе модерно — но той накара всяка извивка на женственото й тяло да почувства тръпка, все едно е прокарал ръце по него. За пореден път й се дощя да е слабичка и елегантна като модел. Но не беше и никога нямаше да е.

Я се стегни, сопна се сама на себе си.

Набра познатата парола на клавиатурата и зачака.

— Според системата за следене на полетите — каза тя — нашийникът е напуснал летището в десет и тридесет тази сутрин и в момента е на път към нас.

— Добре. Благодаря ти.

Нещо в тона на гласа му я накара да го погледне. Имаше го и в очите му.

Страст.

Смит-Уайт разбра, че опитът му да създаде напрегнато очакване е претърпял провал. Прочисти гърлото си и с няколко ловки завъртания довърши отключването. После вдигна капака така, че само той можеше да види какво има в куфара.

И човекът от охраната, разбира се. Но Смит-Уайт всъщност не го забелязваше, тъй като не бе купувач.

Докато посетителят си слагаше хирургически ръкавици, служителят на казиното огледа добре вътрешността на куфарчето, после отново й хвърли един поглед за всеки случай. Накрая се облегна на една от масивните витрини за експонати и се отпусна. Ако някой от предметите в това куфарче можеше да изстрелва куршуми, имаше остър режещ ръб или би могло да избухне, той лично би изял цял чувал пластмасови чипове за покер, и то без сол и кетчуп.

Риса се настани в стола си и се залови да оглежда ноктите на ръцете си. Нямаше нищо назъбено. Нито счупено. И ако онзи скъп господин не извадеше нещо друго, освен ръката си от онова куфарче много скоро, щеше да скочи през ниската масичка, да му се нахвърли и да съсипе идеалния си маникюр, докато издере маската на самодоволство от лицето му.

— Ето, да започваме — нехайно подхвана Смит-Уайт. — Това е едно чудесно бижу, не мислите ли?

Първото впечатление заля Риса като порой, когато зърна кръглата, голяма колкото длан брошка в застланата с черно кадифе плитка кутийка. Келтска, без никакво съмнение. Прекрасна. Символ на слънцето, изработен от злато, за да придържа робата на някой вожд или друид. Вероятно от четвърти до седми век от новата ера. Може би от Ирландия. Или от Шотландия. Злато с червен емайл върху повтарящите се извивки на символите, гравирани в метала. Очевидно непокътната.

Никога не бе виждала подобна брошка от злато. Бронзова — да. Сребърна — също. Но не и златна.

Погледна шефа си. Ако се съдеше по изражението на Шейн, Смит-Уайт би могъл да държи просто сандвич с риба тон, при това без майонеза.

Риса се надяваше, че лицето й е поне наполовина толкова непроницаемо, колкото това на шефа й. Едва се сдържаше да не скочи и да не грабне брошката от ръцете на Смит-Уайт, за да я разгледа отблизо.

— Може ли? — попита Шейн и протегна ръка.

— Разбира се. Искаш ли ръкавици? — Смит-Уайт вече му подаваше един чифт. — Много големи, като ръцете ти.

— Бих предпочел да не слагам — каза Шейн. — Затова колекционирам злато. Когато е от висока проба, то не потъмнява при кратък оглед. Но ти познаваш стоката си. Ако това няма да понесе допира до гола кожа…

Смит-Уайт нямаше намерение да казва, че златото не е от най-високо качество. Нито пък щеше да махне своите ръкавици. Без да продума, той пусна втория чифт на масата и после предложи с равен тон:

— Искаш ли да извадя брошката от таблата?

— Да, моля — каза Шейн.

Без излишно суетене Риса сложи своите хирургически ръкавици. Колкото по-малко замърсена бе повърхността на златото от докосване, толкова по-лесно щеше да е да получи отговор на въпросите си в лабораторията. А имаше предчувствие, че ще има много въпроси.

Искаше й се само отговорите да са такива, каквито би желала да чуе.

С присвити очи, тя гледаше как Смит-Уайт подава брошката на шефа й. Погледът й бе отправен към Шейн, а не към самия предмет. Макар да не можеше да посочи конкретна промяна в лицето му, когато пое брошката, разбра, че ще я купи.

