Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (6)

Глава 5

Лас Вегас

Нощта на Вси светии

Фоайето на „Дива фантазия“ — хотелски, търговски, театрален и хазартен комплекс едновременно — бе натруфено като плодов пай за Вси светии с черно кадифе и яркооранжево. Най-бляскавите членове на хайлайфа в хазарта на Ивицата се разхождаха около фонтана от шампанско и пълнеха черните си кристални чаши в искрящото оранжево вино. Гейл Силвърадо, единствен собственик на „Уайлдест Дрийм Инкорпорейтид“, бе прочута с годишното си парти по случай Вси светии. То започваше много шумно и продължаваше в същия дух. Около три часа призори партито вече бе станало почти непоносимо шумно и щеше да става още по-зле с напредването на нощта, докато искрящият фонтан не пресъхнеше окончателно на разсъмване.

Но дотогава имаше още няколко часа. С усмивка, която бе дори по-бляскава от изкуствените перли, които деликатно очертаваха всяка извивка по тялото й, Гейл вдигна десетата си чаша с шампанско — отпиваше по глътка от всяка, нито повече, нито по-малко — и незабелязано хвърли поглед към часовника си. Имаше още няколко минутки, преди да я извикат на делова среща.

Но дори да не беше така, щеше да й се иска да се махне. Високите секси токчета на обувките й бяха направени за по-млада жена, за някоя, която не е прекарала толкова много от петдесет и няколкото си години в перчене на добре поддържаната си фигура пред всеки мъж, който можеше да си го позволи. Краката й направо изнемогваха.

Усмивката й изобщо не помръкна сред екзотичните блестящи пера, които обгръщаха лицето й като деликатните пръсти на любовник. В Лас Вегас имаше прекалено много млади красавици и една жена над трийсетте не можеше да си позволи да свали гарда. Но дори и да бе заобиколена само от грозници, Гейл би се подложила на същата усилена физическа и хирургическа подготовка, на която бе в момента. Трябваше да изглежда с петнайсет години по-млада. Двайсет би било още по-добре.

— Шейн! — провикна се тя. Усмивката й стана направо ослепителна. — Опасявах се, че няма да дойдеш.

Шейн й махна и се промъкна през група „дяволи“, неколцина от „ангелите на ада“ — които може и да бяха, а може и да не бяха преоблечени в костюми — повече „шоу гърли“, отколкото някога е имало на сцената на „Лидо“, и няколко приличащи на влечуги „извънземни“, пред които и Медуза би изглеждала като ангелче.

— Трябваше да накарам Карл да те изхвърли — обърна се към него Гейл, когато застана до нея, но одобрителният й поглед казваше съвсем друго.

— И защо да насъскваш шефа на охраната срещу мен?

Шейн не викаше, но се налагаше да говори много високо. Партито бе станало направо френетично шумно. На много хора им харесваше. Не и на него. Бе тук по работа, не за удоволствие и цялата тази врява му пречеше. Да се налага едва ли не да крещи, за да разговаря със събеседника си, изобщо не съвпадаше с представата му за забавление.

— Защото, съкровище — заяви Гейл с ръце на тънката си талия, — не си облечен в костюм.

Шейн сведе поглед, сякаш бе изненадан, че е със същото кожено яке, кремава риза с отворена яка и черни ежедневни панталони, които бе носил на срещата в „Реъритис“.

— Облечен съм.

— Като какъв?

— Обикновен представител от мъжки пол на породата Хомо сапиенс сапиенс от двадесет и първи век.

Гейл се засмя.

— Печелиш точка. Последното, в което някой може да те обвини, е, че си обикновен.

Той огледа тълпата наоколо с обиграно око. Въпреки странните им костюми, лесно различи служителите от охраната. Те бяха единствените, които не пиеха. Същото бе и горе, по пътеките, скрити зад решетките на тавана и огледалата, прикриващи осветителните тела. Гардовете се разхождаха там и следяха внимателно всяко „небесно око“, докато камерите работеха. В „Дива фантазия“, както и в другите големи казина, всяка секунда се записваше и съхраняваше в дигиталната памет. Макар в по-голямата си част записите да се разчитаха като байтове на твърд диск, всички все още говореха за ленти.

