Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (58)

Глава 57

Лас Вегас

5 ноември, 7:00 сутринта

С празни ръце, Шейн се облегна на колата си. Щом видя, че жената не е Шерил, той бе оставил пълното с пари куфарче в багажника и го бе заключил. Щеше се обърне и да си тръгне, но колкото повече се доближаваше до бронкото, толкова по-ясно си спомняше как се бе чувствал в къщата на Върджил.

Само че сега усещането бе много по-силно.

Почти като в мига, когато бе взел в ръка първия от предлаганите от Смит-Уайт предмети и бе усетил времето да се изнизва като дим, отнесен от силен вятър, и той се оказа застанал в дъбова горичка под лунната светлина, с нож от чисто злато в ръцете си.

— Няма злато, докато не видя парите — каза жената сигурно за шести път.

Макар да бе облечена като проститутка с много къса черна пола и полуразкопчана прозрачна блуза, Шейн бе сигурен, че не е професионалистка в бранша. Не можеше да каже защо е толкова уверен, но определено бе така. Дрехите отговаряха на образа й, но не и останалото.

— Госпожо, можете да си приказвате каквото щете — отвърна Шейн. — Вие не сте Шерил. Но колата ви е с регистрационен номер от Невада. Това са два силни коза срещу вас. Докато не видя златото, няма да видите никакви пари. — Погледна часовника си. — След петдесет секунди си тръгвам.

— Има и други купувачи за…

— Четиридесет и пет — спокойно отбеляза той.

Това вече го бе чувал. И първия път не му бе направило особено впечатление, а петия си бе направо досадно.

Бронежилетката му бе неудобна.

Жената се взря в безизразните му зелени очи и откри, както и много други преди нея, че Шейн Танънхил не разкрива нищо, което не е решил, че иска да покаже. Можеше или да играе с картите, които й бе раздал, или да излезе от играта.

Тя изруга под нос, завъртя се на десетсантиметровите платформи на обувките си и с олюляваща се походка се запъти към багажника на колата си. Вдигна задния капак, бръкна вътре и разтвори ципа на малък куфар.

— Добре, здравеняко — каза тя. — Домъкни си задника насам и погледни.

По лицето на Шейн не пролича нищо от облекчението, което изпита, докато бавно се изправи и бръкна в джоба си за ръкавиците за оглед. Не бе очаквал жената да се окаже толкова упорита в отказа си да му покаже предметите; това го бе накарало да се запита дали все пак няма да се окаже, че това е някакъв капан. Ако не беше странното изтръпване на врата му, което му напомняше за златото на мъртвия старец, отдавна щеше да се е махнал от паркинга.

Чудеше се дали полицаите вече са открили тялото на Върджил. Ако го бяха намерили, то новината със сигурност още не бе стигнала до Лас Вегас. Но пък и нямаше причина за това. Всеки ден умираха много стари хора. Някои от насилствена смърт. Вероятно от трупа не бе останало достатъчно, за да се прецени дали Върджил е починал от естествена смърт, или някой го е намушкал в нощта.

— Идваш ли? — попита тя.

Шейн небрежно си сложи ръкавиците, направи няколко крачки към багажника на колата и погледна под вдигнатия капак.

Златото блестеше на фона на червеното кадифе, сякаш светеше отвътре.

Жената понечи да се доближи до него.

Шейн се отдръпна.

— Оставете ми малко пространство да го огледам. Или си мислите, че ще го грабна и ще побягна?

Непознатата се поколеба, после отстъпи няколко крачки назад. Погледът й тревожно шареше из паркинга, после отново се връщаше на него.

Той се извъртя леко, така че да вижда едновременно и нея, и предметите в куфарчето. Бе уязвим, докато оглежда златото, но най-опасното предстоеше, когато тя види парите. Ако имаше съучастници някъде наоколо, те щяха да го нападнат именно тогава.

Макар всичко в него да копнееше да се наслади на предметите като на прекрасно, рядко вино, Шейн задържа всеки от тях само за няколко секунди. Нашийникът бе великолепен, тежък и излъчваше мощ. Две брошки също толкова изключителни като онази, която бе купил от Смит-Уайт. Всяка излъчваше някаква мощ. Фигурките явно бяха символи в ритуал, посветен на плодородието. Златен фалос и впечатляващо надарен бик.

И пръстен като този, който той самият носеше.

Знаеше, че ще бъде като по мярка на Риса. Идеално. Едва успя да си наложи да го остави.

С тръпнещи пръсти, Шейн закопча ципа на куфара и се дръпна назад.

— Откъде са взети тези неща?

Тя се изсмя подигравателно.

— Ти как мислиш?

— Не знам. Затова питам.

— Бяха на Шерил. Тя ми ги продаде. Аз ги продавам на теб. Ако искаш документи, нямаше да купуваш разни неща по паркингите.

Без да каже нищо, Шейн отиде до своята кола, отключи багажника и отвори куфара си. Беше пълен с пачки от използвани стодоларови банкноти. Той махна с ръка на жената и отстъпи крачка назад, за да й даде възможност да ги разгледа.

Тя се наведе и разгърна напосоки няколко пачки като човек, който е свикнал да преценява купища пари. После затвори куфара, вдигна го и се обърна към него.

— Всичко е наред — каза му и се запъти към колата си.

Шейн взе нейния куфар от бронкото и го остави в отворения багажник на своята кола.

Докато затваряше капака, жената грабна пистолет от страничния джоб на вратата на колата си. Когато се извърна светкавично към него, слънцето проблесна като младо злато.

— ФБР, Танънхил — каза тя, като му показа значката си. — Арестуван си за получаване на крадена собственост.