Той я погледна за миг, разбра, че тя знае, и не можа да реши дали да се разтревожи, задето вижда неща, които другите не могат, или да е доволен, че така се пести време. Разгледа брошката, ловко я обърна в дланта си и я подаде на Риса.

Даже и през ръкавиците усещаше златото по-скоро топло, отколкото студено при допир. Някаква странна тръпка премина нагоре по ръката й. Не бе изпитвала такова нещо, откакто бе ходила в Уелс. Не бе искала да й се случва никога повече.

Извади бижутерска лупа от джоба си и се взря в брошката. При десетократно увеличение целостта на гравираните символи изпъкна много отчетливо. Извити, абстрактни на места, стряскащо реални там, където извивките се превръщаха в птичи глави и сякаш политаха в поредица от все по-малки V-та. Пространството между повтарящите се фигурки от основния дизайн грееше в кървавочервено от положения емайл, който не бе загубил цвета и яркостта си през вековете.

— Бих искала по-добро осветление — каза тя след миг. — И… господин Танънхил, ще ми бъде много лесно да си свърша работата, ако в бъдеще си слагате ръкавици.

Само Риса забеляза моментната изненада в очите на Шейн. Досега тя никога не бе настоявала. Без да каже нищо, той взе втория чифт ръкавици, който гостът отново му подаде.

— Може ли? — попита тя Смит-Уайт и посочи към работната си маса.

Той махна с ръка в знак, че й разрешава да оглежда брошката под каквато ще светлина.

На една от работните й маси имаше ярка лампа, която предлагаше целия светлинен спектър, и до нея огромно увеличително стъкло на подвижно рамо. Използваше го, когато искаше ръцете й да са свободни, за да скицира или да си води бележки, докато разглежда някой експонат. Онова, което й бе нужно в момента, бе двойният микроскоп с увеличителна сила от десет до тридесет пъти, който стоеше на втората маса. Издърпа стола си на колелца, намести брошката, нагласи увеличението… и почувства времето да я залива безмълвно като порой, който й отне дъха.

Майстор златар държи брошката, вижда във фантазията си дизайна, гравира символите в чистото злато. Всяка резка е молитва към боговете, които владеят небето и светкавиците, и яркото слънце, огненото кълбо на живота се върти и се завръща отново, а човек е толкова малък, толкова слаб и измъчен…

Риса издиша шумно, отърси се от видението наяве и положи усилия да се съсредоточи върху настоящето.

Предметът бе ръчно изработен. Категорично. Грапавините бяха успокоителни. Придаваха му топлота, докато много от машинно направените бижута бяха студени. Дизайнът бе в класическия келтски стил — поредица от абстрактни, извити линии, които „разцъфваха“ периодично в тройна фигура, напомняща птичи глави. По целия кръг на брошката имаше три такива „цвята“, всеки с по три „листенца“ и второто от всяка тройка бе майсторски инкрустирано с червено стъкло. Зигзагообразна дъга от злато отделяше инкрустираното от чистото злато и получената фигура напомняше едновременно и на колело, и на око. Върху птичите глави от двете страни на инкрустираната фигура имаше умалена версия на сложния, съставен от три части дизайн, който бе гравиран върху самия метал.

Дългата заострена игла бе украсена по същия начин. Майсторът златар някак бе успял да пригоди дизайна така, че пропорциите да се запазят по стесняващата се част на самата закопчалка, чак до върха, който все още бе достатъчно остър, за да прободе плат. Сложната украса бе направо зашеметяваща, както и майсторството. Древният златар е можел да разчита само на собствените си очи и на молитвите си, а на съвременния музеен уредник му трябваше микроскоп, за да успее да оцени по достойнство работата му.

Звукът от оставянето на крехката чашка за турско кафе на Шейн върху също толкова мъничката чинийка подсказа на Риса, че се е забавила прекалено дълго.

— Да — небрежно каза тя, без да вдига поглед, — доста хубаво бижу. В отлично състояние. Даже, бих казала, прекалено добре запазено. Повечето от предметите, които са направени през шести или седми век от новата ера са по-износени. Много по-износени.

— Не и ако са били в нечия скъпоценна колекция — ловко се измъкна Смит-Уайт. — Помислете само за ритуалните предмети на папата, свещени символи от злато, които грижовно се съхраняват и се предават от поколение на поколение, за да се използват само при изключително важни церемонии.

