Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (31)

Глава 30

Лас Вегас

3 ноември, следобед

Риса изпита едва ли не съжаление, когато вратата на кабинета й се затвори след усмихнатия Смит-Уайт. С бързи и отсечени движения, тя свали работните си ръкавици и ги запрати ядно към най-близкия кош за боклук. Изобщо не гореше от желание да се впусне в онова, което следваше, но трябваше да го направи.

— Осъзнаваш ли, че току-що похарчи два милиона и четиристотин и седемдесет хиляди долара за експонати, които не можеш да покажеш публично? — попита тя Шейн.

— Плюс наградата от десет хиляди долара, без никакви въпроси, но кой казва, че не мога да ги показвам?

— Аз казвам. — Тя вдигна ръка с дланта напред, сякаш да го отблъсне. — Не. Не ме прекъсвай. Нае ме да те съветвам и сега много добре ще чуеш какво ще ти кажа. Произходът, който Смит-Уайт представи, е направо смехотворен. Нелепа шега.

С безизразно лице, Шейн погледна документите за произхода на невероятните златни предмети, които Смит-Уайт бе оставил.

— Закупени от неназован южноафрикански колекционер през Първата световна война от друг частен колекционер, някой си Джеймс Мадисън, който обикалял света. Същата сделка не е потвърдена от писмен документ, а от спомените на правнука на Мадисън, който продал златото на Дж. Е. Шапиро миналата седмица, за да изплати хазартен дълг. Шапиро го продал на Уилям Ковингтън, който го продал на Смит-Уайт. И трите последни продажби са надлежно документирани.

— Вярваш ли в това?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че ми дължиш отговор!

Шейн се усмихна леко.

— Сигурен съм, че е така. Аз също искам отговор. Докато разберем кой ще отговаря пръв, приготви се за незабавно посещение в „Реъритис“. Искам тези експонати да бъдат подложени на всички научни тестове, с които разполагат. На теб оставям да откриеш каквото можеш въз основа на стилистичната им история. Кажи на Дейна, че искаме да положат специални грижи за снимките, които ще направят. Вероятно някоя от тях ще сложим на корицата на каталога за изложбата „Златото на друидите“.

— Ти се обади на Дейна. — Очите на Риса бяха присвити, изпълнени с гняв. — Аз напускам.

Шейн повдигна тъмните си вежди.

— Всички ще решат, че си спала с мен.

— И репутацията ми на ледена кралица ще пострада. И какво от това? По-добре така, отколкото да бъда свързана официално с крадени предмети.

— Докажи го.

— Ще го направя веднага щом поръчам пълно разследване на експонатите в „Реъритис“.

— За да стане това, ще трябва да работиш за мен — изтъкна Шейн с усмивка. — В „Реъритис“ и пръста си не биха помръднали, освен ако не притежаваш предметите.

На Риса й се искаше да закрещи. Той беше прав. Проклет да е.

— Обаче — добави той, като захвърли на бюрото й документите за последните продажби, представени от Смит-Уайт, — ако все още работиш за мен, няма да се наложи да плащаш за нищо. А и винаги можеш да напуснеш след това, когато имаш нужното доказателство, което аз, много любезно и на висока цена, съм ти осигурил.

Риса изпитваше неловкото усещане, че Шейн едновременно й се присмива и е доволен, че тя е готова да си подаде оставката заради произхода на експонатите.

— Не те разбирам.

— Ще ме разбереш. Обещавам.

— Ако не успея, оставката ми ще бъде валидна със задна дата, от този момент.

— Съгласен съм. А сега се обади на Дейна.

Риса вече посягаше към телефона, когато той звънна. Тя вдигна слушалката и рязко каза:

— Шеридън на телефона.

— Обажда се охраната от рецепцията. Госпожица Шерил Фокнър би искала да й направим нов ключ. Очевидно е загубила своя.

— Някои неща не се променят — промърмори Риса, като си мислеше за навика на приятелката си да не обръща никакво внимание къде оставя ключовете си и разни други дреболии. — Направете й друг ключ.

— Да сменим ли електронната комбинация?

— По дяволите! — през зъби каза Риса. Последното нещо, което й трябваше точно сега, е да тича да си вади нов ключ за собствения си апартамент всеки път щом Шерил загуби своя. — Не. Същата комбинация.

Когато затвори, срещна питащите зелени очи на Шейн. Разбираше, че той иска да знае какво става, но бе ядосана и на него, и на себе си, и на целия свят. Освен това лошото бе, че няма лесно обяснение за Шерил, изгубените ключове и горчиво-сладкото присъствие на старата й приятелка в апартамента на Риса в „Златното руно“.

— Сега нямам време да се впускам в обяснения — каза Риса, докато набираше номера на Дейна.

— Тогава по-късно.

Тя разкърши рамене, като се опитваше да облекчи напрежението, натрупано заради Шерил, от вината, която изпитваше, от гнева и откраднатото злато. Наистина не й се говореше за това.

За каквото и да било.

— Риса? — настоя Шейн.

— Разбира се. По-късно. Когато кажеш — промърмори, стиснала телефонната слушалка. — Не, не говорех на теб, Дейна. На шефа ми. Извинявай.

Шейн я слушаше, докато уговаря незабавна доставка на четирите златни предмета по куриер и пълна проверка от страна на „Реъритис“. Но не за златото си мислеше. А за нежеланието й да говори за жената, чиято сметка в казиното до момента бе девет хиляди шестстотин седемдесет и осем долара и продължаваше да расте.

Едно бе да даде на използвачка като Шерил Фокнър подслон и разрешение да се забавлява за нейна сметка. Съвсем друго бе да й даде ключ за строго охраняваните етажи на „Златното руно“.