Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (44)

Глава 43

Лас Вегас

4 ноември, рано следобед

Иън бе виждал достатъчно засъхнала кръв, за да я разпознае лесно. Не беше нужно да си някакъв съвременен Дик Трейси, за да разбереш, че частичният отпечатък от ръка на стената в ателието за поправка на обувки беше органичен и относително скорошен. Макар кръвта да бе тъмна и ръждивокафява, избеляла от слънцето, мухите й налитаха, така че той бе сигурен, че това не е графити, изразяващо безсмислието на урбанистичния начин на живот. Освен това на разбития тротоар имаше и засъхнала локвичка кръв с размера на човешка длан, сякаш някой се е опрял там, докато събере сили да пресече отсреща.

Шест врати по-надолу по уличката униформен полицай ограждаше с жълта лента района на местопрестъплението. Лошото бе, че Иън не можеше да проследи кървавата следа до първоизточника й, без да се разкрие. Хубавото бе, че полицейската лента не оставяше място за съмнение относно въпросния първоизточник.

Тъй като полицаят не забеляза, че Иън оглежда уличката, той просто продължи нататък, до края на пресечката, откъдето можеше да погледне към главната улица. Фасадата на един магазин бе цялата обвита с жълта лента. Отпред бяха паркирани няколко полицейски коли. Също и линейка. Редом се нея стоеше бял новинарски микробус със сателитна чиния на покрива, като огромен супник. Двама цивилни полицаи разговаряха с оператора и репортера, които се бяха облегнали на купето в очакване на удобна възможност за снимки.

Иън се приближи до униформения, който охраняваше входната врата.

— Да не би някой да е получил инфаркт? — попита той.

Полицаят само го изгледа.

— Теб какво те засяга?

— Нищо, освен ако не е някой от тия двамата. — Иън извади двете снимки. — От тях ли е?

Служителят на реда погледна снимките.

— За какво ги търсиш?

— Изчезнала е, не е подозрителен случай. Изоставила съпруга и децата си във фермата и дошла тук да си търси късмета. Баба й не се отказва от опитите да я издири, което е идеално за мен. — Иън му отправи предразполагащата си усмивка. — Така си плащам наема. Мъжът може да е, а може и да не е последният, с когото е живяла.

Полицаят отново хвърли поглед към снимките.

— Тази част от града е мой район. Познавам проститутките, редовните им клиенти и пияниците наоколо. Нито един от двамата не ми е познат.

— Благодаря все пак. Ще поразпитам из уличката. Може да ми излезе късметът.

Трополенето на носилка на колелца оповести приближаването на медицинския екип няколко секунди преди да се появят на слънчевата улица. Черна торба скриваше тялото, привързано към тънкия дюшек, покрит с бял чаршаф. Начинът, по който торбата подскачаше, подсказваше, че трупното вкочанясване вече не е проблем.

— Ей, почакайте! — извика забързаният оператор. — Дайте назад и излезте отново, а, става ли?

Един от полицейските детективи му се развика.

— Да не си мислиш, че на някого във Вегас му пука за нищожество като Джоуи Клайн?

— Това е труп, нали? — настоя операторът. — Дайте ни само минутка и го направете пак, а?

Хората от медицинския екип свиха рамене. За пациента им нямаше никакво значение.

— Добре, разбира се. Този тип вероятно е мъртъв от вчера. Още няколко минути не са от голямо значение.

Иън изчака още малко в близост до микробуса със сателитната чиния, като се надяваше да чуе нещо полезно. Нямаше този късмет.

Когато постепенно се сля с групичката хора, събрали се наоколо, медицинският екип за трети път излизаше през вратата за „новините на живо в шест часа“. Репортерът, на живо от мястото на събитието, приглади русата си коса, изпъна сакото и оправи вратовръзката си, зае мястото си до входа на заложната къща и започна да говори в микрофона си за трети път. Един от детективите стоеше от дясната му страна, така че да не закрива за камерата сцената и репортера.

— Аз съм Ралф Меткалф от мястото на бруталното убийство, извършено само на няколко минути от Глитър Гълч. Джоузеф Клайн бе намерен в локва от собствената си кръв в заложната си къща. Друго кърваво петно показва, че на пода е имало и друг мъж, вероятно нападателят му. Местонахождението на втория мъж не е известно. — Той се обърна с лице към полицая. — Детектив Яров, полицията в Лас Вегас има ли някакъв напредък в разследването на това кърваво и ужасяващо убийство?