Тогава как са се оказали в лапите ти?, язвително си помисли Риса.

Несъмнено и Шейн се питаше същото. Проблемът бе, че той не се тревожеше толкова за произхода на експонатите, колкото нея.

Без да каже нищо, Риса отново се загледа продължително в брошката. Когато накрая бутна лампата встрани, се увери, че е осигурила добър изглед на експоната за охранителната камера. Имаше да прави цял куп проучвания и нищожно малко време, за да свърши всичко.

Много би дала да има базата данни, която притежават в „Реъритис Ънлимитид“.

Сякаш неволно, тя обърна брошката, за да може камерата да я заснеме и от другата страна — също великолепно гравирана, — преди да вземе златото и да го върне на Смит-Уайт.

Той върна брошката отново в кутийката, подплатена с кадифе, после я остави на ниската масичка, за да може Шейн да й се наслаждава и евентуално да пожелае толкова силно да я има, че да плати половин милион долара за нея. И то най-малко. Смит-Уайт демонстративно си наля кафе и го изсърба шумно, както бе прието по турски, докато на дъното остана само най-едрата утайка.

Служителят от охраната се облегна на другия си хълбок.

Риса чакаше и отново си представи как съсипва маникюра си в лицето на Смит-Уайт. Погледна часовника си. Шейн — също.

Смит-Уайт явно схвана намека. Той отново бръкна в металното куфарче.

— Ето още един прекрасен предмет — каза той. — Това е жертвен дар, принесен на много, много могъщ друид или направен по негово искане за важна религиозна церемония. Бих предположил, че става дума за зимното слънцестоене, когато горките хорица са зъзнели и са се молили слънцето да се върне на обичайното си място.

Не изчака Шейн да поиска предмета. Просто му подаде стилизираната конска фигурка заедно с подплатената й с кадифе кутийка. Шейн я пое и едва не я изтърва заради изблика на енергия, който разтърси ръката му.

— Винаги е изненадващо колко много тежи златото, нали? — обади се Смит-Уайт с доволна усмивка.

Риса знаеше, че не е само това. Шефът й бе държал в ръцете си толкова много злато, че само теглото му не би могло да го изненада.

Но нещо определено го бе изненадало.

Щом Шейн вдигна поглед от фигурката и срещна нейния, тя разбра, че ще купи и коня заедно с брошката.

Да го вземат мътните, както би казал Нийл.

С все по-голямо нетърпение, Риса чакаше Шейн да й даде предмета за оглед. Вместо просто да й го подаде, той пъхна едната си ръка под лакътя й, преди с другата да сложи предмета в дланта й. Не можа да разбере кое я шокира повече — топлината на ръката му или пороят от усещания, който я заля, когато конят докосна дланта й. Знаеше само, че ако той не подкрепяше ръката й, щеше да изтърве безценната фигурка.

Един поглед към бездънните му зелени очи й бе достатъчен да разбере, че и той го знае.

— Благодаря ти — прошепна му дрезгаво.

Усмивката му сякаш казваше, че удоволствието е било изцяло за него.

Без да каже нищо повече, тя стана и се запъти към работната си маса. През цялото време стискаше коня и с двете си ръце. Първоначалното изгарящо чувство бе понамаляло, но паренето, което усещаше сега в дланта си, се прехвърляше направо в очите й.

Бе отново като в Уелс.

Замайване като тъмна светкавица, безмълвните викове на хора, отдавна починали, прославящи богове, които също бяха умрели…

Тя безмилостно пресече мисълта и чувството, че времето се извива около нея като смълчана буря. Издиша продължително и подложи коня под микроскопа.

Също като брошката, и той бе изработен на ръка, вероятно отлят с помощта на восък, гравиран със символи и несъмнено келтски. Но за разлика от нея той бе от много ранна епоха. Украсата не покриваше цялата видима повърхност. Вместо това бе съсредоточена най-вече по тялото на коня. Основният символ бе колелото на слънцето, гравирано по гладките страни на фигурката. Всяко колело включваше три по-малки, разположени по ръба му на равни разстояния едно от друго. Вместо копита, в основата на всеки крак сякаш изгряваше по един слънчев кръг. Ефектът бе едновременно елегантен и много внушителен. Създателят на фигурката е бил, освен умел майстор, също и истински художник.