— Страхотна тълпа. Днес кой е в ролята на Господ? — попита нехайно Шейн, като имаше предвид служителите от охраната горе.

— Който е загубил при тегленето на жребия.

Гейл вероятно бе дала знак на някого от обслужващия персонал, защото една келнерка напусна мястото си и се приближи до Шейн, за да му предложи каквото пожелае. Той отпрати с жест дългокракото момиче, чиито гърди се поклащаха като кокосови орехи над дълбоко изрязаното й деколте. Освен че бе изкусителна гледка, Шейн не можеше да реши какво би трябвало да представлява костюмът й. Котка на резедави и сребристи ивици може би. А може би не.

— Няма да останеш достатъчно дълго, че да си вземеш нещо за пиене или хапване, така ли? — попита Гейл, щом той отпрати сервитьорката.

— Току–що пристигам от Лос Анджелис. Прекалено уморен съм, за да издържа цялата тълпа наоколо.

Тя не му повярва дори за миг. Знаеше с каква огромна енергия и издръжливост разполага този мъж. Само й се щеше да знае как би могла отново да го примами в леглото си. Прекалено много години бяха изминали.

Отначало си бе помислила, че разликата във възрастта им бе накарала Шейн да спре да я търси. Постепенно бе осъзнала, че е нещо много по-сериозно. Той просто не искаше от нея нищо повече от приятната любовна връзка, която вече бяха преживели.

Ако нямаше друг избор, тя би могла да се примири, че не може да го притежава в леглото си. Във Вегас имаше достатъчно много енергични мъже. Това, което истински я вбесяваше, бе, че Шейн не може да разбере какви идеални бизнес партньори са двамата. Той бе единственият мъж, когото познаваше, който можеше да борави така бързо с числата, както и самата тя, независимо дали използва компютър или не. Можеше да хвърли светкавичен поглед на един финансов отчет и да разбере дали нещата са както трябва, или всичко отива по дяволите. Същото важеше и за нея.

Заедно биха могли да завладеят Вегас.

А онзи, който контролираше Вегас, имаше власт над най-голямата машина за пране на пари на дребно в света. Когато имаш подобна власт, пред теб се изправят най-различни примамливи възможности.

Едрата, силна фигура на келтски воин в пълно — и донякъде доста поукрасено — снаряжение се появи от тълпата зад Шейн. Сякаш имаше очи на гърба си, той се извърна, за да оцени по достойнство ефекта от шлема, кожената риза, позлатените широки гривни над лактите, обиците, меча и най-косматите бедра, принадлежащи на представител на човешката раса.

— Здрасти, Карл. — Протегна му ръка. — Хубав шлем. Да не си свалил тези рога от някой тексаски кадилак?

Карл Фирензе се ухили широко, докато стискаше ръката му.

— Гейл ми го избра. Каза, че иска да може да ме намери сред тълпата.

— Сред тълпата ли? Би могла да те намери и сред цяло стадо биволи.

Шефът на охраната на Гейл се разсмя гръмко, пусна ръката на Шейн и погледна работодателката си.

— Търсят ви по телефона, госпожице Гейл. — Погледна екрана на миниатюрния компютър, който му помагаше да следи всичко важно в „Дива фантазия“. — От Берлин.

Това бе сигналът, който Гейл бе очаквала, но изведнъж изпита нежелание. Макар да бе убедена, че не би поела отново по определен път, мразеше да изгаря мостовете зад себе си.

Хубавото бе, че бе свикнала. Бе изгорила повече мостове, отколкото й се полагаше, по пътя към сегашното си положение на мултимилионерка.

— Благодаря ти, Карл. — Тя се обърна към Шейн. — Все още ли смяташ, че няма шанс да станем бизнес партньори?

