Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (50)

Глава 49

Седона

4 ноември, през нощта

Шейн пропусна отбивката с пощенската кутия първия път. Това бе лесноразбираемо, тъй като „пътят“, който водеше към хълмовете и скалистото плато, бе неравен, целият покрит с камъни и плевели.

— Може би последният адрес на онази кутия е бил сбъркан — обади се Риса, когато колата отби от асфалтирания път и заподскача по „алеята“ към къщата на Върджил О’Конър.

— Имаш ли по-добра идея къде да търсим златото?

— Не. — Нищо ценно не бе останало в мизерната стая, която бе последният адрес на Шерил.

Големи чинари с бледа кора по дънера и клоните се извиваха и белееха като призраци на лунната светлина. Риса имаше повече време, отколкото й се щеше, да се възхищава на зловещата красота на дърветата, защото шофираше Шейн. Тя се сепна, когато пред тях изскочи някакъв камък и предната гума се блъсна в него.

— Сигурен ли си, че не искаш аз да карам? — попита тя.

— Мислиш, че можеш да се справиш по-добре, ли?

Тя понечи да отговори утвърдително, после преглътна думите си, когато видя купчината камъни, която той бе избегнал, като бе завил надясно.

— Не, но тогава ще мога да се държа за волана.

Шейн се ухили нахално.

След като погледна назад — звезди, луна, никакви фарове, — тя каза:

— Това ти харесва, нали?

Репликата й бе по-скоро обвинителна, отколкото въпросителна, но той все пак отговори.

— Да. Бях забравил колко харесвам дълбоката провинция.

— И това го казва човек, който никога не е живял в Източен Бъмбълфарт.

— Мислех, че си от Арканзас.

— Все същото е.

— Хей, знам, че има някои страхотни места в…

— Никога не съм ги виждала — прекъсна го тя. После издиша шумно. — О, по дяволите. Прав си. Природата там е красива, всичко направо трепти от горещината и скритите тайни. Животът ми не струваше.

— Да, странно как това помрачава спомена ти за мястото. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и в страничните огледала. Нищо, освен мрак. — Знам, че мен би трябвало да ме вържат, да ми запушат устата и да ме упоят, за да ме замъкнат обратно в Рентън.

— Къде се намира това?

— Във Вашингтон. Щатът Вашингтон, не града. Между Сиатъл и безбрежните Каскадски планини. Там всичко е зелено, защото много вали.

— Определено си се измъкнал оттам — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Зеленина и дъждове са последните думички, които биха ми хрумнали при описанието на „Изгубените залози“ в Невада.

— Любов от пръв поглед — съгласи се той. — Ами ти?

— Същото е. Толкова далеч. Толкова много пространство. Празнота. Бях като на друга планета и веднага се влюбих. Внимавай!

Шейн изви волана, за да избегне един скункс, и изруга, когато нещо одра колата отдолу.

— Пфу — промърмори Риса, като си вееше с ръка. — Бях забравила как смърдят. Успя ли да го избегнеш?

Той провери в огледалото за обратно виждане и забеляза една сребристочерна топка да се поклаща към дерето.

— Да. — Колата отново хлътна в дълбок коловоз и застърга. Той изруга. — Можеш ли да ми кажеш какъв, по дяволите, е смисълът да се сложи задвижване четири по четири на такъв миниатюрен джип, който има същата проходимост, колкото и средният миниван?

— Ами, чакай да помисля — каза тя. — Предполагам, че мини ванът има нисък коефициент на мъжественост.

— Никога не съм поглеждал въпроса от тази страна.

— Ти си мъж — каза му и се обърна назад да погледне пътя.

— Значи си забелязала.

— О, да. Забелязах.

Усмивката й го накара да си пожелае да са на този черен път не поради някаква друга причина, а само за да си намерят тихо местенце, където да спрат и да се разгорещят, докато замъглят прозорците на колата. Но не бе така.

— Видя ли нещо? — попита я.

— Звезди, луна, черни скали, чинари като призраци…

— И те полазват тръпки — довърши той.

— И ме полазват тръпки — съгласи се тя. — А теб?

— И още как!

— О, да го вземат мътните. Предполага се сега да се направиш на голям мъжкар и да ми обясниш, че всичко е заради хормоните или нещо подобно.

— Бих заложил на „нещо подобно“.

— Със сигурност не виждам нищо там, навън. — Тя се предаде и се извърна на седалката, така че да й е по-удобно да гледа назад през рамо. — Но луната е толкова ярка, че би могло да се шофира и без фарове.

— Това предложение ли е?

— Не. Отказах се от тези среднощни лудории, когато бях на петнайсет.

— Какви лудории?

— От онези, дето си изключваш фаровете и после играете на блъскащи се колички, докато накрая останеш единственият идиот на пътя.

Шейн подсвирна.

— Звучи ми забавно. Защо си се отказала?

Риса понечи да отмине въпроса без отговор, но после реши друго.