При това е живял поне четиристотин години преди Христа и е бил повлиян от културата, която археолозите наричаха „Ла Тен“, по името на мястото, където този особен стил в изкуството е бил открит и изследван за първи път. Колелата копита пък бяха отзвук от още по-ранна епоха — около двеста години преди това, — наречена „Халстат“ по името на друго археологическо находище.

Тя се увери, че скритата камера над главата й е запечатала ясен образ на предмета, преди да се върне при чакащите мъже.

— Забележително — бе единственият й коментар, докато оставяше коня обратно в кадифената кутийка. — Няма почти никакво размиване на гравираните символи след двадесет и пет века. Сякаш е направен вчера.

Много й се щеше да може да повярва в това. Лесно би могла да отхвърли един фалшификат. Но силно се опасяваше, че предметът е толкова истински, колкото и могъщ.

— Следващия? — попита небрежно.

Смит-Уайт се намръщи. Бе чувал, че уредничката на Шейн може да създава трудности, но сега за пръв път се сблъскваше лично с това. Без да каже каквото и да било, извади и трети предмет от металното куфарче.

— Още една жертвена фигурка — обърна се той към Шейн. — Отлично запазена.

— Защо ли не съм изненадана? — промърмори на себе си Риса.

Шейн я погледна странишком с нефритенозелените си очи, преди да вземе фигурката. Този път бе подготвен за изгарящия удар на спомена и могъществото. Ръката му само леко потрепна. Още докато се наслаждаваше на сложната украса от символи, гравирани върху очевидно щедро надарения елен, той подаде фигурката на Риса. Предизвикателният израз в очите й говореше, че ако пак хване ръката й, за да я подкрепи, ще изтърве златото в скута му. Леко усмихнат, той постави елена в дланта й.

Освен лекото сепване, което само той забеляза, тя не реагира по никакъв начин. Но пламъкът в зениците й му подсказваше, че и тя е разпознала предмета на някакво първично ниво, също като него.

Осъзнаването на този факт го разтърси също толкова дълбоко, колкото и гъсто гравираните символи по фигурката.

Тя има видения.

Разпознава ги.

И се опитва да избяга с всички сили.

Той мислено се закле да разбере защо.

Риса постави елена под микроскопа. Когато фигурката се появи на фокус, не можеше да реши дали да ликува от възторг пред изключителната красота, която бе пред нея, или да облегне глава на масата и да ридае заради онова, което е било загубено през вековете и никога вече не можеше да се върне.

— Келтски — каза дрезгаво. — От четвърти или пети век от новата ера. Пред мен е произведение от началото на златния век в келтското изкуство, достигнало разцвета си в илюстрациите в Евангелието от Келс^[1]. Стилът на украса по този елен е по-близък до Евангелието от Линдисфарн, в началото на разцвета на илюстраторското изкуство. И цял живот не би бил достатъчен, за да се разгадаят сложните преплитания и взаимовръзки между символите по тази фигурка. А дори и след това ще можем да се докоснем само до частица от знанието, от чистото емоционално и интелектуално въздействие, което е изпитвал върху себе си човек от онази епоха в присъствието на този елен. Липсва ни културната среда. Толкова много е… изгубено.

Смит-Уайт долови благоговението в гласа й и се запита дали не е сбъркал, като е показал елена сега, а не го е оставил за накрая. На него му се струваше, че лентата за ръка е най-впечатляващият предмет от колекцията, затова бе решил да я остави последна. Еленът бе чудесен, наистина много хубав, но символите по него бяха толкова заплетени, че погледът на съвременника се замъгляваше от взиране. Ако питаха него, лентата бе много по-внушителна.

Оставаше да се разбере дали и уредничката на Шейн ще се съгласи с това.

След като нагласи елена така, че да бъде заснет от камерата на тавана, Риса неохотно го върна на Смит-Уайт.

— Отново трябва да отбележа — обърна се тя към Шейн, — колко невероятно е така фино гравирано злато да запази отчетливостта на символите след толкова много столетия.

— Добре, разбрах — каза той.

Преди да могат да продължат по темата, Смит-Уайт измъкна четвъртия и последен предмет.