Шейн хвана ръката й с идеално оформен маникюр. Харесваше Гейл и уважаваше ума й като бръснач по отношение на бизнеса. Но инстинктите му нашепваха, че това би било неподходяща връзка. Бе платил висока цена, докато научи, че не бива да върви срещу онзи вътрешен глас, който се обаждаше тихичко някъде дълбоко в него.

Той леко докосна с устни напарфюмираната й буза.

— Знаеш, че сме по-добри като приятели и съперници, отколкото бихме били като партньори.

Тя притвори за миг зашеметителните си лешникови очи. Вероятно премисляше наново нещо. Или може би съжаляваше. Каквото и да е, независимо каква бе истината, нищо не се променяше.

— Да, предполагам, че е така. Само дето… о, по дяволите. Не можеш да се бориш със съдбата, нали?

Той стисна леко ръката й и я пусна.

— Какво ще кажеш да ми продадеш колекцията си от злато? — попита той. — Тя не се вписва особено в приказната атмосфера на „Дива фантазия“.

— Напълно изключено. — Гейл знаеше, че златото й е единственото нещо, което интересува Шейн. Но не признаваше дори пред себе си, че то е причината да се конкурира с него винаги, когато на пазара се появи някакъв ценен златен експонат. Искаше да привлича вниманието му, чисто и неподправено. И горчиво до болка.

Звучно го целуна по устните.

— Ще се видим по-късно, скъпи — каза тя. — Трябва да си пооправя грима за видеотелефонен разговор с чужбина.

Това бе лъжа само отчасти. Определено щеше да си пооправи грима преди деловия ангажимент, който й предстоеше.

С известно носталгично съжаление Шейн проследи с поглед как Гейл се плъзга сред многоцветната бляскава тълпа. Тя бе страхотна жена, но очакваше от него повече, отколкото можеше да й даде, а от своя страна, той искаше от жената до себе си нещо повече от секс и делово сътрудничество, а това бе всичко, което тя можеше да му предложи. Не знаеше точно какво, но нещо му липсваше, докато е с Гейл.

Когато си даде сметка за мислите си, устата му се изви в иронична насмешка за негова собствена сметка. Знаеше точно какво липсва. Нещо у него. А вероятно и у нея.

Може би, в крайна сметка, двамата си подхождат напълно.

Вътрешният му глас обаче твърдеше, че съвсем не е така. Той не си направи труд да го оспори.

Като грабна малко студени скариди от минаваща край него сервитьорка, Шейн задъвка, докато вървеше към главното казино, което заобикаляше фоайето, както колелото се върти около оста си. Когато хората се провикваха към него, той ги поздравяваше, независимо дали ги разпознаваше или не. Не харесваше публичната страна на това да е детето чудо в Лас Вегас, „Цар Мидас“, „Мъжът с двайсет и четири каратовия късмет“, „Златното момче“ или както там го наричаха клюкарските издания, когато им трябваше някоя сензационна статия, която да сложат между рекламите си. Нито пък му бяха приятни безкрайните клюки, които твърдяха, че спи с всяка добре изглеждаща жена на изток от Тихия океан, но знаеше, че циничният интерес към личния му живот е неразделна част от положението му на неженен собственик на най-големия, най-печелившия хазартен комплекс в Лас Вегас.

Освен това обаче непрестанните спекулации около личния му живот бяха безплатна реклама за „Златното руно“.

Електронното устройство, което бе далечен потомък на старите органайзери, започна тихичко да вибрира на кръста му. Тъй като бе изключил обичайния номер на пейджъра си, разбра, че обаждането е спешно.

Извади миникомпютъра, който се побираше в ръката му, и автоматично разкодира съобщението, което се изписа на екрана. Бе от отговорника, който следеше масите за игра на бакара. На един от японските „китове“ — човек, който можеше да пропилее, и понякога го правеше, милион долара на хазарт — много му вървеше. До този момент бе спечелил шестстотин хиляди и продължаваше в същия дух. Дали господин Танънхил би искал да смени дилъра преди края на редовната му смяна с надеждата да се промени късметът на „кита“?