Иън вече бе зад ъгъла, далеч, преди детективът да получи петнайсетте си секунди слава. Веднага щом се увери, че се е измъкнал, без да привлича вниманието на властите, Иън изпрати съобщение за последните си разкрития до „Реъритис“ и до Шейн. После, за да се подсигури, в случай че полицаите проверят, Иън обиколи от врата на врата уличката, като показваше снимките и задаваше въпроси. Никой не разпозна Шерил или Сокс.

С нехайна походка, Иън тръгна по една странична уличка, после се върна към продължението на първата, което водеше надалеч от заложната къща. Ако полицаите вече не бяха открили кървавата диря отзад на другата уличка, скоро щяха да го направят.

Отне му само няколко минутки отново да намери следата от капки кръв. Тя го заведе надолу по уличката, прекоси друга улица, измина две пресечки и после… следата изчезна.

Той се замисли за следата и за жената в мотела. Има няколко жилищни сгради на север и зад тях няколко стари къщи. Натам тръгваше той, когато отиваше пеша.

Иън се запъти на север, поемаше по различни улички и търсеше още кървави следи. Не откри нищо, докато не излезе откъм гърба на едната от двете стари къщи, които се гушеха до надвисналата жилищна сграда и редицата магазинчета. На задната врата на „Оазис Лейн“ номер 113 имаше кървави отпечатъци от ръце.

Никой не отговори на потропването му. Достъпът до къщата беше преграден с решетки. Той можеше да проникне през тях, но предпочиташе да го направи по тъмно.

Заобиколи и мина отпред. От едната страна на улицата имаше цяла редица порутени апартаменти. От другата — още една малка къщичка. Някакъв мъж, стар като света, седеше на предната веранда. Бе толкова неподвижен, че Иън се зачуди дали е още жив.

— Търсите ли нещо? — попита старецът с пресеклив глас.

Иън заслони очи от безмилостното слънце и се приближи към верандата. Проснато в краката на дядото, лежеше куче, толкова старо, че бе сиво от върха на носа, та чак до провисналите уши.

— Добър ден, господине — поздрави Иън, докато изкачваше двете стъпала до верандата. — Може би бихте могли да ми помогнете. Търся една млада жена на име Шерил Фокнър. Една госпожа малко по-надолу по улицата ми каза, че някой от „Оазис Лейн“ 113 може да ми помогне.

Докато говореше, той извади снимките и ги показа на старика, който доста се забави, докато намери очилата си в джоба на ризата и докато ги нагласи на носа си.

Кучето изобщо не помръдна. Даже не трепна…

Иън се зачуди дали не е препарирано.

— Ами, да. Идва тук по няколко пъти в годината — каза дядото с дрезгавия изговор на Североизтока. — Живее с нехранимайкото, който е син на милата жена.

— Милата жена от съседната къща ли? — попита Иън и махна към номер 113.

— Ами, да. Госпожа Сетън.

— Това ли е синът й? — попита Иън, като показа отново снимката на Сокс.

Старецът поклати глава.

— Това е проклетникът, който кара ревящата морава кола.

Иън преглътна смеха си, като се изкашля.

— Знаете ли кога ще се върне госпожа Сетън? Бабата на Шерил много би искала да я види, преди да умре.

— Госпожа Сетън не ми каза. Само ми остави в скута Горката Пат и замина с онази черна лимузина вчера следобед.

Иън едва посмя да попита:

— Коя е Горката Пат?

— Сиамската ми котка. Тя харесва повече вдовицата Сетън, защото старият Много лае все я гони и тя винаги бяга да се крие в съседната къща.

— Много лае ли?

— Кучето ми. — Той побутна с крак голямото животно, проснато пред него.

То не помръдна.

— Значи гони Горката Пат? — каза Иън.

— Ами, да.

— Котката сигурно има ужасно дълга памет.

— Ами, да.

— Видяхте ли някого с госпожа Сетън?

— Не мога да кажа. Колата спря отзад и я взе. Знам обаче, че замина някъде.

— Защо мислите така?

— Горката Пат остана тук. Веднага щом госпожа Сетън се върне, Горката Пат пак ще избяга.

Иън сгъна банкнота от двадесет долара и я пъхна в джоба на стареца заедно с визитка, на която бе написан телефонният му номер.

— Ако някой се върне тук, много бих искал да ми позвъните.

— Не искам да създавам неприятности на вдовицата. Тя не харесва много тая Шерил. Чувал съм ги да се карат неведнъж. — Той поклати глава. — Горката госпожа Сетън. Шерил е от жените, които някога наричахме груби.

Иън бе сигурен, че още ги наричат така.