— А това, то просто е зашеметяващо.

Риса би искала да оспори думите му, но нямаше смисъл.

Предметът бе невероятен.

Шейн мислено събра сили, за да се подготви за допира с широката лента за ръка, носена над лакътя. Ударът бе силен и мощен, после отслабна. И по-рано бе имал случаи, когато сякаш разпознава на подсъзнателно ниво даден предмет, но нищо не можеше да се сравни с това — все едно бе хванал оголен проводник.

Той стана и отиде до Риса, като застана между нея и проницателния поглед на Смит-Уайт.

— Подготви се — каза той толкова тихо, че гостът да не чуе.

Тя предпазливо пое лентата. Огнен проблясък, вихрен поток от време, пристъп на замайване и после настоящето отново зае полагащото му се място.

Само дето изразът по лицето на Шейн говореше, че й е отнело повече време да се върне от няколкото секунди на объркване, които си спомняше да е усетила.

Не се възпротиви, когато той я придружи до работната й маса. Постави лентата под микроскопа и напрегна волята си, за да не потъне в преплетените могъщи символи. Каза си, че е успяла.

Настръхналата кожа по ръцете я опровергаваше.

Направена или за едра мускулеста ръка, или за много тънък врат, тежката златна лента бе широка около три пръста и гравирана по такъв начин, че светлината я обливаше, сякаш златото непрекъснато се движи, диша, оживява. Без уголемяване, украсата на фона напомняше за симетричните декоративни плетеници на съкровището от Снетишъм, но онова, което привличаше погледа — и спираше дъха — бе лицето, което се взираше в нея през булото на изминалите столетия.

Очите бяха с форма на бадем, лакирани в синьо и със зеници от ахат — очи, които бяха празни и все пак всевиждащи, свръхестествени. Челото бе високо и достойно за корона. Имаше само лека тъмна чертичка за нос, нямаше уста. Лицето — или, може би, черепът — доминираше над гъстите плетеници, на чийто фон изпъкваше. Самият фон бе много абстрактен — преплетени линии, символизиращи диви гъски. Гарван с дебел клюн бе изобразен и от двете страни на главата или черепа.

Гарванът на смъртта, безсмъртните гъски и човекът помежду им — преодолява смъртта и отива във вечността.

Би се заклела, че не го е казала гласно, но застаналият до нея Шейн отвърна:

— Да.

Риса решително се отърси от магията на изкуството. Когато заговори, тонът й бе безучастен.

— Майсторът, който е създал това, е познавал всички стилове, като се започне от Халстат, през различните модификации от Ла Тен и е предусетил избягването на празни места в дизайна, което се е превърнало в запазена марка на келтските творби, за което свидетелства Евангелието от Келс.

— Да не би да твърдиш, че е живял през девети век от новата ера? — попита Шейн.

— Той или тя. Използвам мъжки род просто за удобство. — Риса бързо махна с ръка, преди той да каже още нещо. — В отговор на въпроса ти ще трябва да сравня множество произведения на изкуството, особено такива, които са били открити при разкопки. Иначе датировката се прави доста произволно само въз основа на стилистични детайли. За съжаление, стилът е оставал в застой в една географска област от келтската цивилизация, докато в друга е бил в период на разцвет. Това води до най-различни предположения за възрастта и мястото, където е бил направен даден предмет. А те не са нищо повече от научни догадки. Строго научни, разбира се, но все пак догадки.

— Може ли това да е от шести век?

— Ще го купиш ли? — попита го много тихо.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да обсъдим произхода.

— И дотам ще стигнем.

— Преди или след покупката? — тросна му се с разгневен шепот.

Той не отговори.

С известно огорчение тя се извърна, за да погледне отново проблясващата лента, която би трябвало да е зловеща, но излъчваше просто неимоверна мощ. Загледана в нея, тя се зачуди защо ли Шейн изобщо й плаща заплата. През половината време пренебрегваше мнението й. През другата половина спореха ожесточено.

Колкото повече отлагаха темата за произхода, толкова по-уверена бе, че двамата с шефа й ще влязат в битка за последен път. Нямаше абсолютно никаква вероятност тези произведения на изкуството да не са крадени. Единственият въпрос бе кога и от къде.

И колко хора са били убити междувременно.