Шейн изпрати отрицателен отговор. В „Златното руно“ отдавна не бе играл японец, който да спечели голяма сума. В дългосрочен план безплатната публична реклама далеч надхвърляше загубите.

Без да обръща внимание на вихрещото се около него шумно парти, той продължи да проверява изпратените му съобщения. Риса се бе опитвала да се свърже с него няколко пъти. Искаше да поговорят, но не толкова, че да използва извънредния код за достъп.

Умна жена. Но това вече си го знаеше.

Отвори електронната си поща и видя, че главният готвач, португалец, е направо бесен заради стридите, които снабдителите на „Златното руно“ донасяха ежедневно със самолет от различни пристанища по света. Голяма част от доставката от Пен Коув били със счупени черупки. Новозеландските зелени миди изглеждали сиви. Мидите от Бостън били прекалено големи. Другите — прекалено малки. Суровите стриди имали вкус на сопол.

Шейн се засмя тихичко. Той самият винаги бе имал същото мнение за суровите стриди. Ако питаха него, единственото по-лошо нещо от сурова стрида бе сготвената.

С едно натискане на палеца мина на следващото съобщение. Този път оплакванията бяха от отговорника по виното. Френските доставчици били изнудвачи. Италианските изпращали нискокачествени напитки. Виното от Напа било прекалено скъпо за качеството си. Дали не би обмислил предложението да се заменят някои от изтънчените вина от южното полукълбо?

Шейн преглътна напиращото на езика му проклятие. Част от проблема с ръководенето на бизнес като „Танънхил Инкорпорейтид“ като цяло и „Златното руно“ в частност бе, че служителите му работят денонощно и очакват същото и от него. Но за разлика от тях Шейн нямаше само по една осемчасова работна смяна в денонощието. Работеше по две смени, а понякога дори и повече.

Трябваше да възлага повече отговорности и на други хора. Знаеше го. Просто не му оставаше време да го направи.

Третото съобщение го развесели. Новата „огнена завеса“, защитна програма, която бе инсталирал на основния компютърен център на „Танънхил Инкорпорейтид“, не само бе предотвратила четири опита за проникване в базата данни на компанията, но бе изпратила и създадено от него малко вирусче обратно по същия път, по който хакерите се бяха опитали да влязат. В този момент и четиримата имаха пред себе си купчини непотребен боклук, които някога са били скъпи компютри.

„Дано се пържите в ада“, весело си помисли той. Трябваше да постави на мястото й подобрената нова версия на „огнената стена“ още преди месеци, но не бе имал време. Надяваше се, че нищо важно не е било измъкнато през старата защитна програма.

Уменията в програмирането и хакерството, които бе придобил от баща си — и ги бе използвал впоследствие, за да си отмъсти на този проклетник, — често се оказваха от голяма полза. Ако Шейн не се интересуваше повече от хората, отколкото от електронните машини, отдавна щеше да се е гмурнал в някой компютър и изобщо не би изплувал обратно. Имаше някакво почти мистично усещане в търсенето на нови начини за връзка между човека и компютъра, което го запленяваше. Единственото нещо, което вълнуваше повече неспокойния му интелект, бяха приумиците и чудатостите на човечеството, отразени във вечните, неподвластни на времето златни произведения на изкуството.

— Шейн!

Той механично прибра миникомпютъра си, докато се обръщаше в отговор на повикването на Риса. Тя се промъкваше към него през тълпата, облечена в същите дрехи, които бе носила в Лос Анджелис, което означаваше, че е била също толкова заета, колкото и той, откакто се бяха върнали. Същата е като него, каза си развеселен, и мислено си отбеляза да й напомни, че трябва да възлага повече отговорности на други хора.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Върша си работата. Не отговаряш на пейджъра си.

