Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (30)

Глава 29

Лас Вегас

3 ноември, рано следобед

Тим дойде на себе си от някакво стенание. Смътно осъзна, че именно той издава тихите, накъсани звуци. Отвори очи и се опита да фокусира погледа си. Не можа. Видя само някаква голяма сива ивица, от двете страни на която струеше светлина.

И го болеше. Господи, колко много го болеше.

Спомените го прорязаха като нож. Стъклена витрина, пълна със злато и бижута. Мазни парцали за чистене на оръжия. Някакво свистене и Джоуи се стовари на пода. Сокс го ритна. Подаде пистолета на Тим.

— О, по дяволите! — изстена Тим. — Аз го убих.

После Сокс стреля по Тим.

Старият му приятел от затвора.

Опита се да ме убие.

Завъртя се, докато падаше, и сграбчи етажерката.

Господи, ето какво затиска лицето ми.

С леко побутване и извъртане на слабото си тяло, Тим се измъкна изпод металната етажерка. Сигурно би се разтревожил за звуците от стържене и чупене на стъкло, ако не чувстваше някакво огнено пулсиране в гърдите си, заради което изпитваше непоносими болки в цялото тяло и му се гадеше. Ако вече не беше на пода, със сигурност щеше да падне.

Джоуи лежеше на по-малко от два метра от него. Устата му бе отпусната, невиждащите му очи бяха отворени, кожата — мъртвешки бледна, и миришеше на смърт.

Тим го бе убил.

Трябва да се махна оттук.

След няколко мъчителни опита най-сетне се опря на ръце и колене и после стана на крака. Болката го накара да скимти като ударено кученце, но нямаше кой да го успокои. Заклатушка се към задната врата, която водеше към малка уличка. Оттук трябваше само да мине по още няколко такива улички и щеше да се прибере у дома.

Струваше му се, че трябва да извърви цели километри по горящи въглени, само дето огънят бе в гърдите му, а не под краката му. Крепеше го единствено онзи животински инстинкт за оцеляване, който го бе накарал да се сприятели със Сокс отначало. В затвора, ако си нямаш силен приятел, ставаш „гадже“ на всички.

И навън не бе по-различно.

Отново се строполи на ръце и колене, когато стигна до задната врата на къщата на майка си. Отвори я и се просна по корем на пода в кухнята.

Миранда изпищя, преди да разбере, че нахлулият е синът й.

— Тими! О, боже мой! Какво е станало?

— Прострелян съм. — Той се обърна по гръб и изпадна в безсъзнание.

Дори и ярките цветове на хавайската му риза не можеха да скрият уголемяващото се кърваво петно. Миранда падна на колене, докато плачеше и нареждаше молитви. Единственото щастие в живота й лежеше на пода в кухнята и кръвта му изтичаше.

— Тими? — извика тя.

Той не й отговори. Дишането му бе неравномерно.

Внезапно светът застина и всичко се проясни в главата й. Без да се колебае, отиде до телефона и набра номера, който никога не бе искала да запомня и който никога не можеше да забрави. Когато някой вдигна отсреща, тя не се впусна в излишни обяснения.

Много бързо я свързаха с най-важния човек. Отново нямаше нужда от много обяснения.

— Синът ти е прострелян. Незабавно изпрати някого вкъщи да помогне.