Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (66)

Глава 65

Лас Вегас

5 ноември, вечерта

Никой не гледаше към телефона.

Всички го очакваха да звънне…

Никой не споменаваше, че вече е късно, става още по-късно, а Шерил все още не се е обадила с инструкции.

Единствената добра новина бе, че Иън, който наблюдаваше Гейл Силвърадо с помощта на няколко души от охраната на „Златното руно“, също не се бе обадил. Гейл все още бе в своето казино и също като тях чакаше.

Нийл сложи на Риса очилата с полустъкла, нагласи ги и огледа преценяващо приспособлението си.

— От теб ще стане една много сладка стара дама някой ден.

Дейна се ухили.

Риса не им обърна никакво внимание. Опитваше се да не гледа Шейн. Той не бе й казал и една мила дума, откакто се бе върнал в апартамента й, бе видял как я оборудват със специални електронни средства и Дейна го бе осведомила, че Риса ще иде за златото.

Сама.

Това е единственият начин да предпазим тази изключителна — и изключително важна — част от човешката история и култура да не потъне в дебрите на незаконния черен пазар и никога повече да не се появи на бял свят.

Нийл, който обикновено бе на страната на Шейн, този път бе подкрепил Дейна.

Виж сега, момко, ти вече уволни Риса, а „Реъритис“ могат да осигурят парите, ако ти откажеш да го направиш, така че няма абсолютно нищо, което да можеш да сториш. Тя отива сама. Свиквай с тази мисъл.

Край на обсъждането.

Край и на разговорите.

Разтревожена, Риса погледна Шейн, като се чудеше колко ли гняв се крие зад мълчанието му. Доста, ако можеше да се съди по опънатите черти на лицето му. А и отново въртеше из пръстите си златната писалка, нефритенозелените му очи не виждаха нищо и само мислеше, мислеше, мислеше.

Това я изнервяше дори повече от очакването телефонът на масичката до него да звънне.

В кухнята Дейна довършваше последните остатъци от вечерята си, включваща омари, филе миньон, безобразно калорично картофено пюре, хляб, зеленчуци, задушени в масло, салата, обилно полята с подправки, и десерт. Ако не я харесваше толкова много, Риса би я намразила заради светкавичния метаболизъм, който позволяваше на дребничката жена да яде каквото си поиска и когато реши и изобщо да не качва килограми. От мисълта как цялата тази храна би се отразила на собствения й ханш направо я втрисаше.

— Добре — каза Нийл и отстъпи крачка назад. — Готова е. Помни, че за да включиш стереокамерата, трябва да натиснеш със зъби златната коронка, която монтирахме на единия от кътниците ти от лявата страна. Едно натискане за един кадър с ниска разделителна способност. Продължителен натиск за по-висока разделителна способност. Можеш да запишеш двеста кадъра при ниска разделителна способност. И двайсет при най-високата. Как се чувстваш?

Тя подръпна широката черна блуза и черните джинси, с които бе облечена. Под тях черното „бельо“, което носеше, я притискаше и убиваше.

— Камерата е по-добре от защитния костюм, който си ми намерил. Онзи, който го е носил преди мен, е бил с поне два пъти по-тесен ханш.

— Който проси, не може да подбира. Как усещаш копчето на камерата върху зъба си?

Риса внимателно докосна „коронката“ с език. Не можеше да престане да я докосва, откакто й я бе сложил преди няколко минути. Също като болен зъб, който все не можеш да оставиш на мира.

— Не помръдва. Само ми е странно.

— А рамката на очилата? Притиска ли ти, боли ли те глава?

— Още не усещам да ме стискат. А колкото до главоболието, получавам го всеки път, като погледна надолу, защо?

— Не поглеждай надолу — едновременно се обадиха Дейна и Нийл. После продължи само Нийл: — Мисли за тях като за очила за четене. Фокусът на камерата е приблизително колкото разстоянието, от което виждаш при четене. Щом предметът е на фокус пред теб, когато гледаш през очилата, значи е на фокус и за камерата.

— Помни това — каза Дейна, като облизваше виличката от десерта си. — Ако нещата се провалят тази вечер, записаните в рамката на очилата ти електронни данни ще бъдат единственото, което ще остане от тези произведения на изкуството със световно значение.

Преди Риса да отговори, телефонът звънна. Тя посегна към него.

Шейн бе по-бърз. Той не вдигна слушалката. Но не позволи и на нея да я вземе.

— Ако аз бях този, който тръгва сам с два милиона долара в брой, как би се чувствала ти? — попита я.

Зънн.

Клепачите й потрепнаха.

— Щях да съм ядосана поне колкото си ти сега.

Зънн.

— Макар да знаеш, че мога да се погрижа за себе си със или без оръжие?

Зънн.

— Това са доводи на логиката — каза му тихо. — Страхът няма нищо общо с нея.

Той вдигна слушалката и й я подаде.

— Ало? — бързо каза Риса, сграбчила телефона.

— Защо, по дяволите, се забави толкова, бебчо?

— Броях парите.

Шерил се засмя.

— Два милиона?

— Да. Къде и кога?

— Петнайсет минути. Мотел „Мидас“.

Шейн хукна към вратата.

— Значи мотел „Мидас“? — Риса погледна Дейна и последва нарежданията й — да спечели малко време. — Никога не съм го чувала. Къде се намира?

Нийл едва бе стигнал до входната врата на апартамента, когато тя се тръшна под носа му.

Дейна реши да не губи време да крещи и спори за неща, които не би могла да промени. Затова просто взе листчето със списъка за пазаруване, обърна го от другата страна и започна да записва инструкциите, които Риса, без много да бърза, повтаряше на висок глас.

— Добре — каза Риса. — Сега ще ти прочета инструкциите отново, за да съм сигурна, че съм разбрала добре. — Тя бавно зачете от листчето, което Дейна й подаде. — Ще дойда колкото мога по-скоро.

— Сама — напомни Шерил.

Риса си помисли за Шейн и се зачуди дали Нийл ще може да го спре да не разбие вратата на стая 121.

— Тази част никак не ми харесва.

— Много важно. Гледай да не ме изпързаляш този път. Цял живот съм чакала този удар. Нищо не може да ме спре. Ясно ли е, бебчо?

— Да.

Можеше и да не отговаря. Шерил вече бе затворила.