— Защото момчето, което караше колата, отби встрани от пътя и се опита да ме изнасили. Вероятно щеше да успее, ако Шерил не се бе намесила откъм задната седалка, като здраво го изрита с коляно в слабините, докато крещеше, че само защото тя прави секс за пари, не означава, че приятелката й го прави безплатно.

Шейн стисна волана толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Длъжник съм й за това.

— Мисля, че десет хиляди долара е съвсем достатъчна отплата — сухо каза Риса. — Малко по-късно Шерил напусна града с пътуващ търговец на лекарства. Явно не само лекарства, но не това бе причината да замине. Момчето, което изрита в слабините, бе син на местния шериф. Може би, ако не бе станало така, тя щеше да се поукроти с времето и… — Постепенно гласът й заглъхна.

Известно време се чуваше само стърженето и трополенето на колата по изровения черен път.

— Наистина ли обвиняваш себе си за избора, който Шерил прави сега? — попита накрая Шейн.

— Разумът ми казва, че не съм виновна. Но чувствата… — Риса леко вдигна рамене и се опита да обясни онова, за което рядко се замисляше. — Тя ми бе като майка, сестра и приятелка едновременно.

— Тя все още ли е онова момиче, което помниш отпреди петнайсет години? — попита я.

Искаше да му отговори утвърдително. Но не можеше.

— Понякога. Само понякога.

— И именно тогава те боли най-много.

Риса затвори очи за миг.

— Откъде знаеш?

— И аз си имам спомени от времето, когато бях петнайсетгодишен, които ме натъжават. Но те не могат да променят абсолютно нищо в днешния ден.

— За баща ти ли става дума?

— И за майка ми. Искаше ми се да ме обичат толкова, колкото аз ги обичах, но се отказах от надеждата да получа това от баща си, преди да стана на десет. Трябваше ми доста повече време, за да разбера каква е майка ми.

Дори и сега думите засядаха в гърлото му, в душата му. Допреди няколко години бе обвинявал баща си за всичко с категоричното осъждане на момчешката си безпомощност и гняв.

— Тя никога не се застъпи за собственото си дете пред него; дори и когато бях прекалено малък, за да мога сам да се защитя. Особено тогава. Само почваше да кърши ръце и да прави тарталетки. Господи! И до ден-днешен не мога да понасям тарталетки.

Риса изпита болка заради някогашното малко момченце.

— Баща ти биеше ли те?

— Това би било прекалено грубо. Мръсника Мерит не бе груб човек. Той просто систематично ме лишаваше и от последните остатъци самоуважение. Нищо лично. Прави го с всички, които се задържат около него достатъчно дълго.

Тя въздъхна дълбоко.

— А пък аз си мислех, че просто в пресата го очернят прекалено.

Шейн се усмихна.

— Човекът дава повече от два милиарда долара годишно за всякакви сърцераздирателни каузи. Това неимоверно подобри отношението на пресата към него. Идеята е на майка ми, между другото. Много я болеше, че съпругът й има репутацията на най-големия главорез след Нерон.

— Каква двойка сме само — каза Риса. — Аз винаги съм искала истинско семейство, а ти се стремиш да се отървеш напълно от своето.

— Както ти казах, не ме бива във връзките.

— Откъде знаеш?

— Майка ми го казва всеки път, когато се чуем и аз откажа „да се разберем“ с милия ми татко.

— Е, това обяснява нещата. Безнадежден случай си. Тя би трябвало да знае най-добре, щом е такъв голям специалист по здравословните връзки.

Последва мълчание, нарушено от звук, който малко приличаше на смях.

— Никога не съм го разглеждал в тази светлина — призна Шейн.

— Като възрастен ли?

— Да.

— При положение че ми помага, аз самата се опитвам да не гледам на Шерил по този начин винаги когато мога.

Той се поколеба.

— Това може да е опасно.

— Разбрах го, докато си играехме на гоненица в казиното. Но…

— Но Шерил все пак те е отървала, когато си била на петнайсет.

— Да.

Шейн си го представяше много ясно, включително и онова, за което Риса не му каза.

— Мислила ли си, че е можело да не се стигне до опита за изнасилване, ако Шерил не е правела секс на задната седалка, докато синът на шерифа е карал с пълна скорост, пиел е бира и е слушал стоновете и пъшкането?

Риса не отговори, от което той заключи, че предположението му е правилно.

— Някой ден — каза й — може би ще се замислиш над факта, че двете сте се оказали с различна съдба, защото от едно и също място сте тръгнали по различни пътища.

— Тогава не ми остава нищо от детството… освен лъжите.

— Не, остават ти детските спомени в съзнанието на зрял човек. Това не е същото. Любовта към приятелката ти е била истинска.

— А твоята към майка ти, към баща ти? — предизвика го тя.

— Неизбежно е. По дяволите, та част от мен все още ги обича. Просто не ги уважавам, никак.

Риса все още се опитваше да разбере чутото, когато пътят зави надясно и се оказаха в прашния преден двор на дървена къща.