Освен това бе любопитна защо шефът й е дошъл на партито по случай Вси светии на бившата си любовница. Но разбира се, не би признала любопитството си. Особено пък пред него.

— Изключих го — отвърна той. — Ако не си забелязала, работното време отдавна е свършило. Дори и моето. Какво има?

— Проверявах произхода на онзи елегантен златен нашийник, за който направи оферта.

Шейн невярващо погледна часовника си. Три и петнайсет след полунощ на празника на Вси светии, а тя проверявала произход на експонати.

— Новините сигурно са лоши — отбеляза той. — Ти никога не бързаш с другите.

Риса нетърпеливо прокара пръсти през късата си рошава коса. Осъзнаваше, че вероятно изглежда толкова окаяна и изтощена, колкото се чувства. За разлика от влудяващия господин Танънхил, тя се нуждаеше от повече от пет-шест часа сън в денонощието. Минимумът й бе седем.

— Виж — започна младата жена, като повиши глас, за да надвика дразнещия рев на тълпата, — нае ме, за да проверявам…

— Знам защо те наех — прекъсна я той. — Изплюй камъчето.

— Нашийникът може би е бил част от музейните експонати, които немците са конфискували по време на окупацията на Париж през Втората световна война.

— Може да е бил? Само толкова ли успя да разбереш?

— Дай ми още малко време — изрече тя през зъби.

— При достатъчно време произходът на почти всеки предмет в държавна или частна колекция по света може да се окаже съмнителен. — Но още докато оспорваше искането й, Шейн го обмисляше. — Добре, добре. Свършила си своята работа. Сега довърши и останалото и ми донеси онзи нашийник.

— Но…

Както Шейн бе очаквал, неколцина от гостите вече надаваха ухо да разберат за какво спорят прословутият Цар Мидас и често появяващата се в медиите негова уредничка.

— Произходът струва само толкова, колкото хартията, на която са напечатани данните за него — отчетливо каза той. — Покажи ми документ, който доказва, че нацистите са взели нашийника като плячка от някой френски музей.

— Нямам никакъв документ.

— Тогава не ми губи времето. Притежанието е девет десети от правото на собственост според закона, нали?

— Ами ако намеря доказателство, след като го купиш? — настоя тя.

— Първо намери доказателство. Ако можеш.

С периферното си зрение Шейн долови многозначителните погледи на хората, които се опитваха да подслушат разговора им. Според заглавията, в които ставаше дума за него, любимецът на клюкарските издания от Ивицата се бе сдобил и с няколко добре подбрани петна върху репутацията си. Носеха се слухове, че купува златни предмети със съмнителен произход. Толкова „горещи“, че напълно биха изгорили ръцете му, ако се вярваше на приказките.

Повечето хора вярваха.

Включително, подозираше Шейн, и неговата уредничка.

Тази мисъл едновременно го забавляваше и дразнеше. За забавлението бе ясно. Но той самият не разбираше на какво се дължи раздразнението му. С изключение на двама-трима изобщо не даваше пет пари какво мислят хората за него. Не му се нравеше мисълта, че някак си, противно на намеренията и на здравия му разум, Риса се бе превърнала в една от личностите, чието мнение го интересува.

Ръката му се плъзна под лакътя й, което би могло да се изтълкува като учтив жест на кавалер, който помага на дамата си сред тълпата. Риса усещаше стоманената сила в пръстите му и знаеше, че не е така.

Той се наведе близко до нея и прошепна в ухото й:

— Нека довършим насаме. Или целта ти е да се мотаеш наоколо и да хвърляш кал по репутацията ми на едно от най-посещаваните места в Лас Вегас?

Скулите й почервеняха — от гняв, а не от срам.

— Виж какво, Златно момче, става дума и за моята репутация. Аз работя за теб.

— Това може да се поправи.

Последван от разгневената Риса, Шейн се отправи към подвижните тротоари, които свързваха „Дива фантазия“ и три други мегаказина. Едно от тях бе „Златното руно“.